Начало


РЕХАБИЛИТАЦИЯ

НА ХОРАТА С НАРУШЕНО ЗРЕНИЕ

 

 

СТАТИИ   И   ДОКЛАДИ


 

Автор: Ангел Славчев Сотиров

Рецензент: Стефан Данчев

Редактор: Нели Ангелова и Александрина Костова

Коректори: Керанка Милушева и Нели Костадинова

Компютърен дизайн и текстонабор: Петър Петров

 

Българска

Първо издание

ISBN : 978-954-91391-3-6

Формат: 60/84

Печатни коли 11.5

Тираж: 300

 


 

Съдържание:

 

РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

 

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

 

ПО-ВАЖНИ СЪКРАЩЕНИЯ

 

Глава първа

ОПИТИ ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ

 

I.                    Психични бариери при непосредственото общуване между слепи и виждащи  

II.                Загуба на зрение, самооценка, психологическа подкрепа

III.             Слепите в огледалото на другите

IV.          Житейски критерии за слепота

V.               За социалните дистанции към слепите

 

Глава втора

ОСНОВНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ

 

I.                   Елементарна рехабилитация на късноослепели лица с интелектуални професии

II.                Кратковременни рехабилитационни курсове  в интернатни условия за хора с нарушено зрение от третата възраст

III.             Взаимодействие на ЦЕРК – Пловдив с държавни и други организации и институции

IV.            Международен семинар по рехабилитация в Кемниц

 

Глава трета

ОРИЕНТИРАНЕ И МОБИЛНОСТ

 

I.                   Подготовка на инструктори по мобилност – състояние и проблеми

II.                Физически бариери за слепи и слабовиждащи в околната среда

III.             Още веднъж за предимствата на дългия бял бастун

IV.            И слепите ходят по земята

V.               И у нас кучета-водачи

VI.            Четвърт век „Когато сте с хора без зрение”

VII.         15 октомври – международен ден на белия бастун

 

Глава четвърта

ПРОФЕСИОНАЛНА ПОДГОТОВКА

 

I.                   Българският опит при обучението на хората с нарушено зрение в традиционни занаяти

II.                Професионалното обучение на късноослепелите в България

III.             Професионална подготовка на училището за слепи в Скопие

 

ПРОФЕСИОНАЛНО-БИОГРАФИЧНА СПРАВКА НА АВТОРА

 

ПРОФЕСИОНАЛНО-БИОГРАФИЧНА СПРАВКА НА АВТОРА НА АНЛИЙСКИ ЕЗИК


 

Contents:

 

 

Chapter one

ATTEMPS FOR PSYCHOLOGICAL RESEARCHES

 

I.                   Life standards for blindness

II.                Loss of vision, self-valuation, psychological support

III.             Blinds in the mirror of others

IV.            Mental barriers at direct communication between blind and seeing persons

V.               Social distance to the blind people

 

Chapter two

BASIC REHABILITATION

 

I.                   Elementary rehabilitation of people with late loss of sight with intellectual professions

II.                Short rehabilitation courses in boarding-school conditions for people with poor vision at third age

III.             Interaction of the Center for basic rehabilitation with state and other organizations and institutions

IV.            International seminar for basic rehabilitation in Cemnitz

 

Chapter three

ORIENTATION AND MOBILITY

 

I.                   Training of mobility instructors – conditions and problems

II.                Physical barriers for blind and hardly seeing people in surrounding area

III.             One more time for advantages of long white cane

IV.            Blind people also walk on ground

V.               Guide-dogs in our country also

VI.            Quarter of a centure “When you are with blind people”

VII.         15th October – an international day of the white cane

 

Chapter four

PROFESSIONAL PREPARATION

 

I.                   Bulgarian experience at training of people with poor vision in traditional crafts

II.                Professional training of people with late loss of sight in Bulgaria

III.             Professional preparation of the school for blind in Scopie

 

BIOGRAPHIC REFERENCE ABOUT THE AUTHOR


 

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Почти 21 години съм работил в областта на рехабилитацията на хората с нарушено зрение. Около 7 години като експерт в Централното управление на Съюза на слепите в България и 14 години като директор на Националния център за рехабилитация на слепи.

 

През цялото време на моето директорстване в този център съм водил групови сесии  с клиентите му по рехабилитационните дисциплини „Социални проблеми на слепотата и слабото зрение” и по „Ориентиране и мобилност”. Тези групови занятия ми осигуряваха възможността да имам постоянен и непосредствен контакт с всички клиенти на заведението, да следя по-отблизо процеса на тяхната рехабилитация. По това време две години бях и хоноруван преподавател в ПУ „П. Хилендарски” по учебната дисциплина „Основи на тифлопедагогиката”.

 

През този период от професионалния ми живот, както е известно може би на някои читатели, имам редица публикации (около двадесетина) в областта на психологията и рехабилитацията на хората с нарушено зрение. Някои от тях в последствие използвах при съставянето на първата си книга "Слепите в огледалото на другите" (2000), а други при разработването на "Кучето водач" (2000), на която съм съавтор заедно с колегата Албена Алексиева.

 

Останаха петнадесетина мои статии и доклади, които са пръснати в различни периодични издания и сборници с доклади от научнопрактически конференции, синпозиуми и други. Някои от визираните текстове имат характеристиките на научнопрактически  разработки, други са с научнопопулярен привкус, а трети – са с публицистичен характер.

 

Като си въобразявам, че тези текстове може би ще представляват интерес най-вече за хора, които се занимават професионално с рехабилитация и обучение на хора с нарушено зрение, осмелих се да ги събера и подредя в тази неголяма книга, надявайки се, че тя ще бъде полезна не само за тях а също и за хора, свързани по някакъв начин с лица имащи сериозни зрителни проблеми. И накрая изказвам специална благодарност на рецензента – Стефан Данчев за добрите съвети и ценните препоръки, а също и на редактора Нели Ангелова и Александрина Костова и коректорите Керанка Милушева и Нели Костадинова за техния професионализъм и несекваща бдителност, и на всички приятели – за подкрепата им на това мое начинание.

                                                                                         

Март, 2006     От автора


 

По-често използвани съкращения:

Б.А. – Бележка на автора

БЧК – Български червен кръст

ВМИ Висш медицински институт

ДБС – Дружество на българските слепи
ДИС – Държавен институт за слепи
ДП – Държавно предприятие

ДПСБ – Дружество за покровителстване на слепите в България
ДУП – Държавно-учебно предприятие

ГДР – Германска демократична република

ГФР – Германска федерална република

ИБ – Изпълнително Бюро
ИК – Изпълнителен комитет
ИС – Изпълнителен съвет
НПКСБ – Народнопотребителна кооперация на слепите в България

МТСГ – Минестерство на труда и социалните грижи
НС – Национален съвет
ОК – Окръжен комитет

ОРК – Окръжна ревизионна комисия

ПП – Производствено предприятие

РС – Районен съвет
СП – Стопанско предприятие

ССБ – Съюз на слепите в България
СУПЗ – Социално-учебно професионално заведение

ТПКИ – Трудова-производителна кооперация на инвалидите

УС – Управителен съвет
ЦУ – Централно управление

ЦЕРК – Център за елементарна рехабилитация на късноослепели

ЦРППС – Център за рехабилитация и професионална подготовка на слепи

ЦС – Централен съвет

Глава първа

 

ОПИТИ ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ

 

 

I. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ
ПРИ НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ОБЩУВАНЕ
МЕЖДУ СЛЕПИ И ВИЖДАЩИ

 

 

1. КАКЪВ Е ПРОБЛЕМЪТ?

Много слепи хора, а може би всички, са срещали затруднения при непосредственото си общуване с виждащи хора, а вероятно и проблемите на виждащите лица при контактите им със слепи са не по-малки. Какви са тези бариери, които понякога дистанцират виждащите от слепите? От какво се детерминират?

Тежките зрителни увреждания затрудняват не само познавателната дейност, но и създават сериозни проблеми в сферата на непосредственото общуване с другите, виждащите хора. Разстройва се взаимодействието а личността не толкова в материалната, колкото в социалната среда, както, сочат автори като Т. Маркович, А. Литвак, К. фон Курт.

 

В тази наша разработка ще се опитаме да представим само някое, според нас, по-често срещани психични бариери при непосредственото общуване между слепи и виждащи хора, и то от наша гледна точка. Възможно е, някои от твърденията ни да не бъдат съвсем точни и много основателно да бъдат поставени от Вас под силно съмнение. Възможно е и може би нормално да отключат у вас също пориви и вие да си кажете тежката дума по тази почти необсъждана писмено в България проблематика. Между другото, тази тема е любима за много невиждащи хора и устно тя твърде често е предмет на доста емоционални дискусии – най-вече в затворените им общества като сдружения, производствено-жилищни комплекси, клубове по интереси и други.

 

2. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ СЛЕПИТЕ

 

Ослепелият е застрашен преди всичко не от това, че няма да вижда, а от отношението към него като към „нещастен”, „безпомощен”, „непълноценен” индивид (Попович, 1986). Слепите деца, едва когато пораснат, започват да разбират, че не са като виждащите и то по особеното отношение към тях. Следователно от голямо значение е не толкова самата загуба на зрението, колкото отношението на околните към невиждащия. В резултат на това отношение у слепите се формира повече или по-малко изразен комплекс за малоценност. Социално-психологическите изследвания доказват, че ниската и отрицателна самооценка, силно стеснява ветрилото на социалните контакти. Индивиди, обладани от съзнанието за непълноценност, са с понижена комуникабилност. Те са необщителни, затворени в себе си. Очакването, че ще ги приемат като „хора трето качество", стопира тяхната инициатива при социалните контакти, затруднява както установяването, така и поддържането им.

Сред някои слепи са разпространени неадекватни отрицателни нагласи към виждащите, като: "Виждащите ни подценяват.", "С виждащи човек трудно се разбира" и дори такива: "Виждащите не ни смятат за хора!”, „Зрящите гледат само да ни използват..." Подобни нагласи представляват също една сериозна психична бариера при общуването.

Неуспешните опити за общуване с виждащи формират у слепите нагласа за избягване на контакта с тях и предпочитания към общуване с другари по съдба. Такива нагласи, както е известно от специалната литература, се наблюдават и при лица с други увреждания. Както пише проф. Л. Литвак: "Нагласата за избягване е следствие не на увреждането, а на съзнанието за непълноценност и неадекватните нагласи на виждащите хора към инвалидите по зрение".

Нагласата за "избягване на виждащите" може да бъде формирана от липсата на адекватни умения и навици за общуване с тях, която е резултат от удовлетворяване на потребността от общуване единствено или предимно в рамките на тифлосоциума (Литвак, 1982) – детска градина за невиждащи, училище за деца с нарушено зрение, предприятие за слепи и т.п.

При непосредственото общуване сляп-сляп не играят никаква роля или са без значение някои невербални изразни комуникативни елементи като мимика, изражение на очите, жест и др. Поради това, когато такива лица общуват с виждащите, те се сблъскват със сериозни трудности.

Нагласите у някои зрително затруднени да афишират своето увреждане с цел постигането на предимства и облаги също отблъсква виждащите. Позицията "Аз съм сляп, съжалявайте ме, помагайте ми" и, което е още по-лошо – "Аз съм сляп, на мен всичко ми е позволено, на мен всичко ми е простено", прекалените изисквания за предимства и привилегии, за материални облаги, са в рязко противоречие със стремежа на слепите да бъдат третирани като равноправни и пълноценни членове на обществото.

Смята се, че и някои личностни черти пречат на контакта слепи-виждащи. Някои автори твърдят, и то изглежда не съвсем без основание, /проф. фон Курт, 1982/ че слепите са твърде егоцентрични, честолюбиви, с подчертан стремеж към самоизява, че в емоционалната сфера у слепите също се манифестират някои особености като свръхчувствителност, раздразнителност, дисфоричност, еуфоричност и дори инфантилност. А такива черти и реакции също могат да бъдат бариера при общуването.

3. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ ВИЖДАЩИТЕ

Тъй като слепите живеят сред виждащи и се налага да общуват с тях, процесът е двустранен. Нека разгледаме и някои бариери при виждащите, които възпрепятстват общуването им с лица с тежко увредено зрение. Според едно социално-психологическо изследване на Т. Маркович – Югославия, на въпроса: "Как ще се чувствувате при общуване със слепи?" 84% от запитаните отговорили, че биха се чувствували неприятно, ако трябва да общуват по-дълго със сляп човек; за 3% такова общуване би било трудно; 6% не знаят как биха се чувствали. Само за останалите 7% процента общуването със слепи не би било неприятно.

Същият автор с основание твърди, че колкото по-малко се знае за слепите, толкова реакциите към тях са по-отрицателни. В мнозинството си виждащите смятат, че слепият е съвсем различен от другите, че той не е като останалите хора.

От какво се детерминират психичните бариери у виждащите?

На първо място това е липсата на навик за контакт със слепи. Има хора, които през целия си живот не са се срещали със сляп човек. Несправедливо е, когато слепите се сърдят, че виждащият не бил тактичен – не може всички да знаят как да се държат с тях. Обществото като цяло може да получи известни знания за непосредствено общуване с невиждащи – чрез печатните и електронни масмедии, но чиста утопия е да се обучи цялото общество как да общува с невиждащи хора (фон Курт, 1982). Зрително затруднените трябва да знаят как да подпомагат виждащите при контактите им с тях.

Неадекватните отрицателни нагласи към слепите са формирани главно от непознаване на тяхната психика, на техните реални възможности, от съществуващите все още анахронични представи за тях като „нещастни”, „неприспособими към живота”, „безпомощни”, „непълноценни хора” и, както пише А. Литвак: "Леко раними, остро преживяващи своето увреждане, слепите не остават безразлични към подобно отношение, което затруднява понататъшните контакти".

Мнозина виждащи при общуване със слепи се притесняват от положението на тяхното тяло и координацията на движенията, мимиката на лицето, израза и вида на очите. Лицата на слепородените са особено безизразни, маскоподобни. Това стъписва виждащия човек. Виждащите хора осъществяват повечето взаимоотношения посредством мимиката и пантомимиката. Всички чувства, почти по правило, най-напред се изясняват с очите и мимиката. Най-често с очите сигнализираме, че желаем да разговаряме с някого фон Курт, 1982). Своите думи придружаваме с мимика и жестикулация и всичко се извършва повече или по-малко подсъзнателно. Поради това, че тези механизми на невербалното общуване са несъзнателни, виждащият ги използва и при общуване със слепи. А тъй като при слепите лица този начин не действа, не функционират и стандартните системи за сигнализация – сиреч затруднява се обратната връзка, виждащият се обърква, обзема го чувство на безпомощност и склонност да интерпретира непостъпващата обратна информация като липса на интерес за общуване или като неразбиране.

Оправдано е твърдението на фон Курт: "Хората изобщо не съзнават доколко слушат с очите си. Едва след като окото даде сигнал, че сме готови да слушаме, ушите започват да слушат". Много малко от слепите съзнават значението на невербалната комуникативна сигнализация в разговора или в момента на установяването на контакта.

Силно стресиращ фактор за хората с нормално зрение са очите на някои слепи – неестествено големи или малки, без ирис или с други козметични дефекти. Ако тези очи на невиждащия не са скрити зад тъмни очила, те наистина могат да се превърнат в един фрустриращ нормалното общуване фактор. За съжаление много често се срещат слепи с козметични дефекти на очите, които отказват да носят тъмни очила, оправдавайки се, че им пречат в пространственото ориентиране, без да осъзнават колко много натоварват отрицателно своите партньори в процеса на общуване.

Нагласата на свръхзависимост, на "вкопчване" на слепия във виждащия човек и превръщането на последния в "бастун" или "куче-водач" предизвиква и разбираемата негова ответна реакция на избягване, дистанциране от слепия "вампир". Или както се казва в поговорката: "Подаваш си само пръста, а той ти налапва цялата ръка".

 

Лошото и нечисто облекло и недобрата хигиена при някои лица с тежки зрителни увреждания предизвикват у хората с нормално зрение реакция на избягване преките контакти с тях, което се дължи на естествената човешка склонност за избягване на негативни стимули. Вероятно тази лоша хигиена при отделни невиждащи индивиди е причината едно от анкетираните лица на въпроса „Как се чувствате, когато срещнете сляп човек?” да отговори: „Изпитвам погнуса”. Този въпрос се съдържаше в анкетната карта на, посредством която през 1984 година аз провеждах едно дифузно социално-психологическо проучване.  

 

4. КАК ДА СЕ ПРЕОДОЛЕЯТ ТЕЗИ БАРИЕРИ?


Някои виждащи наистина трябва да се научат да контактуват със слепите хора. В тази връзка голяма актуалност добива проблемът за разпространение на брошури с подходящи текстове сред хората с нормално зрение, намиращи се в обкръжението на невиждащи лица. Това биха могли да бъдат техни роднини, приятели, колеги, съседи и пр. Именно при тези лица, които имат по-постоянен и непосредствен контакт със слепите, особено полезна може да бъде брошурата „Когато сте с хора без зрение”. Тази брошура, претърпяла многократни издания, може сериозно да помогне за формирането у тях на съответната тактичност към лицата с тежко увредено зрение, а също и на адекватни умения за общуване с тях.

Но и слепите трябва да се подготвят да говорят непринудено и убедително по тези въпроси при срещите с виждащи хора, да им разясняват особеностите и трудностите на тези контакти. В тази насока полезна форма би било организирането от организациите на ССБ в България на семинари, кръгли маси, където да се разискват и обсъждат някои от гореизложените обективни и субективни фактори, затрудняващи общуването между слепи и виждащи. Особено уместно е някои от темите да бъдат предмет на дискусия в груповите семинари по мобилност и полезни умения. Разбира се, такива разисквания често пъти възникват спонтанно, но рехабилитационните кадри – психолози, учители по ориентиране и мобилност, брайлово ограмотяване, полезни умения и по другите рехабилитационни дисциплини, трябва да станат инициатори на целенасочена дейност в това направление.

В резултат на това ще отпаднат някои от психичните задръжки и дистанции, съществуващи у невиждащите, ще бъдат коригирани известни предубеждения, ще се спомогне за формирането на едно по-правилно самоотношение у тях и по-адекватно поведение сред и с виждащите.

 

Април 1986, София

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

1. фон Курт, К., "За отношенията ни с виждащите", сп."3ари", 1982, кн. 11

2. Литвак, А.Г., "Восприятие человека человеком при слепоте", сп. "Наша жизнь", 1982, кн.11

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп."3ари" 1981, кн.4

4. Попович, Д., Нагласи към слепотата и слепите хора, сп. "Зари", 1986, кн.1 и 2

 

II. ЗАГУБА НА ЗРЕНИЕ, САМООЦЕНКА И ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА

 

 

1. ЗАГУБАТА НА ЗРЕНИЕ

1.1. И ДРУГИ ЗАГУБИ?

Според известният американски изследовател Т. Карол (и той самия също без зрение) слепотата е съпроводена с 20 функционални загуби – загуби от физически, психичен и социален аспект.

Вероятно поради това същия автор смята, че слепотата е най-сериозния сензорен недостатък (Карол, по Агеев, 1983). Можем да не се съгласим с това доста крайно твърдение на колегата Т. Карол като му възразим, че слепоглухотата е много по тежко сензорно увреждане от слепотата. Въпреки това трябва да признаем, наистина слепотата е едно от най-тежките сензорни увреждания.

Общоприето е, че 80-90 % от информацията за околния свят постъпва посредством зрителния канал. И затова на човека се гледа ката на оптично същество (homo optikus). Поради тази същата причина срещаме напоследък и характеристиката на съвременния homo sapiens  като „визуалния човек”. Всичко това детерминира и свръхценностното отношение към зрението въобще.

Без да изпадаме в крайния тифлопесимизъм на американския колега, все пак трябва да заявим че липсата на зрение или неговата силна редуцираност поражда наистина много сериозни ограничения във всички основни сфери на човешката дейност – игрова, комуникативна, учебна, битова, професионална, интимна и други.

1.2. НЕ МОЖЕМ ЛИ БЕЗ ЗРЕНИЕ?

Именно тези реални ограничения и отношението към тях отключват разгръщането у новоослепелите редица депресивни състояния, чийто вербален израз е: „от мен вече човек не става!”, „аз съм един жив труп”, „за какво ли живея?”, „по-добре да бях умрял!!!”. Срещат се, макар и рядко, и суицидни опити при лица които не виждат смисъл в по-нататъшното си съществуване при новия си жизнен статус.

 

2. САМООЦЕНКАТА

2.1. СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ

Самооценката заема основно място сред личностните фак­тори, регулиращи нашето поведение и активност. Човешката самооценка е динамична и се изменя заедно с промените условията на живот (Силгиджиян, 1978). Тя може да се разглежда като механизъм за съзнателното и целенасочено развитие и усъвършенстване на личността, за преустройване и реорганизация на целия й вътрешен свят, а и за приспособяването й към екстремни жизнени ситуации.

 

2.2. САМООЦЕНКАТА НА НОВООСЛЕПЕЛИТЕ?

В резултат на загубата на зрение, придобиването на нов социален статус и нови роли, при новоослепелия настъпват резки промени в представата за себе си и в неговата самооценка. Според Т. Карол на обективната самооценка („това, което съм”) на новоослепелия е нанесен съкрушителен удар! Самооценката на новоослепелия е отражение както на доминиращия социален стереотип за слепите, така и на евентуалните му лични впечатления и знания за тази категория хора. Загубилият зрение подхожда в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него само онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у него представи /Арънсън, 1984/.
 

Самооценката на новоослепелия е ниска, силно отрицателна.

Поради негативната самооценка (неприемане на новото "аз") се формират аутистични нагласи, силно понижена комуникабилност, избягване на контакти с познати, дори с най-близките, затваряне в себе си. Излиза от строя механизмът за целеполагане, отхвърлят се предишните жизнени цели и задачи. Наблюдава се стадий на вакуум във върха на йерархизираната ценностна система на личността.

Известно е, че връзката между равнището на самооценка и равнището на претенции е право пропорционална, сиреч кол­кото по-ниска е самооценката на дадена личност, толкова по-ниско е равнището на нейните претенции. На тази база се разгръщат аболични и хипоболични състояния. Личността е дезинтересирана  с нулева, или почти нулева битова и социална активност. Повечето автори определят този етап като фаза на депресия.

Новоослепелият не вижда смисъл в своето съществуване. Това е резултат от неправилната му представа за себе си, от липсата на информация за възможностите, които остават на негово разположение, от влиянието на доминиращия социален стереотип за слепите. Наши дългогодишни наблюдения и интервюта показват, че колкото по-малко се знае за слепите, за техния живот и възможности, толкова след загубата на зрение самооценките са по-отрицателни, депресивните състояния по-дълбоки и затегнати. Разбира се, това се нюансира и от някои други психич­ни фактори като: емоционална устойчивост и реактивност, екстраверсия и интроверсия, ценностна ориентация и т.н.

 

3. ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА

„Инвалид, който не е подложен на психична реабилитация, е потенциално двоен инвалид”, (Ожуг – Радев, 1986).

Според нас предмет на психологическата интервенция в случая трябва да бъде повлияването и коригирането на Аз-образа на новоослепелия, промяната на самооценката от негативна в позитивна с цел успешна реадаптация и ресоциализация, формиране на нова концепция за смисъла на живота при новите жизнени условия. С психологическата намеса по-конкретно трябва да се стремим да постигнем:

1. Реалистично приемане от новоослепелия на новия му жизнен статус.

2.  Изграждане на реален Аз-образ за себе си, като му се посочат възможностите, които са останали на разположение, а също и пътищата за преодоляване на негативните последи­ци от липсващото или силно увредено зрение.

3.  Формиране на идеален Аз-образ („това, което искам да бъда”) като модел за подражание.

4. Реставриране на старата или създаване на адекватна на новия му статус концепция за смисъл на живота.

 

Обобщената самооценка на загубилия зрение човек, която трябва да повлияем и коригираме, може да бъде разглеждана като двукомпонентна:

1. Оценка на собствените възможности – психични и физически качества, на своето място в живота, на своите роли и статус.

2. Отношение към самия себе си – степен на приемане или неприемане на себе си като личност, на удовлетвореност от себе си, на уважение към себе си (Сотиров, 1988)

В случая особен интерес за нас представлява именно този втори компонент. Той е източник, така да се каже, на всички беди. Наскоро загубилият зрение не приема себе си в новите си роли, с новите си възможности и това препятствува удов­летворяването на така наречената потребност от задоволяваща го самооценка (Божович, 1979), сиреч положителна представа, положителен образ за себе си. Известно е, че на човека му е необходимо да преживява себе си като субект, който има някаква ценност, посредством поддържане на себеуважението на определено равнище. Новоослепелият трябва да бъде подпомогнат както в цялостната преориентация на жизнената му стратегия и тактика, така и в изграждането на задоволителен образ, задоволяваща го представа за себе си. Положителният образ /представа/ за себе си е могъщ източник за интрапсихично равновесие, благоприятствуващо саморегулацията и същевременно източник на ефективни защитни механизми.

Фрустрирани са и други личностни потребности като потребност от уважението и вниманието на другите, потребност от успех (Николов, 1974), потребност от самоутвърждаване и пр. Удовлетворяването и на тези потребности е важна предпоставка, за да се поддържа вътрешното единство, целостта, устойчивостта на личността. Ние се опитваме да помогнем за създаване на такива условия, че ослепелият отново да постига успехи, да бъде уважаван от другите, да бъде полезен за себе си и за своите близки или, другояче казано, да се адаптира към увреждането и да го приеме реалистично. А в този процес особено важна роля се отрежда на неговото близко социално обкръжение – семейството и приятелите. Макар и силно намалели, социалните контакти все пак в известна степен съществуват и те трябва ефикасно да се използват за психологическо въздействие и взаимодействие, за да се коригират неправилните представи, познания и оценки, за да се ускори и улесни приемането на новата роля, ролята на сляп.

Ние не можем да коригираме самоотношението на новоослепелия, ако не коригираме негативното отношение към слепите хора и слепотата и у неговите близки. Не можем да очакваме той да превъзмогне комплекса за малоценност, който да бъде трансформиран в "чувство за различие" (Обуховски, 1981), сиреч – "и аз съм като другите, само че не виждам", ако неговите близки продължават да гледат на него като на „безпомощен”, „непълноценен”, „нещастен инвалид”. И следователно нашата психологическа работа отначало ще се извършва едновременно и с ново-ослепелия, и с негови близки. Впоследствие поне една част от близките на ослепелия се превръщат в наши "асистенти".

Ефикасно средство за психологическо подпомагане са широко използваните в нашата и в чуждата практика беседи с ноовоослепелите и техните близки, както и примерът на хора, успешно приспособили се вече към зрителното увреждане.

Установено е, че беседите са по-силно въздействащи, ако се провеждат от късноослепели хора , които вече са се адаптирали към своя недъг и са превъзмогнали отрицателните му последици. Ефектът е още по-голям, ако се подберат хора с аналогична съдба – близки до новоослепелия по възраст, образование и интереси (Пилаш, 1978). Разбира се, за такива беседи е необходима известна предварителна подготовка. Този, който ще ги провежда, трябва да се запознае с проблемите, пред които са изправени загубилият зрението си и неговите близки, в кои жизнени области най-вече и преди всичко слепотата е предизвикала най-сериозни ограничения.

Макар и общи, проблемите, които поражда слепотата за всяко едно лице, загубило зрение, имат определена специфика и градация: за едни слепотата тежи преди всичко с това, че не могат да се движат самостоятелно;о за други – че ги откъсва от интересната професионална дейност; за трети – че ги е лишила от достъп до любимите книги и т.н. На тази основа провеждащият беседите ще планира своята психологическа намеса посредством разговори и консултации. Естествено, "психотерапевтите" с нарушено зрение извършват своята психолого-корекционна дейност преди всичко и най-вече посредством своя личен пример, чрез самочувствието си на пълноценни и равностойни членове на обществото и като едни оптимистични модели за новоослепелите и техните близки.

 

Ноември 1986, София

 

ЛИТЕРАТУРА:

1. Агеев, Е., "Теории социальной реабилитации и действительность", сп. "Наша жизнь", 1983, кн.4 и 5

2. Арънсън, Е., „Човекът – социално животно”, „Наука и изкуство”, София, 1984

3. Николов, Л., "Мотиви на поведение и социални структури", "Наука и изкуство", София, 1974

4. Обуховски, К., "Психология на човешките стремежи", "Наука и изкуство", София, 1981

5. Ожуг - Радев, М.Е.,  "Инвалидността - Психологически аспекти", сп. "Философска мисъл",  1986, кн. 4 

6. Пилаш, X., „Елементарная реабилитация незрячих”, сп. "Наша жизнь", 1978, кн. 10

7. Силгиджиян, X., "Личността на юношата", "Наука и изкуство", София, 1978

8. Сотиров, А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985, кн. 1 и 2


 

III. СЛЕПИТЕ В ОГЛЕДАЛОТО НА ДРУГИТЕ

 

 

1. ДРУГИТЕ ЗА ЖИВОТА НА СЛЕПИТЕ

 

Какъв е според вас животът на хората без зрителни възприятия? Защо смятате така? Анкетната карта, използвана при едно мое дифузно социалнопсихологическо изследване, съдържаше и тези два въпроса. Тези въпроси и още няколко взаимствах от сръбския изследовател на тази проблематика Тонче Маркович (Маркович, 1981). Колегата Маркович провежда подобно много интересно изследване, но за съжаление нашата задача в конкретния случай не ни позволява да направим съпоставка на нашите и неговите резултати.

 

Проучването се проведе през 1983 г. Най-вече с жители на град София. То обхвана около 400 души, от които една не голяма част живеещи извън София. Макар и дифузно, поради огромния брой на респондентите, наличието сред тях на съответното възрастово, образователно и професионално разнообразие, проучването има в някаква степен известни елементи на представителност.

 

Анкетираните лица в голямото си мнозинство не са имали контакти със слепи или ако са имали, те са били случайни. Това бяха хора на различна възраст и с различни професии, с различно образование и местоживеене. Анкетата се проведе при пълна анонимност и доброволност. Анкетираните лица, дори и анкетьорите, не знаеха, че събраната информация интересува изследовател – също невиждащ, което изключва каквито и да било задръжки от нравствено-психическо естество като: "В къщата на обесения да не се говори за въже".

Получиха се най-разнообразни отговори, немалко от които твърде любопитни, често и противоречиви. Мнозинството от анкетираните отговарят: "Труден, много труден." Но защо? "Много тежък – пише юрист, – защото те (слепите) не виждат опасностите, поради това могат да бъдат измамени.". "Тежък – отговаря работещ в МВР, – защото слепият може да се загуби, а също и да предизвика пътнотранспортно произшествие." Студентка определя: "Живот, лишен от красота и светлина." "Мъчителен, защото с тях винаги трябва да има виждащ човек, те никога не са самостоятелни" – казва една работничка. "Ужасен! – възкликва жена, икономистка по професия – защото те не могат да се насладят на красотата на природата". Не липсват и още по-мрачни оценки:

"Ужасен мрак, без цвят и светлина... защото основната информация за околния свят доставят очите" – твърди човек с висше образование. "Непоносим, защото те са лишени от 80% от информацията за околния свят" – доуточнява учител по история. Работничка – шивачка смята живота на слепите за "много беден". Нейна съгражданка обаче, юристка, е на друго мнение: "Животът на слепите е пълноценен, защото липсата на зрение развива останалите сетива." Друга анкетирана убедено твърди: "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност." Но становището на една актриса съвсем не съвпада с предходното. "Слепите възприемат живота по-реално – пише тя, – защото за тях липсват недоразумения, породени от виждането. При слепите действуват: разум, мисъл, сетива".

Почти една десета от анкетираните смятат, че животът на хората без зрение е "сив", "скучен", "еднообразен"... защото... "е лишен от положителни емоции," защото "... са обградени от мрак", защото "... не могат да се наслаждават на природата и на много други неща." За живот "мрачен, без красота и светлина" по-често говорят анкетираните жени.

Срещат се и оценки, че животът на невиждащите е "много ограничен", "непълен", "неточен". "Много тежък – смята един строителен работник, – защото слепите нямат представи." Един журналист лаконично обобщава: "Слепите не са като нормалните хора."

Но не всички гледат толкова песимистично на живота на слепите. "Труден, но... интересен" – отговаря 24-годишна девойка. Жена с филологическо образование го смята "по-богат с душевни възприятия, защото техните контакти във всекидневието са с по-силна емоционална окраска". Друга жена – икономистка, определя: "Животът на слепите е емоционално-интуитивен." А една старица намира, че животът на слепите е по-лек от този на виждащите, защото: "Слепите си имат по-малко неприятности с близките, а също и околният свят е по-хубав, защото не го виждат, и хората за тях са по-добри поради липсата на зрение."

Не липсват и оптимистични оценки: "Физиологически по-беден, но душевно по-богат" – отговаря млад журналист; "С по-голяма вътрешна съсредоточеност" – твърди една певица; "Твърде тежък, но посредством много усилия става нормален" – изказва мнение учителка по български език и литература.

Такъв ли е наистина животът на слепите? Кои са причините, обуславящи подобни представи и оценки у виждащите хора?

 

 

2. ЗА ТЕХНИТЕ ПОЗНАВАТЕЛНИ ВЪЗМОЖНОСТИ

 

Преди да се опитаме да отговорим на тези въпроси, смятаме за целесъобразно да ви запознаем и с това какво мислят анкетираните лица относно познавателните възможности на незрящите.

Както читателите може би си спомнят, някои от цитираните от нас характеристики за живота на слепите съдържаха и оценки за техните познавателни възможности:

– "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност."

– "... много тежък, защото слепите нямат представи."

Анкетната карта съдържаше и следното твърдение: "За слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те...". Допълвайки това твърдение, анкетираните лица разкриваха до голяма степен своята представа за перцептивно-познавателните възможности на незрящите. Най-често те дописваха: ... чуват и усещат; ... чуват и си представят; ... чувстват и напипват; …възприемат чрез осезанието; ... получават от средствата за информация, от околните; ... спомнят си; ... въобразяват си; мислят."

Обикновено виждащите хора редуцират перцептивно-познавателните възможности на слепите само до една сензорна модалност – слуховата или осезателната. Определен превес те дават на слуховата пред осезателната перцепция. Любопитно е, че се пренебрегва другият запазен дистантен рецептор – обонянието, което играе немалка роля при ориентирането на слепите, както в материалната, така и в социалната среда. С него слепият идентифицира различни обекти от действителността, издаващи надпрагов за обонянието мирис, а също и социални обекти – хора (Литвак и Волкова, 1984).

Една значителна част от анкетираните отричат на слепите възможността за непосредствено сетивно познание, твърдейки, че за тях "... обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те си представят...; въобразяват си...; научават от другите хора или от средствата за масова информация". Забравя се, че само зрението е силно увредено или липсва и че обикновено останалите сетивни канали – два дистантни /слухът и обонянието/ и два контактни /осезание и вкус/, са запазени и функционират "под пълна пара", за да "наваксат" липсващата от 70 до 90% визуална информация по "обиколни" пътища (Литвак и Волкова, 1984). Много рядко срещаме отговори като: "... получават чрез останалите запазени сетива". Схващането за човека като оптично същество (HOMO OPTIKUS), на което зрителният канал доставя от 80 до 90% от информацията за околния свят, не допуска успешното компенсиране на зрението, дори за някои от характеристиките на обектите, достъпни за другите прозорци на човешкото същество към света.

От твърдението на много от анкетираните лица, че за слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те "напипват", излиза, че на слепите им липсва не само зрение, а и слух и обоняние. Слепите хора се поставят в по-тежка ситуация дори от тотално слепоглухите лица, при които единственият запазен дистантен рецептор е обонянието. Всичко това може да се смята за резултат от преувеличаване ролята на зрението, или по-точно от подценяване компенсаторните възможности и механизми на човешкия организъм и психика.

 

3. ЗА ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ИМ ЗАНИМАНИЯ

 

Непълна е също, а много често и неточна, информацията на хората с нормално зрение относно трудово-професионалните възможности на невиждащите лица. На въпроса: "Какви професии, упражнявани от слепи са ви известни?" най-често /повечето от половината/ отговарят: "Не зная" или "Зная, че работят, но не ми е известно точно какво".

 

Срещаме, и то нерядко, отговори като: шивачи, обущари, дърводелци, резбари, столари, машинописци..., а също и: счетоводители, лекари, поети, писатели. Не липсват и свръхоптимистични отговори: "Всичко, както и другите" или "Всякакви професии".

Отговорите като: "четкари, кошничари, производственици в Производствено предприятие "Успех", работници в специализирани ТПК, учители, музиканти, продавачи", са относително малко. Явно е, че обществеността знае много малко за професионалните възможности на слепите хора, въпреки че повече от 3500 членове на Съюза на слепите в България (към 1984 г.) упражняват най-различни професии. Нито едно от анкетираните лица не посочва професията "масажист", макар че повече от седем години (към 1984 г.) десетки хора с нарушено зрение упражняват тази професия. Може би причината е, че повечето от практикуващите тази професия са слабовиждащи лица и хората с нормално зрение не ги възприемат като слепи.

От друга страна професията "машинописец" не е масово упражнявана от слепи, независимо, че завършилите училището за слепи в София придобиват такава квалификация. Знаем само два случая /към 1984 г./, при които завършили училището работят като машинописци. Защо тогава анкетираните лица често я споменават като професия, упражнявана от невиждащи? Надали те имат предвид факта, че в някои страни (ГФР, ГДР  и др.) тази професия масово се практикува от слепи. По-вероятно е тази представа да е формирана от обстоятелството, че години наред в Съдебната палата в София работи един сляп човек като просбописец.

 

4. ОПИТ ЗА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

 

Естествено е представите, оценките и твърденията на анкетираните лица, подбрани случайно – в голямото си мнозинство те не са имали по-непосредствени и постоянни контакти със слепи – да бъдат непълни, неточни, противоречиви и погрешни. Ниската степен на осведоменост и неадекватни знания при много от анкетираните за живота на слепите, за техните професионални и перцептивно-познавателни възможности според нас се дължат най-вече на:

1. Малобройността на тази категория инвалиди, макар че в нашата страна за слепи се признават както лицата с абсолютна тотална слепота, така и онези, притежаващи практическа слепота, сиреч и лица с остатъчно зрение и частично виждащи. Последните – частично виждащите – много често не се възприемат от хората с нормално зрение като слепи. Прилагайки свои житейски критерии, мнозинството виждащи са склонни да идентифицират като слепи само тотално слепите и слепите с остатъчно зрение. Поради това групата на слепите допълнително намалява и представлява една от най-малките инвалидни общности.

2. Особеностите в начина на живот и работа на българските слепи. Известно е, че значителна част от работещите слепи живеят и се трудят в производствено-жилищни комплекси /своеобразни гета/ на Съюза на слепите в България. Тази принудителна професионална сегрегация на стотици хора с нарушено зрение в немалка степен предполага формирането на донякъде затворени тифлообщества, членовете, на които имат относително малко контакти с виждащи хора. Това е допълнителна пречка за получаването на адекватна информация от хората с нормално зрение за зрително затруднените лица.

3. Недостатъчната пропаганда от средствата за масова информация /преса, радио, телевизия/ за живота и възможностите на слепите, за техните проблеми и постижения. В тази насока изглежда малка инициативност проявяват и органите и организациите на Съюза на слепите в България.

4. Консервативността на доминиращия социален стереотип за слепите, формиран под влиянието на информацията от предишните поколения, художествената литература и представите, преобладаващи в конкретната социална микросреда. Разбира се, социалният стереотип се влияе и от непосредствения личен жизнен опит, макар че неговата интерпретация при отделните индивиди в голяма степен става през призмата на доминиращия социален стереотип, сякаш се търсят основания, аргументи и доказателства в подкрепа на вече функциониращия познавателен модел за даденото явление или обект на базата на стереотипа. Хората подхождат в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у тях представи /Арънсън, 1984/.

При анализ на резултатите от едно дифузно проучване не могат да се правят генерални обобщения и общовалидни изводи. Но данните от това проучване са повод не само за размисъл, а могат да се разглеждат и като един опит за социалнопсихологическа фотография на някои от нагласите на виждащите лица в България към хората без зрение.

 

Ноември 1984, София


ЛИТЕРАТУРА:

 

1. Арънсън, Е., "Човекът – социално животно", "Наука и изкуство", София, 1984

2. Волкова, Л.,  Литвак, А., "Личность и слепота", сп. "Наша жизнь", 1984, кн. З

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп. "Зари", 1981, кн.4


 

IV. ЖИТЕЙСКИТЕ КРИТЕРИИ ЗА СЛЕПОТА

 

1. ЦЕЛИ НА ПРОУЧВАНЕТО

 

Слепият човек на улицата веднага се познава, защото е с бастун, с който почуква на всеки камък, "опипвайки" по този начин пътя. Той стъпва плахо, но от друга страна другите хора разбират, че е сляп и му правят място да мине. И още нещо – „повечето слепи хора са с почти затворени очи”.

"Когато срещна сляп човек , първото нещо, което ми прави впечатление, е втренченият неподвижен поглед, безизразното лице. След това вече забелязвам опипващите несигурни движения".

Преди шест години (1983) и във връзка с един мой опит за проучване на социалния стереотип за слепите у нас, (Сотиров, 1985), а също и на детерминантите на социалните дистанции към хората без зрение, се наложи да бъде уточнено кои лица с тежко увредено зрение виждащите хора смятат за слепи. Исках да бъда сигурен, кому се приписват физическите и етико-психологически характеристики на сляп човек, към кого се проявяват социалните дистанции, от кого се очаква поведението на сляп човек.

 

2. ИНСТРУМЕНТАРИУМ

 

За целта използувах въпроса: "По какво разбирате, че даден човек е сляп?", на който трябваше да се отговори писмено. Анкетирани бяха 80 студенти от първи курс по българска филология от Софийския Университет „Климент Охридски” (1983 г.).

 

Зададох устно и въпроса: "Този човек сляп ли е?" на 23-ма стажанти от специалността "социален работник", когато при мен влизаха виждащи и невиждащи посетители (1984 г.).

3. РЕЗУЛТАТИ

 

Ето и още няколко характерни отговори на анкетираните: "Разбирам, че даден човек е сляп по бастуна, който носи, по празнотата, разцентроваността на погледа, ако е с отворени очи, по това, че някой го води или по некоординираните му движения."

"Слепият човек се движи малко по-сковано, не търси с поглед различни обекти, погледът му е насочен в точка напред или блуждае. Носи бастун /специален/, с който си помага при движението."

"Този тип хора ходят или със специфични тъмни очила, или с широко отворени неподвижни очи със силно свита зеница на окото."

Както читателят вижда, най-често приписваните признаци са: "почукващият бастун", "втораченият, безизразен, блуждаещ, празен поглед"; движенията са: "некоординирани, опипващи, несигурни, сковани"; очите: "затворени или широко отворени със силно свити зеници, безизразни, неподвижни", "този тип хора ходят със специфични тъмни очила"; походката е: "напрегната, скована, почти винаги се движат с придружител"; главата: "обикновено неестествено вдигната, с прикован в една точка поглед."

Вероятно на една част от читателите е известно, че по действащата в нашата страна нормативна уредба /Наредба за работата на ТЕЛК от 1975г. и приложения към нея списък за телесните недъзи – т. 11, при които се дава пожизнено група инвалидност, а също и решение N25/01.02.1965г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ/, слепи са лицата с определена от очна ТЕЛК първа група инвалидност по зрение. А това са хора с острота на зрение от 0.00 до 0.03 и периметър на зрение концентрично стеснен от 5 до 10 градуса от фиксациoнната точка /и то на по-добре виждащото око/. Такива са установените у нас медицински характеристики. В първа група зрителна инвалидност, както се вижда, попадат тотално слепите, сиреч онези които имат зрение 0.00 и инвалиди, чието зрение е редуцирано до перцепция на светлина и броене на пръсти, но и хора, имащи запазено известно полезно зрение от 0.01 до 0.03, с помощта на което се ориентират и придвижват в пространството. Тази група най-често се нарича "частичновиждащи".

При задаване на въпроса: "Този човек сляп ли е?" интервюираните стажанти идентифицираха като слепи само онези лица, които не виждаха подадената ръка, посочения стол, не можеха да насочат погледа си към събеседника, не забелязваха оставения за тях предмет на масата, сиреч хора, които бяха напълно слепи или остатъчното им зрение се свеждаше до перцепция на светлина или най-много до маркиране на контурите на по-едрите предмети.

 

4. НАШАТА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

 

Оказва се, че анкетираните и интервюирани лица не смятат за слепи една значителна част от хората, които по медицински критерии са слепи /зрителни инвалиди с практическа слепота/. Можем да очакваме, че повечето хора с нормално зрение също не ги приемат като невиждащи. Това е много важно обстоятелство, защото става ясно, че виждащите идентифицират като "слепи" само тотално слепите и тези с остатъчно зрение т.е. много по-малка част от всички зрителни инвалиди с първа група инвалидност.

За широката българска общественост лица, които се ориентират и придвижват сами в пространството без чужда помощ и без бастун, посредством остатъчното си полезно зрение, които следят визуално мимиката и пантомимиката на своя събеседник /гледат го в очите или лицето, виждат подадената ръка и пр./, не са слепи. Членството им в Съюза на слепите в България най-често буди недоумение и на тях се гледа едва ли не като на агравиращи симуланти. Може би едно проучване чрез асоциативния метод на семантичното, поле на думата "слепота" би хвърлило също допълнителна светлина върху житейската представа за физическия облик на слепите, за доуточняване на житейските критерии за явлението "слепота". Интересно би било за читателите може би също да се съпоставят резултатите от нашето изследване с данни, получени от чужди автори (Гоумън, по Попович, 1986). Това сега не е възможно поради ограничения обем на статията.

Както се вижда от досегашното изложение, не само че няма съвпадение между житейските и медицинските критерии за слепотата в България, но напротив – те сериозно се различават, особено като се има предвид, че тотално слепите и слепите с остатъчно зрение са една много малка част от зрителните инвалиди с първа група. Следователно, със значителна увереност можем да считаме, че не само на слабовиждащите /с втора група зрителна инвалидност/, но и на частично виждащите, сиреч дори и на лицата с практическа слепота, не се приписват признаците на "сляп човек" и от тях не се очаква поведение на слепи.

 


Септември 1989, Пловдив

 

ЛИТЕРАТУРА:

1. „Наредба №36 за Експертиза на трайната нетрудоспособност", "Медицина и физкултура", София, 1995

2. Попович, Д., "Нагласи към слепотата и слепите хора", сп. "3ари", 1986, кн. 1 и 2

3. Сотиров, А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985, кн. 1 и 2


 



 


 

V. ЗА СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ

 

 

1. КАКВИ СА ТЕЗИ ФЕНОМЕНИ?

 

Невиждащият Франц Фестнер от Германия дава обява във вестниците, че търси брачни двойки за игра на карти. Откликнали 36 двойки, но когато разбрали, че Фестнер е сляп, всички, освен една двойка, са се отказали(фон Курт, 1982).

 

Мой напълно сляп приятел споделя: „Когато съм по-добре облечен – виждащите хора се втурват да общуват с мен и да ми помагат, и тогава повече непознати хора ми говорят на „вие” .Сякаш се стопяват всякакви „ПРЕДРАСЪДЪЦИ”, приемат ме изглежда като напълно равен с тях!?”

В учрежденското барче също внимателно избирате масата на която ще седнете. По-далеч от шумните X и Y, но по-близо до A и B, които много харесвате. И в същото това барче ще забележите, виждащите посетители рядко сядат до свои слепи колеги. Но и хората с зрителни увреждания си избират партньоьорите по маса, най-вече от съсъдбениците си.

 

Друг мой слабовиждащ добър познат разказва: „Работех в кооперация на инвалиди като кошничар. Имах много красива колежка, но с лъжлива става на десния крак между коляното ябълката, поради което беше принудена да се движи с две патерици. Няколко пъти излизах с нея на разходка, но си умирах от срам. Смятах, че сме много жалка гледка – куца и полусляп... Молех се на Бога, дано не ни видят някои мои познати или роднини.

 

Знайно е, че и сега невиждащите български студенти живеят най-често сегрегирано – в един жилищен блок, в един вход, на един и същ етаж. Потребността си от непосредствено общуване те задоволяват най-вече с „колеги по увреждане” в рамките на т. нар. „тифлосоциум” (Литвак, 1982).

 

Току-що създадена брачна двойка хора с нарушено зрение, живееща в малка стаичка на пловдивското работническо общежитие, кандидатстваше за ведомствен апартамент в жилищния комплекс на тамошното специално производствено предприятие. Нямаше свободни апартаменти, и Ръководството на Регионалната организация на ССБ им предложи етаж от къща в центъра на Пловдив. Категорично отказаха, с мотив: „Искаме да си сме с другарите по съдба!”.

 

Много ярък пример за може би сегрегационни нагласи, за „САМОИЗОЛАЦИЯ” от виждащите свои колеги е тазгодишното отбелязване на студентския празник чрез двудневен купон на витошкият хотел „Морените”, организиран от Асоциацията на студентите и младежите с увреждания. Този съвсем пресен сегрегационен порив вероятно се дължи и на проявените към тях „РЕАКЦИЯ НА ИЗБЯГВАНЕ” от страна на здравите студенти.

 

Какви са тези социалнопсихични феномени? За психични бариери ли става дума? Или са налице ДИСКРИМИНАЦИОННИ НАГЛАСИ? А може би са СОЦИАЛНИ ДИСТАНЦИИ? Във всичките примери Ние сме склонни да смятаме , че са манефестирани т.нар. „СОЦИАЛНИ ДИСТАНЦИИ”.

 

Социалните дистанции се проявяват съвсем спонтанно към лошо облечени и нечистоплътни лица, към хора с телесни и видими сензорни увреждания, към пийнали граждани, към хора с по-тъмна кожа.

 

В примерите с учрежденското барче, отказания етаж от къща  и осмодекемврийския купон на витошкият хотел „Морените” установяваме, че социални дистанции се манефестират не само към хората с нарушено зрение, но и зрително затруднените лица на свой ред също са склонни да се дистациират от своите виждащи колеги и съседи, да търсят „уюта” на тифлосоциума (Литвак, 1982).

 

2. ЦЕЛ НА РАЗРАБОТКАТА

 

В тази разработка, както индикира нейното заглавие, ще се опитаме :

А. Да посочим по-характерни примери на социални дистанции към невиждащи хора, а също и примери на социлани дистанции, които слепите проявяват към хората с нормално зрение;

Б. Да разкрием най-общо съдържанието на термина „социална дистанция”;

В. Да представим съществуващия проблем;

Г. Да идентифицираме някои от по-често срещаните причини за манифестация на социални дистанции към хората с нарушено зрение;

Д. Да маркираме някои последици от социалните дистанции към слепите хора:

Е. Да покажем значението на рехабилитацията (основна и професионална), осъществявана в Националния център за рехабилитация на слепи,  за редуцирането на социалните дистанции към лицата със зрителни увреждания.

 

3. ТЕРМИНОЛОГИЧНИ УТОЧНЕНИЯ

В лайпцигския речник по психология, съставен от авторски колектив, терминът „дистанция социална” се определя като „мярка за близостта или интимността в междуличностните отношения. Като правило засилващия се контакт води до намаляване на социалната дистанция и поражда симпатия и обратното. С поведението си индивидите регулират желаната от тях степен на социална дистанция, между другото и като изменят пространствената си близост и честотата на визуалния си контакт. При това тенденциите на сближаване и избягване (Аргайл, 1972) се колебаят около една желана от индивида точка на равновесие. Ако вследствие на това се измени близостта, сиреч ако се измени едната променлива, то това се компенсира чрез вариране на другата. Ако се намали например пространственото разстояние между две взаимодействащи си лица, това води до ограничаване контакта с погледи обратното”.

 

В американската социология и психология с термина „социална дистанция” се описва реално съществуващите дистанции между различните групи в обществото, формирани по различни признаци – социална класа, раса, етнос, религия, сексуална ориентация, увреждане  и др. Всеизвестен също е и фактът, че тези различни групи обикновено не се смесват.Както се разбира вече, тя е твърде различна от термина „локална дистанция”.

 

Е. Богардус и Л. Фон Визе се опитват да отделят по-голямо внимание на проблема за „СОЦИАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО” и на други въпроси свързани с него . Редица изследователи (Е. Богардус, А. Мол, Д. Фелдес) подчертават, че най-важната характеристика на междуличностните отношения представлява психичната дистанция. Психичните (социалните) дистанции са феномени, фиксиращи степента на „ОТВОРЕНОСТ” или „ЗАТВОРЕНОСТ” по отношение представителите на други групи.

 

В научната литература терминът „социална дистанция” най-често се свързва с американския социолог Emory Bogardus, който я определя като „степените и видовете разбиране и чувства, които хората отнасят един към друг - разбирателството между хората, техните положителни или отрицателни чувства (Bogardus, 1928). Определена по този начин социалната дистанция се превръща в чудесен индикатор за расови, етнически и всякакви други предразсъдъци. На социолозите и психолозите Е. Богардус също е известен със своята прословута „СКАЛА”, наименована с неговото име. Какво представлява тази скала? Още през 20-те години на миналия век Е. Богардус формулира „СПИСЪК ОТ СЪЖДЕНИЯ”, представляващи различни степени на „БЛИЗОСТ И ДИСТАНЦИЯ”. Скалата от „СЪЖДЕНИЯ” е включвала такива „ПОКАЗАТЕЛИ” ... Богардус и неговите последователи посредством съответни скали извършва количествени измервания на междурасовите отношения и поведение.

 

Смятаме за необходимо да представим и класическата дефиниция на Mirra Комаровски за социалната дистанция във феърчайлдския речник по социология, където тя е определена като „сдържаността или ограничението в социалното взаимодействие между индивидите, принадлежи към груповите норми като подчинеността и старшинството в статуса”.

 

В литературата е налице тенденция на социалната дистанция да се гледа като детерминанта и възприемането й също и като следствие.  Значението, При фокусирането на социалната дистанция като детерминанта се подчертава разликите между социалните единици, включващи раса, пол, етническа принадлежност, благосъстояние и статус. Значението,при фокусиране на социалната дистанция като следствие,  подчертава моделите на взаимодействие като предразсъдъци, дискриминация, харесване, женитби, хранене заедно и т.н. Разбира се, имплицитното социологическо значение е във връзката между двете. Например, дефиницията на Комаровски, спомената по-горе, комбинира елементи на социалната дистанция и като причина, и като следствие.

 

Терминът „нагласа” в психологията и социологията широко се използва при обяснение на човешкото поведение. Нейни терминологични еквиваленти са „УСТАНОВКА” (Узнадзе), „АТИТЮД” и „ДИСПОЗИЦИЯ”. Най-често нагласата се определя като ПСИХИЧНА ГОТОВНОСТ ЗА РЕАГИРАНЕ ПО ОПРЕДЕЛЕН НАЧИН. Тя съдържа 3 компонента: когнитивен (познавателен), емоционален и конативен (поведенчески). Нагласата въздейства върху това, как ще наблюдаваме отделни обекти, явления и хора, какво ще мислим за тях и как емоционално ще реагираме на тях. Заедно с това нагласата действа и като МОТИВ, подбуждайки нашето поведение и влияе на него???

 

Спрях се на термина „РЕДУЦИРАНЕ”, като отхвърлих термините „НЕУТРАЛИЗИРАНЕ” и „ПРЕМАХВАНЕ”, защото в повечето случаи социалните дистанции към хората без зрение или с лошо такова, не могат да бъдат изкоренени поради тяхното  естество, предполагащо изключителна спонтанност и невероятна устойчивост (Курт, 1982). При тези случаи социалните дистанции могат в по-голяма или по-малка степен да бъдат САМОРЕДУЦИРАНИ.

 

4.СЪЩНОСТ НА ПРОБЛЕМА

 

„Не слепотата, а отношението на другите, респективно. На онези, които виждат, е бремето, което трудно се понася.” Хелън Келър

 

Тази не съвсем оптимистично твърдение на великата американска сляпоглуха определено визира негативните социални нагласи към слепите и слепотата, които са изглежда една от най-важните детерминанти, пораждащи особено често социални дистанции.

 

Американският изследовател на тази проблематика Химес (1950) групира нагласите към слепите в 3 основни типажа:

А. „слепият просяк”;

Б. „слепият гений”;

В. „слепият медиум”.

 

Както се вижда вторият и третият типаж включва позитивните социални нагласи към слепите, които съществуват още от античните времена.

 

Функционирането на тези ПОЗИТИВНИ (ДОРИ СУПЕРПОЗИТИВНИ)  НАГЛАСИ към слепите ние само го отбелязваме, но поради задачите на нашата разработка обект на силен наш интерес ще бъдат негативните социални нагласи към невиждащите хора. Те именно са първият основен източник на СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ.А наличието на тези социални дистанции, и както ще се разбере по-нататък в нашето изложение, установяват много автори.

 

Според сръбския изследовател д-р Д. Попович съвсем убедено може да се твърди, че сред виждащите хора преобладават предварителните негативни представи за слепите.  В морален аспект оценките за слепите са полярни – те биват смятани или за светци,  или за грешници (Браверман, 1950). Такава полярност на оценките установявам и аз. Анкетната карта, която аз използвах при едно мое анонимно дифузно социално-психологическо проучване, проведено през 1984 г. С около 400 респонденти, съдържаше  и твърдението: „според мен слепите са...”. Това твърдение анкетираните лица допълваха със свои оценки.  

 

Когато се обсъждат нагласите към слепите хора, могат да се посочат много широк кръг от оценки за тях. Тези оценки могат да се разположат по цялата дължина на скалата на континиума, чийто половини могат да се означат като позитивни и негативни нагласи, имайки предвид, че всички тези оценки в значителна степен са стереотипни и по своята същност са предразсъдъци (Попович, 1986). И в нашето проучване се установи групиране в двата края на скалата на континиума на дописаното твърдение.

 

Ярък емпиричен индекс за съществуването на социални дистанции у виждащите хора към слепите е реакцията на избягване преките контакти с тях, което е резултат или на крайно непознаване на слепите и слепотата, или на естествената човешка склонност за избягване на негативни стимули (Попович, 1986). А вероятно повечето от вас ще се съгласят, че някои невиждащи хора „при първо четене” не са от най-перфектната гледка.  Лошото и нечисто облекло и недобрата хигиена при тях предизвикват у хората с нормално зрение реакция на избягване преките контакти с тях, което също се дължи на тази човешка склонност за избягване на негативни стимули. Вероятно тази лоша хигиена при отделни невиждащи индивиди е причината едно от анкетираните лица на въпроса „Как се чувствате, когато срещнете сляп човек?” да отговори: „Изпитвам погнуса”. Този въпрос се съдържаше в анкетната карта, посредством която през 1984 година аз провеждах едно дифузно социалнопсихологическо проучване.

 

Твърде интересна е позицията на немския психолог проф. Курт (сам невиждащ), че само 7% от хората без зрение смятат, че са интегрирани в своята социална среда (фон Курт, 1982). Този много любопитен феномен може да се обясни  не само с проявяваните към невиждащите социални дистанции от хората с нормално зрение, но и както посочихме по-горе, често срещаната склонност на самите слепи към САМОИЗОЛАЦИЯ. 

 

5. ПРИЧИНИ ЗА СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИ КЪМ СЛЕПИТЕ

 

Определена от Комаровски като „сдържаност и ограничение в социалното взаимодействие” социалната дистанция се превръща в един високо продуктивен обяснителен модел. Посредством нея могат да се обяснят посочените в началото 7 социалнопсихични казуси, ако ли не всички, то повечето от тях. Освен това, със скали, подобни на тези на Богардус, могат дори количествено да се измерват степента на проявените „сдържаност и ограничение в социалното взаимодействие” между групите.

 

Можем да предполагаме , че социалните дистанции към слепите хора се пораждат най-вече от две детерминанти:

А. Наличието у някои виждащи хора на негативни нагласи към тях – от почти неутралните „те са особени, странни”, „те са съвсем други хора”, до определено негативните „инфантилни, мнителни, недоверчиви”, стигащи до силно негативните „злобни, завистливи, неадекватни”. Така са дописали твърдението „Според мен слепите са...” респондентите от споменатото по-горе анкетно проучване. 

Б. Някои реално съществуващи характеристики и поведенчески реакции у част от слепите хора като: „странна походка”, „особена стойка”, „блуждаещ поглед”, „маскоподобните лица”, „липсващите или затворени очи”, „очи с козметични дефекти”, „лошото или нечисто облекло” , „непрекъснато да хленчат и се оплакват от съдбата си, за да предизвикат съжаление и снизхождение”. ”, „да афишират своя недъг, за да постигат максимум ползи от него”.

 

И в двата случая, описани току-що, социалната дистанция представлява следствие, последица. И в това си качество, както вече се каза, тя определя моделите на социално взаимодействие като харесване, дискриминация, женитби, хранене заедно и пр.

 

Американски автори установяват, че СТЕРЕОТИПНОСТТА и НЕГАТИВНОСТТА на социалните нагласи към слепите силно зависят от културния и образователен статус и от социалния произход. В моето проучване се натъкваме на подобна тенденция – регистрираме добре изразена обратнопропорционална зависимост между степента на образованост и негативността на оценките за слепите, за техните познавателни възможности и за възможностите им за професионален труд (Сотиров,1985).

 

6. ПОСЛЕДИЦИ ОТ СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ

 

Както бе отбелязано по-горе социалната дистанция на свой ред може да бъде детерминанта. Точно в това си качество социалната дистанция представлява онзи социалнопсихичен фактор, който обособява социалните единици по признаците социална класа, раса, етническа принадлежност, религия, увреждане и т.п. Както вече споменахме в така обособените групи съществува обикновено добре изразена тенденция те да не се смесват помежду си. СОЦИАЛНАТА ДИСТАНЦИЯ е ГЛАВНАТА ПРИЧИНА за относителната ЗАТВОРЕНОСТ на тези групи. Несправедливи сме изглежда, когато обвиняваме представители на тези групи в СЕГРЕГАЦИОННИ НАГЛАСИ. СОЦИАЛНАТА ДИСТАНЦИЯ изглежда е онзи ОБЕКТИВНО функциониращ ЗАЩИТЕН МЕХАНИЗЪМ, предпазващ групата от РАЗПАДАНЕ и осигуряващ НЕЙНАТА УСТОЙЧИВОСТ И ЦЯЛОСТ за по-дълго време. Определено ФУНКЦИОНИРАНЕТО на ТОЗИ МЕХАНИЗЪМ може би никак НЕ ЗАВИСИ ОТ НАШАТА ВОЛЯ.

 

В рамките на тези групи откриваме също ДОБРЕ ОБОСОБЕНИ ПОДГРУПИ по ДРУГИ ПРИЗНАЦИ – ОБРАЗОВАНИЕ, ЦЕННОСТНИ ОРИЕНТАЦИИ, БЛАГОСЪСТОЯНИЕ и т.п. И В ПОДГРУПИТЕ Е НАЛИЦЕ СЪЩО ДОБРЕ ИЗРАЗЕНА ТЕНДЕНЦИЯ ЗА СЕГРЕГАЦИЯ. Този социалнопсихичен ФЕНОМЕН Е ДОБРЕ ВИДИМ и без да са правени СПЕЦИАЛНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ, САМО НА БАЗАТА НА ПО-ВНИМАТЕЛНИ НАБЛЮДЕНИЯ НА НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ПОДГРУПИ.

 

СОЦИАЛНАТА ДИСТАНЦИЯ като ФАКТОР, ОБОСОБЯВАЩ И ПОДГРУПИ И ПОДДЪРЖАЩ ТЯХНАТА УСТОЙЧИВОСТ, функционира безотказно и в групата на „ХОРАТА С НАРУШЕНО ЗРЕНИЕ”. В тази група добре се открояват подгрупите на хората „БЕЗ НИКАКВО ЗРЕНИЕ” и на тези „С ОСТАТЪЧНО ЗРЕНИЕ”, на „ПО-ОБРАЗОВАНИТЕ” и на „С ПО-НИСКО ОБРАЗОВАНИЕ”, и т.н. Тези подгрупи и подобни на тях, но изградени по други признаци, са относително „ЗАТВОРЕНИ” и почти „НЕ ДОПУЩАТ” при себе си представители на „ДРУГИТЕ ПОДГРУПИ”, изградени на „ПРИНЦИПА НА ОПОЗИЦИЯТА”, сиреч „ЗДРАВИ-УВРЕДЕНИ”, „ВИЖДАТ-НЕ ВИЖДАТ”, „ЗАМОЖНИ-БЕДНИ”. Действа многовековният железен принцип „ВСЯКА ЖАБА ДА СИ ЗНАЕ ГЬОЛА И МЯСТОТО В НЕГО”. Разбира се има и „ИЗКЛЮЧЕНИЯ”, които потвърждават „ДРЕВНОТО ПРАВИЛО”.

 

Както е известно, според „ТЕОРИЯТА НА ГРУПОВАТА ДИНАМИКА” във всяка група ФУНКЦИОНИРАТ ЕДНОВРЕМЕННО ДВЕ ПРОТИВОРЕЧИВИ ТЕНДЕНЦИИ - „ТЕНДЕНЦИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ГРУПАТА”  и „ТЕНДЕНЦИЯ ЗА РАЗПАДАНЕ НА ГРУПАТА”. Именно първата тенденция е ПРИЧИНАТА за ”сегрегационноте пориви”, а ВТОРАТА – източника на ИНТЕГРАЦИОННИТЕ ЗАБЕЖКИ”.

 

7. РОЛЯТА НА РЕХАБИЛИТАЦИЯТА ЗА РЕДУЦИРАНЕ НА СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ

 

За тази аудитория, може би с малки изключения, е несъмнена огромната роля на рехабилитацията за човека с нарушено зрение, за да може той да постигне в оптимална степен самостоятелен и независим живот. Именно рехабилитацията със своята главна задача – да възстанови социалните, трудовите и професионални функции на личността (Радулов, 1999), а при конгенетално слепите – да изгради тези функции. „Това означава, че вниманието в рехабилитацията е насочено към функциите на личността, а не към нейните увреждания.” (Радулов, 1999). Както се вижда, в дефиницията на д-р Радулов за рехабилитацията се акцентира върху крайната цел на процеса – самостоятелен и независим живот. И точно този модел на рехабилитация, без каквито и да е медицински забежки, се осъществява в НЦРС вече почти две десетилития. Посредством рехабилитационното обучение, включително и груповите занятия по Социални проблеми на слепотата и слабото зрение, у неговите клиенти се формират необходимите им рехабилитационни умения, подготвят се адекватно за предстоящата им социална реинтеграция. С формираните също по всички рехабилитационни дисциплини у клиентите и на социални умения, в определена степен редуцират занапред евентуално проявявани социални дистанции към тях. Промененото, вече по-положително самоотношение на клиентите на НЦРС също очакваме да скъсява социалните дистанции към тях.

 

В груповите занятия по „Социални проблеми на слепотата и слабото зрение” (а също и по другите рехабилитационни дисциплини) освен темите за „ПСИХИЧНИТЕ БАРИЕРИ ПРИ НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ОБЩУВАНЕ МЕЖДУ СЛЕПИ И ВИЖДАЩИ ХОРА”, „ПРОФЕСИОНАЛНАТА ДИСКРИМИНАЦИЯ КЪМ СЛЕПИТЕ” в бъдеще трябва да се обсъждат и теми свързани със социалните дистанции към слепите като: „СЪЩЕСТВУВАТ ЛИ СОЦИАЛНИ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ?”, „В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВАТ ТЕ?”, „КАКВО ГИ ПОРАЖДА?”, „КАК МОГАТ ДА БЪДАТ РЕДУЦИРАНИ?”. По време на тези занятия да се посочват примери на ярко проявени социални дистанции към слепите, а също и случаи, когато те липсват. Специално внимание да се отделя на казуси, при които социалните дистанции към слепите хора са редуцирани в резултат на корекции в поведението на хората с нарушено зрение благодарение на рехабилитационното обучение. Посочените по-горе теми могат да бъдат обсъждани и в индивидуалните занятия по всички рехабилитационни дисциплини, когато възникне подходящ повод.

 

Може би е добре в близкото бъдеще да се направи опит тези наши предположения и очаквания за ролята на рехабилитацията за минимизиране на социалните дистанции към клиентите в пострехабилитациония период да се проверят експериментално. Вероятно могат да се създадат скали, подобни на тези, с които Богардус е измервал междурасовите социални дистанции или някои от неговите скали да се приспособят за нашите цели.

 

Декември 2006, Пловдив 

ЛИТЕРАТУРА:

 

1. фон Курт, К., "За отношенията ни с виждащите", сп."3ари", 1982, кн. 11

2. Литвак, А.Г., "Восприятие человека человеком при слепоте", сп. "Наша жизнь", 1982, кн.11

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп."3ари" 1981, кн.4

4. Попович, Д., Нагласи към слепотата и слепите хора, сп. "Зари", 1986, кн.1 и 2

5. Радулов, Вл., „Рехабилитация на зрително затруднените”, Бургас, 1999

6. Речник по психология, „Наука и изкуство”, София, 1989

7. Сотиров, А., „Ние в огледалото на другите”, сп. „Зари”, 1985, кн. 1 и 2

8. Bogardus, Em., “Immigration and Race Attitudes”, Boston, 1928


 

Глава втора

ОСНОВНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ

I. ЕЛЕМЕНТАРНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ

НА КЪСНООСЛЕПЕЛИ ЛИЦА С ИНТЕЛЕКТУАЛНИ ПРОФЕСИИ

1. АДАПТАЦИЯ НА КЪСНООСЛЕПЕЛИ КЪМ ЗРИТЕЛНОТО УВРЕЖДАНЕ

1.1. Загуба на зрение и преобладаващи психични състояния.

Схващането за човека като за оптично същество, на което зрителният канал доставя около 80-90% от информацията за околната среда (Сотиров, 1985), детерминира свръхценностното отношение към зрението. Неговата липса или крайна редуцираност поражда наистина много сериозни ограничения във всички основни сфери на човешката дейност - игрова, битова, учебна, професионална, комуникативна. Именно тези реални ограничения след загубата на зрение и отношението към тях пораждат разгръщането при новоослепелите на редица депресивни състояния, чийто вербален израз са: "От мен човек не става!", "Аз съм един жив труп", "За какво ли живея", "По-добре да бях умрял". Срещат се, макар и рядко, и суицидни опити при лица, които не виждат смисъл в по-нататъшното съществуване при новия си жизнен статус (Сотиров, 1988)

1.2. Самооценка при късноослепелите.

Самооценката заема основно място сред личностните фактори, регулиращи нашето поведение и активност. Човешката самооценка е динамична и се изменя заедно с промените в условията на живот (Силгиджиян, 1978). Тя може да се разглежда като механизъм за съзнателното и целенасочено развитие и усъвършенстване на личността за преустройване и реорганизация на целия вътрешен свят, а и за приспособяването й към екстремни жизнени ситуации.

В резултат на загубата на зрение, придобиването на нов социален статус и нови роли, при новоослепелия настъп­ват резки промени в представата за себе си и в неговата самооценка. Самооценката на новоослепелия е отражение както на доминиращия социален стереотип за слепите, та­ка и на евентуалните му лични впечатления и знания за та­зи категория хора. Загубилият зрение подхожда в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у него представи /Арънсън, 1984/.

Самооценката на новоослепелия е ниска, силно отрицателна.
Поради негативната самооценка (неприемане на новото "аз") се формират аутистични нагласи, силно понижена комуникабелност, избягване на контакти с познати, дори с най-близките, затваряне в себе си. Излиза от строя меха­низмът за целеполагането, отхвърлят се предишните жиз­нени цели и задачи. Наблюдава се стадий на вакуум във върха на йерархизираната ценностна система на личността.

Известно е, че връзката между равнището на самооцен­ка и равнището на претенции е право пропорционална, си­реч колкото по-ниска е самооценката на дадена личност, толкова по-ниско е равнището на нейните претенции. На тази база се разгръщат аболични и хипоболични състояния. Личността е дезинтересирана, с нулева или почти нулева битова и социална активност.

Новоослепелият не вижда смисъл в своето съществуване. Това е резултат от неправилната му представа за себе си, от липсата на информация за възможностите, които оста­ват на негово разположение, от влиянието на доминира­щия социален стереотип за слепите. Наши дългогодишни наблюдения показват, че колкото по-малко се знае за слепите, за техния живот и възможности, толкова след загубата на зрение самооценките са по-отрицателни, депре­сивните състояния – по-дълбоки и затегнати. Разбира се, това се нюансира и от някои други психични фактори, като: емоционална устойчивост и реактивност, екстраверсия и интроверсия, ценностна ориентация и т.н.

1.3. Психологическа подкрепа на късноослепели лица.

"Инвалид, който не е подложен на психична рехабилитация, е потенциално двоен инвалид" (Ожуг – Радев, 1986).

Според нас, предмет на психологическата интервенция в случая трябва да бъде повлияването и коригирането на "аз" - образа на новоослепелия, промяната на самооценка­та от негативна в позитивна с цел успешна реадаптация и ресоциализация, формиране на нова концепция за смисъла на живота при новите жизнени условия. С психологическа­та намеса по-конкретно трябва да се стремим да постигнем:

1. Приемане от новоослепелия реалистично на новия му статус.

2. Изграждане на реален "аз" образ за себе си, като му се посочат възможностите, които са останали на разположение, а също и пътищата за преодоляване на не­гативните последици от липсващото или силно увредено зрение.

3.  Формиране на идеален "аз" образ като модел за подражание.

4.  Реставриране на старата или създаване на нова кон­цепция за смисъл на живота, адекватна на новия му статус.

Обобщената самооценка на личността, която трябва да повлияем и коригираме, може да бъде разглеждана като двукомпонентна:

1. Оценка на собствените възможности - психични и физичес­ки качества, на своето място в живота, на своите роля и статус;

2. Отношение към самия себе си,   степен на приемане или неприемане на себе си като личност, на удовлетвореност от себе си, на уважение към себе си (Сотиров, 1988).

В случая особен интерес за нас представлява именно то­зи втори компонент. Той е източник, така да се каже на всички беди. Наскоро загубилият зрение не приема себе си в новите си роли, с новите си възможности и това препятс­тва удовлетворяването на така наречената потребност от "задоволяваща го самооценка" (Божович), сиреч положи­телна представа, положителен образ за себе си. Знае се че на човека му е необходимо да преживява себе си като субект който има някаква ценност, посредством поддържане на себеуважението на известно равнище. Новоослепелият тряб­ва да бъде подпомогнат както в цялостната преориентация на жизнената му стратегия и тактика, така и в изграждане­то на задоволителен образ, задоволяваща го представа за себе си. Положителният образ (представа) за себе си е мо­гъщ източник за вътрешно равновесие, благоприятствуващо саморегулацията и същевременно източник на ефективни защитни механизми.

Фрустрирани са и други личностни потребности, като: потребност от уважението и вниманието на другите, потребност от успех (Николов, 1974), потребност от самоутвърждаване и пр. Удовлетворяването и на тези потребности е важна предпоставка, за да се поддържа вътрешното единство, целостта, устойчивостта на личността. Ние се опитваме да помогнем за създаване на такива условия, че ослепелият отново да постига успехи, да бъде уважаван от другите, да бъде полезен за себе си и за своите близки иди другояче казано, да се адаптира към увреждането и да го приеме реалистично. А в този процес особено важна роля се от­режда на неговото близко социално обкръжение – семейството и приятелите. Макар и силно намалели, социалните контакти все пак в известна степен съществуват и те тряб­ва ефикасно да се използват за психологическо въздейст­вие и взаимодействие, за да се коригират неправилните представи, познания и оценки, за да се ускори и улесни при­емането на новата роля, ролята на сляп.

Ние не можем да коригираме самоотношението на новоослепелия, ако не коригираме негативното отношение към слепите и слепотата и у неговите близки. Не можем да очакваме той да превъзмогне комплекса за малоценност, който да бъде трансформиран в "чувство за различие" (Обоховски, 1981), сиреч "И аз съм като другите, само че не виждам", ако неговите близки продължават да гледат на него като на безпомощен, непълноценен, нещастен инвалид. И оттам нашата психологическа работа отначало ще се из­вършва едновременно и с новоослепелия, и с неговите близки. И в последствие – поне една част от близките на ослепелия се превръщат в наши "асистенти".

Ефикасно средство за психологическо подпомагане са широко използваните в нашата и в чуждата практика бесе­ди с новоослепелите и техните близки, както и примерът на хора, успешно приспособили се към зрителното увреждане. Установено е, че беседите са по-силно въздействащи, ако се провеждат от късноослепели, които вече са се адаптира­ли към своя недъг и са превъзмогнали отрицателните му последици. Ефектът е още по-голям, ако се подберат хора с аналогична съдба, близки до новоослепелия по възраст, об­разование и интереси (Пилащ, 1978). Разбира се, за такива беседи е необ­ходима известна предварителна подготовка. Този, който ще ги провежда, трябва да се запознае с проблемите, пред ко­ито са изправени загубилият зрението си и неговите близки, в кои жизнени области най-вече и преди всичко слепотата е предизвикала най-серозни ограничения.

Макар и общи, проблемите, които поражда слепотата, за всяко едно лице, загубило зрение, имат определена специфика и градация: за едни слепотата тежи преди всичко с това, че не могат да се движат самостоятелно, за други – че ги откъсва от интересната професионална дейност, за трети – че ги е лишила от достъп до любимите книги и т.н. На тази основа про­веждащият беседите ще планира своята психологическа на­меса посредством разговори и консултации. Естествено зри­телно затруднените "психотерапевти" извършват своята психолого-корекционна дейност преди всичко и най-вече посредством своя личен пример, чрез самочувствието си на пълноценни и равностойни членове на обществото и ка­то едни оптимистични модели за новоослепелите и техни­те близки.

"Чрез добре планирани разговори-интервюта с новите съюзни членове а техните близки рехабилитационните ра­ботници могат по-лесно да се ориентират в индивидуалните проблеми и своевременно да откликват на конкретните нужди" (Радулов, 1986). В Центъра за рехабилитация и професионална подготовка на слепи (ЦРППС) - Пловдив, от няколко години се прила­га групова и индивидуална психотерапия за клиентите, ко­ито не са се адаптирали към зрителното увреждане. Целият рехабилитационен екип работи много плътно с близките на късноослепелия, за да се ускори и при тях реалистичното приемане на новата жизнена ситуация, в която той е изпаднал, както по време на престоя му в Центъра, така и в последващия го пострехабилитационен период.

2. ЕЛЕМЕНТАРНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ НА КЪСНООСЛЕПЕЛИ С ИНТЕЛЕКТУАЛНИ ПРОФЕСИИ

2.1. Същност на елементарната рехабилитация на късноослепели лица.

В по-широк план "Същността на рехабилитацията се изразява в това до каква степен слепият може да задоволи самостоятелно своите материални и духовни потребности" (Ганев, 1975).

Елементарната рехабилитация на късноослепелите, както и на конгенетално слепите може да се интерпретира и като система от дейности (обучение, тренинги и др.), целящи отстраняване или минимизиране на негативните последици във всекидневието на силно увреденото или на въобще липсващото зрение. Посредством обучение и чрез съответни психологически методи се превъзмогват основни­те ограничения на слепотата и слабото зрение в дейностите от всекидневния бит.

Елементарната рехабилитация на късноослепелите лица в психологически и особено в социалнопсихологически аспект може да се разглежда като процес, имащ за цел ускоряване и облекчаване процеса на адаптацията към зрителното увреждане, на приемане на новата роля. Известно е, че компенсаторните механизми се включват автоматично и подсъзнателно и индивидът започва да се приспособява към новата жизнена ситуация и новите си роли и без да е налице особено активна намеса отвън, сиреч без да е включен в обучителни дейности и специални тренинги, но този процес тече бавно и в много случаи мъчително. Рехабилитацията, обучението, психотренингите целят ускоряването и облекчаването му. Вече не се дискутира, че рехабилитацията представлява процес, а не еднократен акт (Ганев, 1975).

2.2. Институции за елементарна рехабилитация на късноослепели лица.

ЦРППС - Пловдив е интернатен център, предлагащ рехабилитационните услуги в четири форми, посочени по-долу, и дневни центрове за рехабилитация на късноослепели в София, Сливен, Ст. Загора, Варна и Габрово, предлагащи рехабилитационните си услуги само в амбулаторна и надомна форми.

2.3. Форми на елементарна рехабилитация

При елементарната рехабилитация на късноослепели ли­ца с интелектуални професии се прилагат познатите нейни основни форми: интернатна, амбулаторна, надомна и полуинтернатна, в зависимост от институцията, която ги предлага - интернатен или дневен център за рехабилитация на късноослепели.

2.4. Диагностично оценяване и изготвяне на индивидуални рехабилитационни програми

При включване на късноослепяло лице с интелектуална професия в курсове за елементарна рехабилитация в Центъра за рехабилитация и професонална подготовка на слепи (ЦРППС) - Пловдив се извършва диагностично оценяване на негови­те рехабилитационни нужди със съответен инструментари­ум от учителите по рехабилитационните дисциплини.Въз основа на това оценяване се изграждат и отделните и ндивидуални рехабилитационни програми, сиреч опреде­лят се конкретните рехабилитационни умения, които трябва Да бъдат формирани у дадения клиент. Разбира се, при диагностичното оценяване на рехабили­тационните нужди на даден клиент и съставянето на индивидуалната рехабилитационна програма се вземат винаги предвид неговите желания и предложения.

2.5. Критерии за рехабилитираност

"За най-общ критерий за ефикасно проведена рехабили­тация служи обстоятелството до каква степен обществото приема рехабилитирания индивид" (Ганев, 1975)

Също като критерии за рехабилитираност на включените в рехабилитационните курсове клиенти могат да служат рав­нищата на рехабилитационните умения. С подходящи тес­тове равнищата на различните рехабилитационни умения могат да бъдат оценявани и оттам да се извършва оценка на степента на рехабилитираност на отделния клиент в да­дена област.

Важен психологически критерий за рехабилитираност мо­же да бъде степента на функциониране на механизма за целеполагане, наличието на средносрочни и дългосрочни жизнени цели и задачи.

2.6. Специфика на елементарната рехабилитация на късноослепелите лица с интелектуални професии.

През последните няколко години късноослепелите лица с интелектуални професии (научно-изследователски и научно-преподавателски кадри, учители, писатели и др.) осо­бено често заявяват като желано за тях обучението по машинопис, компютърна грамотност и зрителна рехабилитация. Това са рехабилитационните дисциплини, които отстраняват информационните ограничения, породени от слепотата и слабото зрение, и възстановяват в голяма степен самостоятелността и независимостта на включените в такива курсове късноослепели лица при ползването и обмяната на информация.

"Когато разискваме достъпа до информация, обективно трябва да признаем степента на влияние на този фактор върху качеството на живота" (Радулов, 1996) въобще и като особено важна предпоставка за социалната реинтеграция на новоослепелите.

Н.Л., 57-годишен от Карнобат, ст.н.с. I степен от Института по ечемика в Карнобат, губи зрение поради диабетна ретинопатия. В Центъра за рехабилитация и професионална подготовка на слепи постъпва на 25.09.1993 г.Индивидуалният му рехабилитационен план включва обучение по ориентиране и мобилност, зрителна рехабилитация и машинопис. След двумесечен престой в Центъра Н.Л. се връща в Карнобат. Пострехабилитационната работа на нашия екип с Н.Л. продължи около година и половина и имаше следните форми: разговори по телефона, кратки посещения на Н.Л. в ЦРППС - Пловдив, при които последният бе консултиран относно постъпването му на работа и издаването на негова книга. В резултат на обучението в ЦРППС и последващи пострехабилитационни консултации, около една година след приключване на интернатната форма на елементарната рехабилитация Н.Л. бе назначен на 1/2 щат на предишната си работа.

В.В. е 72-годишен от София, професор, доктор на физическите науки, загубва зрение също в резултат на захарен диабет. В Центъра за рехабилитация и професионална подготовка на слепи той е от първи октомври 1986 г. до 27 декември 1986 г.

Неговият индивидуален рехабилитационен план включва обучение по ориентиране и мобилност, машинопис и индивидуална психотерапия. Той напуска Центъра с променено самоотношение и на зрителното си увреждане вече гледа като на нещо второстепенно. Машинописните си умения използва за писане на статии и кореспонденция. Неговото обучение по ориентиране и мобилност продължава и в София, с цел усвояване на няколко особено важни за този клиент маршрути.

К.К. е 47-годишна от гр. Лясковец, с висше образование, до загубата на зрението си е учителка по физика. В Центъра е била два пъти. Нейните индивидуални рехабилитационни планове включваха групова психотерапия, обучение по машинопис и компютърна грамотност и зрителна рехабилитация. Машинописните умения К.К. използва при изпълнение на задълженията си като председател на териториалните органи - за организация на ССБ и за кореспонденция.

М.В., 32-годишна от гр. Лом, юристка по образование, губи зрение в резултат на захарен диабет една година преди да завърши висшето си образование. Пише книги с помощта на майка си от областта на художествената литература, които се издават с определен успех под псевдоними. През юни 1996 г. е на двуседмично обучение по компютърна грамотност в ЦРППС - Пловдив. В пострехабилитационния период членове на рехабилитационния екип консултират М.В. относно процедурите за получаване на парична помощ от местния клуб "Отворено общество" за покупка на персонален компютър, дават писмена препоръка за същата цел. В резултат на това М.В. разполага вече с компютър, който се опитва да ползва при писането на новата си книга. Член на нашия екип я посети вкъщи, за да я подпомогне при работата с новозакупения персонален компютър.

Е.К., 52-годишен от София, с висше образование, до загубата на зрението си е режисьор в БНТ. В Центъра е бил два пъти. Неговите индивидуални рехабилитационни планове включваха индивидуална и групова психотерапия, обучение по машинопис и зрителна рехабилитация. В края на рехабилитационнните курсове при него бе налице значителна промяна в положителна посока на отношението му към зрителното си увреждане. Машинописните си умения Е.К. използва при изпълнение на функциите си като председател на първична организация на ССБ.

Вероятно и дневните центрове за рехабилитация на слепи и най-вече тези в София и Сливен (имащи по-дълъг живот) са работили с късноослепели лица с интелектуални професии, но ние в нашето изложение предлагаме само опита на Центъра за рехабилитация и професионална подготовка на слепи - Пловдив, който познаваме поради обясними причини най-добре и чийто рехабилитационен стаж е най-дълъг.

Октомври 1997, Пловдив

ЛИТЕРАТУРА:

 

1. Арънсън, Е., "Човекът - социално животно", "Наука и изкуство", София, 1984

 

2. Ганев, И., „Социални проблеми на слепотата”, сп. „Зари”, 1975,

кн. 10, 11 и 12

 

3. Радулов, Вл., „Елементарната рехабилитация като основа за социалната реализация на зрително затруднените”, „Елементарна рехабилитация” (доклади), ССБ, София, 1986

 

4. Сотиров, А., ”Загуба на зрение, самооценка, психологическа подкрепа”, сп. Обучение и рехабилитация на зрително затруднените, кн. 1, 1988
 

II. КРАТКОВРЕМЕННИ РЕХАБИЛИТАЦИОННИ КУРСОВЕ ЗА ХОРА С НАРУШЕНО ЗРЕНИЕ ОТ ТРЕТАТА ВЪЗРАСТ

 

 

1. ПРИНЦИПИ, ПОДХОДИ, ФОРМИ

При рехабилитацията на зрително затруднени лица от третата възраст могат да се приложат успешно и 4-те възможни форми – надомна, амбулаторна, интернатна и полуинтернатна.

Според датския автор Янсбол (1977): "...не трябва да съществуват основни разлики между елементарната рехабилитация на младите наскоро слепели и елементарната рехабилитация на възрастните новоослепели". В нашето изложение ще се спрем на една от най-популярните и твърде удобна форма за рехабилитация на тези лица – кратковременни рехабилитационни курсове в интернатни условия, визирайки най-вече опита на Центъра за елементарна рехабилитация на късноослепели /ЦЕРК/ – Пловдив.Още от първите години след своето създаване Центъра за елементарна рехабилитация на късноослепели включва в провежданите от него курсове и лица от третата възраст. Първоначално рехабилитацията на тези лица се е извършвала по учебния план предвиден за останалите клиенти, като те са включвани в почти всички рехабилитационни дисциплини, без да се отчитат конкретните им рехабилитационни нужди. Продължителност­та на тяхната рехабилитация е същата, както и за останалите рехабилитанти.

 

 

2. ПЪРВОНАЧАЛНА СПЕЦИФИКА

С въвеждането в средата на седемдесетте години на индиви­дуални рехабилитационни програми, съобразени с конкретните рехабилитационни потребности и желания на рехабилитантите, рехабилитаци­ята на слепите и слабовиждащите лица от третата възраст, осъществя­вана в интернатната форма на Центъра започва да се отличава от тази на другите, както по своята продължителност, така и по обхвата на рехабилитационните дисциплини. Нейната тогавашна специфика се изразява в:

1. Продължителността на рехабилитационния курс е много по-малка, отколкото на останалите клиенти. Например, ако рехабилитационните курсове са 4 или 5-месечни, то за рехабилитантите от третата възраст тяхното времетраене е 1-2 месеца.

2. Броят на рехабилитационните дисциплини, които са ангажирани, е около половината от тези на другите курсисти.

През осемдесетте години са организирани в ЦЕРК и няколко специализирани едномесечни рехабилитационни курсове за невиждащи от третата възраст. И сега насочването и на тази категория зрително затруднени лица към ЦЕРК става преди всичко от организациите на Съюза на слепите в България (ССБ) и много рядко от офталмолози или техни структури.

 

3. УСЛОВИЯ ЗА ВКЛЮЧВАНЕ

 

И при нас, както и в някои други страни (Холандия, Германия, Дания) няма горна възрастова граница за прием. Кандидатите трябва да отговарят на две условия:

1. Да нямат сериозни здравословни проблеми, сиреч да са на крак - да не изискват едно непрекъснато здравно и битово обслужване.

2. Да имат реални рехабилитационни нужди.

Второто изискване е също много важно, защото при диагностичното оценяване или в понататъшната рехабилитационна работа се оказва, че някои зрително затруднени лица от третата възраст, притиснати от самотата или от ниския си социален стандарт, симулират рехабилитационни нужди, най-вече през есенно-зимния период.

 

4. ПРИМЕРНИ РЕХАБИЛИТАЦИОННИ ПРОГРАМИ В ЦЕРК

 

И при клиентите от третата възраст веднага след постъпване в ЦЕРК се извършва диагностично оценяване, за да се установят рехабилитационните потребности и да се изработи индивидуален рехабилитационен план. При изготвянето на този план се вземат предвид реалните рехабилитационни нужди на клиента и неговите желания.

 

Например: Рехабилитационната програма на Д.Г. – 66 г., морски екскапитан от Варна, е с продължителност 4-седмичен престой в ЦЕРК и включва: из­граждане на мобилни умения за малкото и голямото пространство, ползването на телефонен апарат с шайба, ползването на тактилен ръчен часовник и тактилен будилник.

 

Планът на Д.Д. – 72-годишна от Пловдив, обхваща усвояването на един маршрут и ползване на брайлов ръчен часовник, телефон и касетофон, с престой в ЦЕРК -18 дни.

 

Рехабилитационният план на К. У. – 66-годишна от Тополовград, предвижда: обучение по мобилност в малкото и голямото пространство, изучаване на брайловото писмо и обучение по всекидневни умения. Неговата продължителност е 2 месеца.

 

А. Л. – 62-годишна, от София, за 23-дневния си престой усвоява: машинопис по десетопръстна система, плетене на пазарски мрежи, основните мобилни техники в голямото пространство, подписване с помощта на шаблон.

 

Рехабилитационните планове при тези зрително затруднени най-често включват 2-3 рехабилитационни дисциплини, като акцентът е върху онова, което новоослепелият смята за най-трудно. Понякога рехабилитационните занятия с клиента решават един-единствен проблем – възстановяване и усъвършенстване на уменията за плетене без зрение.

 

5. СЕГАШНА СПЕЦИФИКА

 

Спецификата на кратковременните рехабилитационни курсове в интернатни условия за зрително затруднени лица от третата възраст се изразява в:

1. Тяхната продължителност обикновено е по-малка от тази на зрително затруднени лица от по-млада възраст - тя варира от 1 седмица до 8 седмици, но най-често е от 1 до 4 седмици.

2.  По-забавен курс на обучение отколкото при клиентите от другите възрастови групи (зряла, младежка).

Например, 70-годишните рехабилитанти изискват по-бавен курс на обучение отколкото 50-годишните.

3.  По-слаба мотивация за елементарна рехабилитация при някои възрастни наскоро ослепели (Янсбол, 1977).

4.  По-малка склонност за отделяне от дома и домашните.

5. По-малка склонност за промяна на стереотипите във всекидневния бит.

6. Симулиране на рехабилитационни потребности поради самотата или икономически причини (таксата за заплащане на рехабилитантите е все още твърде ниска).

7. По-трудно комбиниране на различните възможни форми за рехабилитация, докато при кьсноослепелите от другите възрасти е възможна по-голяма вариативност и комбинативност на начините за рехабилитация.

 

6. ПРЕСЛЕДВАНИ ЗАДАЧИ

 

Целта на тези курсове е да подпомогнем клиентите от тази възрастова група за по-ускорена адаптация към новата жизнена ситуация и по-конкретно за преодоляване на някои от последиците на силно намаленото или въобще липсващо зрение, като усилията ни се концентрират най-вече в онези области, където те имат най-големи затруднения. Разбира се, резултатите при отделните клиенти са различни в зависимост от равнището на мотивация и обучаемост.

 

Ефиктивността на рехабилитационната работа в много голяма степен зависи също от отношението, което имат близките на клиента, към нея. Работата с тях е не по-малко важна, отколкото работата със самия клиент. Насърчаваме ги да включват зрително затруднения във всекидневната домашна работа, за да се премахне чувството за безполезност и ненужност, че е в тежест на семейството.

 

Може би най-същественото за тази форма е, че извеждайки възрастния наскоро ослепял от близкото социално обкръжение, най-често свръхпротекционистично настроено към него, го откъсваме от тази "оранжерийна" обстановка и го поставяме в условия да повярва в своите възможности както посредством обучение и някои психологични методи и техники, така и чрез примера на другите по съдба, превъзмогнали недъга в едно или друго отношение.

 

7. МИНУСИ НА ИНТЕРНАТНАТА ФОРМА

 

Разбира се, интернатната форма си има и своите негативни страни:

1. Изграждането на конкретните практически умения не се провежда в реалните жизнени условия на клиента - в неговия дом, на неговата улица, в неговия квартал, на негов терен;

2. Тя може да препятства социалната интеграция, да формира сегрегационни нагласи (Янсбол, 1977). Техният вербален израз най-често е: "Колко ни е хубаво, колко ни е уютно с другари по съдба, с други като нас".

 

Като слабост на нашата работа може да се посочи ненужната в някои случаи удълженост на тези курсове, а също и толерантността към лицата, симулиращи рехабилитационни потребности, мотивирани от икономически подбуди. Друг недостатък в работата ни е, че почти не използваме полуинтернатната форма (съчетание между надомна и интернатна), широко използвана в скандинавските страни.

 

8. ТАКИВА КУРСОВЕ И НА ДРУГИ МЕСТА

 

Кратковременни рехабилитационни курсове в интернатни условия са и тези, които се организират в съюзните почивни домове, а също и на други подходящи места от организации на ССБ (Варна, Добрич и др.). Някои от тях имат по-скоро характер на лектории по елементарна рехабилитация и не са насочени към формиране на конкретни рехабилитационни умения. Макар и такива, те може би имат своя смисъл за мотивиране на участниците за една бъдеща тяхна рехабилитация и за повишаване на рехабилитационната култура на активистите на ССБ. Причините за това рехабилитационно просветителство вероятно се коренят във все още недостатъчния професионализъм на част от съюзните организационни кадри и дефицита на добре квалифицирани комплексни инструктори (учители) по елементарна рехабилитация.

 

В почивните домове на ССБ и на други организации, в училищата за деца с нарушено зрение през лятото, и на други подходящи места, могат да се организират различни занятия и занимания, ориентирани към изграждане на конкретни рехабилитационни умения, като:

1. Групи за изучаване на традиционни танци.

2. Групи за изучаване на модерни танци.

3. Обучаване в специални забавни игри за незрящи.

4. Демонстрации и обучение за използване на нови, съвременни специални технически средства (говорещи калкулатори, говорещи компютри, говорещи часовници, електронни мобилни средства и др.).

5.  Обучение по полезни умения.

6. Групи за изучаване на основни мобилни техники и мобилни маршрути в околностите на почивния дом.

7. Групи за изучаване на брайлов шрифт и групи за усъвършенстване владеенето на брайловото писмо.

8. Групи за обучение по ръчно плетиво.

9. Групи за изучаване плетенето на пазарски мрежи.

10. Групи за изучаване на макраме.

11. Групи за АТ (автогенна тренировка).

12. Групи за изучаване на международния език есперанто!

 

9. ПЕРСПЕКТИВИ

 

Както се вижда от изложението до тук – и рехабилитацията в интернатни условия на хора с нарушено зрение от третата възраст е една доста популярна и твърде удобна форма, която може да намери още по-широко приложение. Тя може да бъде и доста перспективна, като се отчитат в по-голяма степен спецификата на тази форма и всичките нейни слабости при досегашното и ползване у нас.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

lansbol, K. "Conference elementary rehabilitation", Roterdam, Holand, 1977.

 

 

 

III. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ЦЕНТЪРА ЗА РЕХАБИЛИТАЦИЯ НА КЪСНООСЛЕПЕЛИ С ДЪРЖАВНИ И ДРУГИ ИНСТИТУЦИИ И ОРГАНИЗАЦИИ

 

1. ПРЕДМЕТ НА РАЗРАБОТКАТА

 

Нашето изложение, както показва заглавието, ще обхваща връзките на пловдивския Центъра за рехабилитация на късноослепели с държавни и недържавни организации и институции, целите на това взаимодействие, формите на контакти и сътрудничество. Ще се опитаме да посочим и някои пропуски и слабости в това направление, новата ни стратегия в тази насока, а също и някои нови форми и подходи на сътрудничество.

 

Както посочихме по-горе, организациите и институциите, с които взаимодействахме и взаимодействаме най-общо могат да бъдат разделени на държавни и недържавни. Недържавните институции и организации от своя страна могат да бъдат разграничени на няколко вида – обществени, хуманитарни и частни.

 

В новите условия това сътрудничество се налага да бъде в много по-широки рамки, с много повече партньори. Преди това сътрудничеството е носело идеален характер. Контактите на Центъра с другите държавни и недържавни институции и организации са били не толкова за материална помощ, а по-скоро да помогнат, като решат или придвижат някакъв проблем, касаещ Центъра, но в новите обществено-икономически условия взаимодействието на Центъра за рехабилитация на късноослепели с държавните и други организации става част от общата стратегия на рехабилитационната политика у нас и частност на рехабилитационния център.

 

2. СТЕЛК ПО ОЧНИ БОЛЕСТИ

 

От държавните институции особено тесни и дългогодишни връзки Центърът има със Специализираните трудово-експертни лекарски комисии по очни болести (СТЕЛК). Някои от тях, като плевенската очна СТЕЛК, години наред ни изпраща най-редовно списъци с освидедетелстваните от нея лица, на които е определена първа или втора група инвалидност по зрение, което в известна степен улеснява набирането на курсисти за нашия център. Понякога към нас се обръщат и лица, директно насочени от СТЕЛК по очни болести. Разбира се, в интерес на истината трябва да отбележим, че нашето взаимодействие с СТЕЛК по очни болести би могло и би трябвало да бъде още по-голямо. В последните години нашите срещи и взаимни посещения, а също и снабдяването на СТЕЛК с подходящо разяснителни и рекламни материали бяха прекъснати. Затова определена отговорност носи както ръководството на ССБ, а така също и ръководството на ЦЕРК – Пловдив. СТЕЛК по очни болести би трябвало да играе (както е в развитите страни) много по-голяма роля при насочването на хората с нарушено зрение само към ПП „Успех”, а преди всичко и най-напред към рехабилитационнните центрове, било те интернатни или дневни, защото за да може един сляп човек да постигне успешна трудово-професионална реализация, той преди това трябва да е постигнал самостоятелност и независимост в ориентирането и придвижването в пространството, в самообслужването, в комуникациите.Сиреч, преди едно лице с тежко увредено зрение да започне да упражнява професионален труд, то рябва да е постигнало висока степен на основните рехабилитационни умения.

 

3. ОФТАЛМОЛОГИЧНИ ЗВЕНА И СДРУЖЕНИЯ

 

Другата държавна институция, с която Центърът е поддържал определени контакти, е Клиниката по очни болести към ВМИ – Пловдив. Връзките ни се изразяваха най-вече с привличане на  висококвалифицирани  специалисти за консултация  на  наши  клиенти и насочване, макар и много рядко на пациенти от клиниката за рехабилитация в нашия център. Но въпреки високия си професионализъм, офталмолозите нямат специални познания по рехабилитацията на слепите. При наше анкетно проучване, проведено тази година с 26 офталмолога, се оказа, че в голямата си  част те нямат адекватна представа за основните функции на Центъра, за това какви рехабилитационни услуги той предлага, а някои дори от тях, за съжаление, не знаеха за неговото  съществуване. Проучването само потвърди в голяма степен някои наши предварителни очаквания и предположения, както и правилността на новата форма на сътрудничество с тази институция. Тази форма се състои в следното: поканват се да  посетят Центъра офталмолозите от пловдивските  поликлиники и  болници, а също и специалистите от очна клиника на ВМИ  в  Пловдив. При тези посещения ги запознаваме както с  рехабилитационните  услуги, които предлагаме, така и с материалната база, с която  разполагаме.

 

4. ЗВЕНА И ИНСТИТУЦИИ НА СОЦИАЛНИ ГРИЖИ

 

Институциите и звената на "Социални  грижи" са другите държавни  органи, с които Центърът традиционно е в тясно взаимодействие. В  резултат на тясното и интензивно сътрудничество между  социални  грижи  и  ССБ бе  открит  и  Центърът  за рехабилитация  за  късноослепели.  

 

Още с първите си стъпки ръководството му се е обръщало към  тази  институция и нейните поделения за консултация  по редица  социални проблеми  и  за усъвършен­стване  дейността  на  заведението.

 

Една традиционна форма на сътрудничество между „Социални грижи” в Пловдив и Центъра години наред е била привличане на лектори по социалната проблематика от техните звена.

 

Макар и за известно време в контактите между пловдивския рехабилитационен център и институциите на „Социални грижи” да имаше един твърде забележим спад, от началото на 90-та година нашето взаимодействие се нормализира.

 

През миналата година в тясно сътрудничество с Дирекция „Социални грижи” на МТСГ се осъществи сре­ща с холандските специалисти /които ни гостуваха/ и гл. специалисти по социални  грижи  към областните  народни съвети. Същата тази Дирекция ни съдейства да закупим и канадския електронен апарат за ориентиране и придвиж­ване в пространството "Сензори 6".

 

Сега се очертава като много близка перспектива и нашето преминаване в системата на „Социални грижи”, с което рехабилитацията на невиждащите хора се превръща в задължение на държавата, създава се по-солидна база за разгръщане и усъвършенстване на тази дейност за още по-висок професионализъм в нейното осъществяване.

 

5. СУ „СВ. КЛ. ОХРИДСКИ”

 

Центърът има известни традиции и в сътрудничеството със Софийския университет „Св. Климент Охридски” и по-специално с катедра „Дефектология". Привличани са като консултанти и лектори преподаватели от тази катедра. Друга форма на сътрудничество е специализацията на кадри от рехабилитационния център в катедра „Дефектология".  

 

В последно време особено ценна помощ при разработването на учебни планове и програми катедрата ни оказа посредством доц. к.п.н. Владимир Радулов.

 

Можем да отбележим, че една все още неизползвана форма на сътрудничество между нас и катедрата е тази, предполагаща организиране на кратки квалификационни курсове за нашите кадри.

 

6. ПЕЧАТНИТЕ И ЕЛЕКТРОННИТЕ МАСМЕДИИ

 

Масмедиите са учрежденията, с които Центърът в най-малка степен е комуникирал, което е причина широката общественост да знае малко за него, да не кажем съвсем нищо. Контактите ни през последните няколко седмици с масмедиите във връзка с юбилейната годишнина показаха, че те са много отзивчиви към нашите проблеми, но инициативата естествено трябва да бъде наша.

 

7. СЪЮЗЪТ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ

 

От обществените организации ССБ е тази, с която Центърът за рехабилитация преди всичко и най-вече е в изключително тесни връзки. Още от създаването си ЦЕРК е работил в тясно сътрудничество със ССБ, който го финансира и ръководи и е един от неговите създатели. Центърът поддържа много тесни връзки с организационните поделения на ССБ, които насочват свои членове за рехабилитиране.

 

В Центъра за рехабилитация на късноослепели се организират квалификационни курсове за подготовка на инструктори по рехабилитация за съюзните организации, квалификационни семинари, с председатели и зам-председатели на съюзни организации, с председатели и членове на рехабилитационни комисии към ръководствата им.

 

С производствено-стопанските съюзни единици формите ни на взаимодействие са следните: ПП "Успех" ни предоставя и то в повечето случаи безвъзмездно материали и детайли, които използваме при трудово-производственото обучение на нашите клиенти, а ние пък ориентираме към съюзните специални предприятия рехабилитанти, формирайки и възстановявайки у тях елементарни производствени умения.

 

През настоящата година съвсем нови форми на взаимодействие със специалните предприятия представляват спонсорската и дарителската дейност. Тази конференция се осъществи благодарение на финансовата подкрепа на шест съюзни предприятия и Народно-потребителната кооперация на слепите. Особено изявени наши спонсори и дарители сред тях са ПП "Успех" - Шумен и ПП "Успех" - Пловдив.

 

8. ХУМАНИТАРНИ ОРГАНИЗАЦИИ

 

От хуманитарните организации БЧК е тази, която Центърът установява в последно време по-чести контакти, търсейки от нея съдействие за отпускане на хуманитарна помощ. БЧК можем да използваме също и за популяризиране на услугите, които извършваме.

 

С Българската православна църква и Християнска мисия Филаделфия, с които Центърът установи контакт отскоро за получаване на хуманитарна помощ и знания за основните християнски ценности, събития и личности, и за извършване на определени религиозни обреди.

 

Учим се да търсим помощта и на други хуманитарни и благотворителни организации и сдружения. Подходящ пример за  такова сътрудничество са съвсем пресните ни контакти с фондация "Отворено общество", към която се обърнахме с молба да поеме разходите за пътуването на четирима наши специалисти до Холандия, за да се запознаят на място с техния опит в  рехабилитацията на късноослепели лица.

 

9. СТОПАНСКИ СУБЕКТИ

 

Освен специалните предприятия на ССБ Центъ­рът търси помощ и от държавните предприятия, която се изразява най-често в предоставяне на материал в изработване на някои инструменти и предмети, а също и в безвъзмездно предоставяне на някои от техните производства. Пример за такова сътрудничество е помощта, която ни оказа МЗ "Изгрев", предоставяйки ни през тежките зимни месеци на миналата година три платкови радиатора за отопление.

 

Обръщали сме се също и за финансова подкрепа /което е нещо ново/ за някои наши начинания. През тази година направихме и няколко опита за търсене на дарители и спонсори сред частните фирми. За съжаление първите наши стъпки в тази насока не се увенчаха с успех

 

10. НОВИ ФОРМИ И ПРИХОДИ

 

Нов наш подход е да записваме адресите на нашите дарители (засега само са частни физически лица), да ги посещаваме, да им изпращаме при по-големите празници поздравителни картички. И ми се иска да спомена и името на първия паричен дарител на Центъра за рехабилитация на късноослепели – Гергина Порязова от Пловдив, извършила дарението в памет на своя брат.

 

Един най-общ друг нов подход при контактите ни с почти всички наши партньори е стремежът да ги поканим да посетят нашето  заведение, за да се запознаят на место с нашата дейност и нужди, да видят какво правим. Как отчаяният човек, загубил надежда и самочувствие, се превръща в пълноценна личност, как му помагаме да стане полезен за себе си и за своите близки.

 

Октомври 1991, Пловдив

 


 

IV. МЕЖДУНАРОДЕН СЕМИНАР ПО ОСНОВНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ В КЕМНИЦ

 

 

През 1978  и 1979 година по инициатива на Съюза на слепите и слабовиждащите в ГДР в Кемниц се проведоха двуседмични квалификационни курсове за инструктори по ориентиране и мобилност. Бяха подготвени инструктори по използуване на дълъг бастун от почти всички европейски социалистически страни и Виетнам. Част от обучаващия екип на домакините беше получил своята подготовка в Центъра по мобилност в Бирминган (Великобритания). Централното управление на Съюза на слепите в България изпрати за обучение в тези курсове трима свои  представители – Спас Кожухаров, Стефан Стефанов и Весела Бойкикева.

Като заключителен етап на подготовката за инструктори по ориентиране и мобилност от 21 до 23 октомври 1980 г. бе проведен отново в Кемниц тридневен международен семинар по проблемите на основната рехабилитация на хората с нарушено зрение. В него взеха участие представители на организациите на слепи от всички европейски социали­стически страни с изключение на Албания и Румъния.

Българската делегация се състоеше от инструктора по рехабилитация в ЦУ на ССБ Ангел Сотиров, учителя по мобилност в пловдивския рехабилитационен център за слепи Владимир Желев и преводач-придружителя Снежана Лютова.

Бяха изнесени 9 доклада, третиращи различни аспекти на основната рехабилитация и преди всичко въпроса за мястото и значението на обучението по ориентиране и  мобилност.

Уводният доклад на тема «Същност, цели и методи на елементарната(основната) рехабилитация» бе изнесен от ръководителя на отдела по рехабилитация в Централното управление на Съюза на слепите и слабовиждащите в ГДР Ханс Мурол. Той обоснова необходимостта от основна рехабилитация на новоослепелите и наблегна на първостепенното значение, което има обучението по ориентиране мобилност всред рехабилитационните дисциплини. Ханс Мурол съобщи, че двата центъра за основна рехабилитация на слепи в Кемниц и Нойклостер и този за основна рехабилитация на слабовиждащи в град Хале, са недостатъчни, за да обхванат първично зрително инвалидизиралите се лица, чийто брой всяка година в ГДР е около 2 хиляди души. Затова Съюзът на слепите и слабовиждащите в ГДР се е насочил към организирането и провеждането на елементарна рехабилитация по райони на местоживеене. За тази цел през последните няколко години в ГДР усилено се подготвят инструктори за окръжните организации на Съюза на слепите и слабовиждащите в ГДР. В Берлин вече работи и един щатен инструктор по основна рехабилитация.

Във втория доклад на домакините се разгледаха психологическите проблеми на новоослепелите. Въз основа на проучвания, проведени в Кемниц и Нойклостер, на 118 души се анализираха психичните състояния и нагласите у новоослепелите по определени емпирични индикатори, посочиха се корелации с половата и възрастовата характеристика, а също и със степента на остатъчен визус на лицата.

Нашата страна се представи с доклад на тема „Възможности за основна рехабилитация в рехабилитационни центрове и при домашни условия”, разработен от заместник-председателя на ССБ Спас Карафезов. В българския доклад се изтъкнаха предимствата и недостатъците и на едната, и на другата форма, съобщен бе нашия опит в тази насока.

Унгарските представители бяха разработили темата за значението   на   обучението   по мобилност при безопасно участие на невиждащите в уличното движение. В последвалите разисквания се изтъкна ролята на тактилните планове и карти.

В докладите на съветските представители се разгледаха въпросите, свързани с ролята на физкултурните и спортните занимания за възстановяването, поддържането и развитието на мобилността у хората с нарушено зрение. Бе споделен опитът на Всеруското общество на слепите в обучението по мобилност в учебно-производствените предприятия на ВОС.

Проблемите при използването на традиционни и електронни помощни средства за ориентиране и мобилност бяха третирани от полските колеги. Както в техния доклад, така и в последвалите разисквания се изтъкна, че все още електронните помощни средства не могат пълноценно да заменят белия бастун и че те трябва да се използуват в комбинация с него. Направи се предложение да се организира специална среща по проблемите на производството и използването на белия бастун.

На семинара беше представен модел за тристепенна подготовка на инструкторите по мобилност, разработен в Чехословакия. Всяка степен съдържа обучение по определена програма и завършва с полагане на изпит. Моделът предвижда инструкторът по мобилност, който е виждащ човек, да работи съвместно със сляп консултант.

„Обучението по мобилност в училищата за слепи” бе тема на югославския доклад. В него се разгледаха основните етапи на подготовката на слепите ученици при обучението им по мобилност,

По време на дискусиите и обсъжданията на докладите се направиха интересни предложения, обмениха се идеи и опит в областта на основната рехабилитация. Семинарът се проведе в рехабилитационния комплекс „Док­тор Салвадор Алиенде”.

През 1980 година се чества 75-годишният юбилей от създаването на комплекса. Това е подходящ повод накратко да разкажа за неговата  дейност.

 

По своята същност той пред­ставлява истински комплекс за лечение, образование и рехаби­литация на слепи. Заема  площ от   250   декара и сградите, повече от 40, са разположени в паркова   обстановка. В него живеят над 600 души. Обхваща детски  ясли,   детска градина, три училища - средно, помощно и професионално, дом за възрастни слепи, очна клиника и др.    

 

В  професионалното училище се подготвят стенограф-машинописци, масажисти, телефонисти, програмисти, акордьори, стругари, а завършващите помощното училище овладяват определени операции при електромонтаж. Подготовката на тези кадри е здраво обвързана с тяхната предстояща трудово-професионална реализация.

 

Предварително се знае къде ще работи обучавания човек с нарушено зрение и учебно-производствения си стаж той провежда на бъдещото работно място. Това изключва не само трудностите по реализацията, но и улеснява процеса на трудово-професионалното адаптиране.

 

Центърът за основна рехабилитация на късно ослепели е създаден  през 1971 година, в резултат на посещението на една делегация    от ГДР В България, която се е запознала с нашия  опит.  

 

Времетраенето на всеки   курс  по основна рехабилитация е 16 седмици. И тук, както и у нас, голямо внимание се отделя на  обучението по ориентиране и мобилност, на самообслужването и овладяването на брайловото писмо.

 

В центъра се намира и ателието на известния инженер Паул Георге, посветил по-голямата част от своя живот на делото на хората с нарушено зрение. Той е създал различни игри за невиждащите хора, тактилни схеми по биоло­гия, анатомия, физика, географ­ски атласи на Европа, Африка и Америка, а сега е започнал изработването атлас на Азия.

 

По инициатива на Желязко Пеев, Паул Георге беше изработил и тактилна географска карта на България, която ни беше връчена заедно с матрицата, и една брайлова пишеща машина. Точно може би заради тези дарове от страна на Паул Георге нашата делегация се наложи да плати на берлинската аерогара „Шьоне фелт” допълнителна такса за свръхбагаж. Стоте екземпляра от тактилната географска карта на България, заедно с легендата, съкращенията и обяснителните бележки, бяха разпределени между двете училища за деца с нарушено зрение и пловдивския център за рехабилитация на слепи. На този център предадохме и брайловата пишеща машина.

 

На всяка делегация бяха връчени юбилеен медал и брошура „75 години образование и рехабилитация на слепите в Кемниц”. Отлетяхме от ГДР с чувството, че сме участвали в един много полезен форум и с намерения да пренесем у нас част от опита на нашите много любезни домакини и на другите съучастници в семинара.

 

Ноември 1983, София

 

Глава трета

 

ОРИЕНТИРАНЕ И МОБИЛНОСТ

 

 

I. ПОДГОТОВКА НА ИНСТРУКТОРИ ПО МОБИЛНОСТ У НАС – СЪСТОЯНИЕ И ПРОБЛЕМИ

 

1.  МАЛКО РЕТРОСПЕКЦИЯ

 

През 1978 г. Съюзът на слепите и слабовиждащите в Германската демократична република организира през месец октомври двуседмичен курс за подготовка на инструктури по мобилност за европейските социалистически страни. За съжаление три години преди това, през 1975 г. ръководството на съюза пропусна възможността да изпрати в   бирмингамския Център по мобилност Великобритания, наш представител, който да бъде подготвен за  инструктор по мобилност. От Съюза на слепите в България на курса в Източна Германия бяха изпратени спортния организатор в Централното управление на ССБ Стефан Стефанов, възпитателя от варненското училище за деца с нарушено зрение Спас Кожухаров и Весела Бойкикева – също специалист от ЦУ на ССБ, подпомагаща първите двама като преводач от немски език.

 

Курсът се провежда в Рехабилитационния комплекс „Салватор Алиенде” – град Кемниц. В този комплекс са разположени няколко институции за хора с нарушено зрение:

1. Център за елементарна(основна) рехабилитация;

2. Училище за деца с нарушено зрение:

3. Център за професионална подготовка:

4. Дом за стари хора;

5. Детска градина.

 

Акцентът при подготовката на тези инструктори е овладяването на различни техники за използуване на дълъг бастун.

 

Няколко месеца след това - от 15 до 26 януари 1979 г.,   Централното управление на Съюза на слепите в България,   респективно сектор "Трудоустрояване и рехабилитация",   организира в град Пловдив двуседмичен курс за подготовка на инструктори по мобилност. Преподаватели са същите Стефаан Стефанов и Спас Кожухаров, подпомагани от Весела Бойкикева. В този първи курс са включени трима учители от училищата за деца с нарушено зрение и трима съюзни членове, двама слабовиждащи и един сляп – специалисти по рехабилитация. От софийското училище в курса участваха Райна Петросян и Тодорка Стефанова, а от варненското – Мария Ласкова. Зрително затруднените участници в този курс бяха Владимир Желев – учител в пловдивския Центъра за рехабилитация на слепи, Тошко Николов – инспектор по рехабилитация в пловдивското ПП „Успех”, и Ангел Сотиров – специалист по рехабилитация в ЦУ на ССБ. От дистанцията на времето този първи курс за подготовка на инструктори по  ориентиране и мобилност изглежда спокойно можем да определим в голяма степен като фалстарт. Едва само половината от подготвените тогава учители и инструктори по мобилност започват да работят по придобитата нова квалификация.

 

По онова време специалистите от сектор "Трудоустрояване и рехабилитация" от Централното управление бяха на мнение, че инструктори по мобилност могат да бъдат и лица с увредено зрение. Макар че по американските и западноевропейските стандарти това е абсолютно недопустимо. Смяташе се дори, че зрително затруднения човек най-добре може да покаже и обясни на хората с нарушено зрение определени маршрути и техните особености, по-точно да посочи тифлоориентирите.  

 

Не се дооценяваха изискванията:

а/ инструкторът по мобилност да може да осигури пълна безопасност на обучавания  невиждащ от определено разстояния;

б/ визуално да контролира от разстояние упражняваните от обучавания техники за използуване на дълъг бял бастун.

 

2. МАЛКО СТАТИСТИКА И КОМЕНТАРИ

 

Досега в Центъра за елементарна рехабилитация на късноослепели лица в Пловдив са проведени 13 квалификационни курса за подготовка на инструктори   по мобилност: 99 души са получили инструкторска правоспособност, от тях 14 са със зрителни увреждания.

 

За съжаление от подготвените до IX курс включително, само една малка част от инструктурите практикуват придобитата квалификация. Причините за това са:

а/ невинаги ръководствата на съюзните организации са изпращали в курсовете подходящи хора;    

б/ съюзните ръководства не са правили  необходимото,  за да могат инструкторите да работят по придобитата квалификация.

 

3. ПРОБЛЕМИ 

 

Макар и да не е правено специално проучване на причините, поради които мнозинството от подготвените инструктори не са работили въобще или са работили съвсем малко, за някои от тези причини можем да предполагаме, че са:

1.   Често са изпращани в курсовете хора, които нямат достатъчно свободно време,  за да се занимават с обучение в мобилност.

2.   У някои от инструкторите не се е формирала практическа нагласа за работа със слепи.

3.    Подготвяни са за инструктори и хора с увредено зрение, макар и предимно с втора група инвалидност. Увреденото зрение се оказва много сериозна преч­ка за тяхната ефективна работа - не им се гласува достатъчно доверие както от съюзните ръководства, така и от страна на обучаваните.

 

Някои от проблемите при подготовката и използването на инструкторите по мобилност ни съпътстват и сега. Вече след VIII курс за подготовка на инструктори по мобилност, в тях се включват само виждащи хора, които отговарят на определени изисквания. Но все още, макар и рядко, в курсовете се изпращат неподходящи хора.

 

Особено сериозен проблем представлява използването от страна на съюзните организации на вече подготвените инструктори. Често съюзните организации, месеци наред след като инструкторът е получил правоспособност, не му възлагат работа. Като илюстрация на такова отношение към инструкторите ще посоча два особено фрапиращи примера: подготвения за варненската Заводска организация на ССБ инструктор М.Д., който 26 месеца след придобиване на  инструкторска  правоспособност не е обучил нито един невиждащ, кърджалийският  инструктор К.М. – 23 месеца след приключване на подготовката също няма обучен човек. Често явление е на инструкторите да се възлагат хора за обучение едва след 5-6 месеца, а понякога и след година, след като те са получили своята инструкторска квалификация. В резултат на това придобитата за толкова кратко време квалификация не само че избледнява, а понякога може би и съвсем изчезва.

 

4. ПРОУЧВАНЕ, РЕЗУЛТАТИ И ИНТЕРПРЕТАЦИИ

 

Наше проучване, извършено през м. юли миналата година (1988) показва, че от 29 виждащи инструктори, придобили своята квалификация през осми, девети, десети, единадесети и дванадесети курс,  7 души /24,14 %/ не са обучили нито един човек;  4 души /13,79 %/ са обучили  само един  и  други  четирима – само 2 души.  А общо 15 /51,72 %/, сиреч над половината за един доста продължителен период – от 13 до 26 месеца не са обучили нито един човек с нарушено зрение или са обучили един  или  двама след завършване на подготовката си. Както се вижда от Таблица № 2, 11 инструктори са обучили от 3-5 души и само трима души са минали границата - 5 души. Проучването особено категорично потвърждава, че съюзните ръководства все още не използват пълноценно подготвените инструктори.

 

Основният проблем при подготовката на инструктори  по мобилност е недостатъчното времетраене на обучението.   Наистина от VIII курс продължителността на обучението е почти 3 седмици /13 учебни дни/,   но тази   продължителност все още си остава в рамките на времетраенето на интензивните курсове за подготовка на инструктори. И в други страни, където трябва за кратко време да се подготвят кадри за елементарна (основна) рехабилитация, квалификационните курсове са с продължителност 2-3 седмици. Недостатъчната продължителност лишава обучаваните от един от най-важните елементи на обучението - учебния стаж. В тази връзка ми се ще да посоча, че в Бирмингамския център по мобилност учебният стаж е 3 месеца и е равен на продължителността на теоретичните занятия. При нашите условия подготовката на инструктора се завършва и реално той   придобива квалификация, едва след като обучи няколко души с нарушено зрение.   Но много често, както разбрахме, вече, по вина на съюзните ръководства месеци наред на начинаещите инструктори не се възлага работа. В резултат на това придобитата за толкова кратко време квалификация не може да бъде затвърдена в практически занятия.

 

5. ЧУЖДЕСТРАННИЯТ ОПИТ

 

В САЩ подготовката на инструктори по мобилност е с времетраене 1 година и се настройва след висшето образование. Във Великобритания е 6 месеца – 3 месеца теория и 3 месеца стаж, след завършване на средно образование. В Скандинавските страни за инструктори по мобилност се подготвят лица както с висше, така и със средно образование в 3-месечни курсове.

 

6. ВЪЗМОЖНИ РЕШЕНИЯ НА ПРОБЛЕМИТЕ

 

Ако досега предвид острата потребност от такива кадри е била оправдана 10-13-дневната продължител­ност на подготовката, то при новите условия на отно­сителна наситеност с инструктори по мобилност се налага да се увеличи продължителността на обучението поне с една седмица – за учебен стаж. Съставителите на план-програмата за подготовка на инструктори по мобилност могат да помислят и за някаква смесена форма.

 

Несъмнено много сериозно препятствие ще се окаже необходимостта обучаваните да бъдат откъснати от местоработата и семейната среда за 4 седмици.

 

Липсата на специална литература е фактор, който затруднява поддържането и повишаването квалификацията на работещите инструктори. Чувствува се остра нужда от отпечатването на ръководство по мобилност – било то наше или преводно.   Издаденото през 1980 г. от Министерството на народната просвета ”Ръководство по ориентиране и мобилност” с автори Карпачева, Стефанова и Григорова е отдавна изчерпано, а освен това то е и с  някои недостатъци .

 

В системата за поддържане и повишаване квалификацията на инструкторите по мобилност определена роля трябва да играят и системно провеждани опреснителни семинари от ЦЕРК.  

 

Тук стигаме и до въпроса за квалификацията на квалифициращите - преподавателския екип по мобилност в ЦЕРК.   Колкото и парадоксално да звучи, нито един от тях до сега не е взел участие в нито една от около 10-те международни кон­ференции по мобилност,   проведени в Европа.   Вероятно е време да се направи необходимото от централното съюзно ръководство,   за да бъде чуждестранният опит в областта на обучението по мобилност достъпен за нашия преподавателски екип.   Това означава не само участие в международните конференции по мобилност, но и оси­гуряването ни с чуждестранни периодични   и непериодични   издания в тази област.

 

Таблица № 1

Поредност

на курса

Дата на провеждане

Брой на подготвените инструктори с нормално  зрение

Брой на подготвените инструктори с увредено зрение

I

15.01.-26.01.79г.

3

3

II

14.05.-24.05.79г.

5

1

III

26.10.-31.10.81г.

6

-

IV

31.05.-06.06.82г.

8

-

V

20.06.-03.07.83г.

4

3

VI

04.06.-15.06.84г.

5

1

VII

18.06.-29.06.84г.

3

3

VIII

16.06.-29.06.86г.

2

3

IX

01.04.-14.04.87г.

9

-

X

16.04.-29.04.87г.

14

-

XI

04.01.-18.01.88г.

9

-

XII

03.05.-17.05.88г.

10

-

XIII

11.09.-24.09.89г.

7

-

 

Таблица № 2

Брой на обучените лица

0

1

2

3-5

6-10

11-15

16-20

Над 20

Брой на инструкторите

7

4

4

11

2

-

-

1

Декември 1989, Пловдив

 

II. ФИЗИЧЕСКИ БАРИЕРИ В ОКОЛНАТА СРЕДА ЗА СЛЕПИ И СЛАБОВИЖДАЩИ

 

 

1. СЪЩНОСТ НА ПРОБЛЕМА:

1.1. Терминологични уточнения.

В последващото изложение ще се опитаме да представим физическите бариери в околната материална среда за слепи и слабовиждащи. Под физически бариери разбираме всички характеристики и елементи на материалната среда, които препятстват или затрудняват ориентирането и реалното придвижване на зрително затруднени лица в пространството.

 

1.2. Основни ограничения на слепотата и слабото зрение

Според известния американски изследовател Т. Карол, слепотата е съпроводена с 20 функционални загуби загуби от физически, психически и социален аспект. Вероятно поради това същият автор смята, че слепотата е най-сериозният сензорен недостатък (Карол, по Агеев, 1983). Дори да не се съгласим изцяло с това доста крайно твърдение на колегата Т. Карол (слепоглухотата, например, е по-тежко сензорно увреждане от слепотата), то трябва да признаем, че наистина слепотата вероятно е едно от най-тежките сензорни увреждания. Общоприето е, че 80-90% от информацията за околния свят постъпва чрез зрителния канал и затова на човека се гледа като на оптично същество (хомооптикус). Поради тази същата причина, срещаме и характеристиката "визуалният човек”. Липсата на зрение или крайната му редуцираност поражда наистина много сериозни ограничения във всички възможни сфери на човешката дейност игрова, комуникативна, битова, учебна, професионална, интимна и др.

 

1.3. Ориентирането и придвижването в пространството и значението му за зрително затруднените лица.

На зрително затруднените  лица /слепи и слабовиждащи/, както и на хората с нормално зрение, им се налага по различни поводи от най-ранна до преклонна възраст да се ориентират и придвижват в  околното пространство. За съжаление има и изключения това са лица, приковани към леглата от тежки парализи. Именно при ориентирането и реалното придвижване  в пространството, слепотата и слабото зрение създават много сериозни ограничения. Тези ограничения, както е известно, се преодоляват посредством системно обучение от специално подготвени за целта учители, с помощта на придружители, кучета-водачи, бели бастуни, звукови водачи /sonyguide/ и чрез адаптация на околната среда.

 

1.4. Основни затруднения при ориентиране и придвижване на зрително затруднените в пространството.

 

При своето ориентиране и реално придвижване в пространството слепите и слабовиждащите срещат редица затруднения, от които по-важните са:

а/ Използваните ориентири са обикновено по-малко на брой в сравнение с тези, ползвани от хората с нормално зрение

б/ Повечето ориентири,  ползвани от зрително затруднени лица, са на много по-близки дистанции

в/ Набелязването на ориентири от зрително затруднени лица, особено при избора на тактилните ориентири, е един по-продължителен процес в сравнение със същия при нормално виждащите лица.

г/ Наличието на множество физически бариери в околната среда за зрително затруднени лица, някои от които не се преодоляват особено лесно.

 

1.5. Същност на физическите бариери в околната среда за зрително затруднени лица

 

Като физически бариери в по-нататъшното наше изложение, ние ще разглеждаме различни характеристики и елементи от околната среда, които препятстват както процеса на ориентиране при слепите и слабовиждащите, така и процеса на тяхното реално придвижване в пространството.

 

2. ФИЗИЧЕСКИ БАРИЕРИ ЗА СЛЕПИ

 

Въпреки условността на тази класификация физически бариери за слепи и физически бариери за слабовиждащи /известно е, че няма точна граница между понятията слепота и слабо зрение и че зрителното увреждане може да се разглежда като един континуум/, ползваме този подход с надеждата, че нашето изложение ще бъде по-ясно и по-добре структурирано.

 

2.1. Архитектурни бариери.

Поради това, че десетилетия в нашата страна не е съществувала нормативната база, която да регламентира безпрепятственото и безопасното ползване от лицата с увреждания, на обществените и жилищните сгради, на други обекти за обществено ползване като улици, тротоари, алеи, подлези, надлези, то тези сгради и обекти в голямото си мнозинство и редица техни характеристики и елементи, пред­ставляват физически бариери за невиждащите ги ползватели. Такива архитектурни бариери при една обществена сграда са: липсата на надписи, указателни табели и номерацията на стаите на брайлово писмо; липсата на брайлови надписи на бутоните в асансьорите /с незначителни изключения само в централата на Фондация "Отворено общество" бутоните на асансьора са с брайлови обозначения/; отсъствие на релефни обозначения за поредността на етажа; тактилна неразграниченост на уличното платно от тротоара; наличието на единични и неравномерни стъпала в подстъпите към централните входове; липсата на перила на някои вътрешни и външни стълбища. Към архитектурните бариери с известно колебание ще посочим недостатъчния брой озвучени светофарни уредби във всички български големи градове с изключение на София, където сме склонни да смятаме, че този проблем е решен задоволително. Въпреки този положителен опит в това направление, звуковите светофари в останалите големи български градове (над 50000 жители), се броят на пръсти или изобщо липсват. Това състояние силно затормозява всички зрително затруднени и тотално слепи хора. Списъкът може да бъде продължен и с други примери, но ние ще спрем дотук, като смятаме, че  изброените по-горе са достатъчни и илюстрират добре изобилието от архитектурни бариери в обществените сгради и обектите за общо ползване, които сериозно затрудняват слепите им ползватели и ограничават достъпа им до тях. В жилищните сгради могат да бъдат посочени като архитектурни бариери също: неадаптираните асансьори; единичните и неравномерни стъпала пред входовете на сградите; липсата на перила по стълбищата.

 

2.2. Неархитектурни бариери.

Към тази категория могат да бъдат отнесени: незатворените отводнителни шахти по уличните платна и подлезите; строителни материали по тротоарите и уличните платна; несъобщаването от водачите на градския транспорт на поредната спирка, което силно затормозява в ориентирането не само слепите и слабовиждащите, но и много възрастни хора с по-слабо зрение. Положителен пример в това отношение са мотрисите на Софийското метро, в които се съобщават както наименованието на станцията, на която е спряла мотрисата, така също и наименованието на станцията, която следва.

 

Непочистеният сняг  по тротоарите много сериозно препятства ориентирането  и придвижването както на слепите, така и на слабовиждащите, и в много случаи създава условия за физически травми и наранявания. Ниските клони на дърветата по алеи и тротоари не само затрудняват придвижването на слепи и слабовиждащи, но понякога причиняват и сериозни наранявания.

Към неархитектурните бариери вероятно трябва да отнесем и изписването на курса на долара и прог­нозата за времето от БНТ, въпреки направените постъпки на Съюза на слепите в България пред тази институция тези изписвания да се съпровождат и с дикторски текст.

 

3. ФИЗИЧЕСКИ БАРИЕРИ В ОКОЛНАТА СРЕДА ЗА СЛАБОВИЖДАЩИ

 

3.1. Архитектурни бариери.

Към тази категория могат да бъдат отнесени  указателните табели, надписите и номерацията, които не са направени с достатъчно едър шрифт, при достатъчно добър контраст и невинаги са поставени на нивото на погледа на ползващите ги. Недостатъчната осветеност /надали поради  икономии/ в обществените сгради и обекти за общо ползване създават големи затруднения на слабовиждащите както при придвижването в тях, така и при локализацията на необходимите им служби. Вратите на тролейбусите, трамваите и на мотрисите в метрото не винаги са достатъчно контрастни, което също затруднява слабовиждащите при тяхната локализация. Като положителен пример могат да се посочат вратите в някои хотели,  които са силно контрастни (хотел "Железник” в Стара Загора), което улеснява ориентирането  и на лица с минимално остатъчно зрение.

 

3.2. Неархитектурни бариери.

Като пример за такива могат да се посочат необезопасени въобще, или най-често недобре обезопасени изкопни работи по тротоарите, пътни платна и алеи, които представляват страхотни "капани" както за слабовиждащите, така и за слепите, а също и за останалите пешеходци, особено при недобре осветена обстановка.

 

Табелите на градския транспорт, на които се изписват наименованията на линиите и номерата им, също невинаги са с достатъчно едър шрифт и добър контраст. Поставени са много често не на най-подходящото място и невинаги са добре осветени и почистени, което затруднява не само слепите и слабовиждащите, но и хората с нормално зрение. Тук трябва да се спомене също и недостатъчното осветление по улиците.

 

Трябва да бъдат маркирани с контрастен цвят ръба на първото и последното стъпало на вътрешните и външни стълби в жилищните и обществени сгради и обекти за общо ползване - летни кина, театри, стадиони и др. Това се налага, защото слабовиждащите, особено при слизане по стълбище, не могат добре да различават отделните стъпала и най-вече първото, където започва стълбището и последното, където то свършва. Перилата на стълбищата за да улеснят ориентирането на слабовиждащите, трябва да се боядисват в ярки и контрастни цветове. Това се отнася също и за така наречените водещи парапети в специалните предприятия и специалните учебни и рехабилитационни заведения за зрително затруднени.

 

Неохраняемите прелези също могат да се разглеждат като обекти, които доста затрудняват лицата с нарушено зрение.

 

4. РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМА ЗА ФИЗИЧЕСКИТЕ БАРИЕРИ В ОКОЛНАТА СРЕДА ЗА СЛЕПИ И СЛАБОВИЖДАЩИ

 

Както може би стана ясно от досегашното изложение, отстраняването на физическите бариери, били те архитектурни или неархитектурни, е с изключително голямо значение за облекченото и безопасно придвижване на зрително затруднените лица и за осигуряване на техния безпрепятствен достъп до различни обществени и жилищни сгради и обектите за общо ползване. С приемането през 1995 г. на “Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите” се създават вече реални предпоставки за отстраняване на съществуващите архитектурни бариери, а също и тяхното изключване в процеса на проектиране.

 

4.1. Значението на нормативните документи.

В това отношение особено голяма роля може да изиграе нормативната база, която регламентира задълженията на различните организации и институции за осигуряване на този безпрепятствен достъп, а също и облекченото ориентиране и придвижване на зрително затруднените лица. Да се надяваме, че отделните нормативни документи, уреждащи тази проблематика, ще бъдат достъпни за онези, за които са предназначени.

 

4.2. Ролята на проектантите.

След изграждането, както посочихме и обосновахме по-горе, на съответната нормативна регламентация, то сме склонни да вярваме, че всички изпълнителни и контролни звена, свързани с проектиране на жилищни и обществени сгради и обекти за общо ползване, ще спазват изискванията, осигуряващи безпрепятствения, безопасния и облекчен достъп на зрително затруднени лица до сгради и обекти за общо ползване, обществен транспорт. Чрез създадените нормативни предпоставки ще могат бързо и своевременно да се отстраняват физическите бариери в околната среда.

 

4.3. Отговорността на държавните институции и общините.

Държавните и общински органи и служби в тясно партньорско взаимодействие с организациите на и за слепи и със съответните експерти трябва да организират контрола по съблюдаване на нормативните изисквания и особено за отстраняването на архитектурните и неархитектурни бариери за зрително затруднените лица.

 

4.4.Мисията на неправителствените сдружения.

Всички организации на и за хора с нарушено зрение, които обикновено разполагат с много добри експерти по тази проблематика, трябва да бъдат изключително активна страна за недопускане и на физични бариери в околната среда за хора с нарушено зрение, а също при наличието на такива – за тяхното отстраняване във възможно най-кратките срокове. Като много ярък негативен пример можем да посочим проявената свръхпасивност на ССБ при изграждане на софийското метро. В резултат на това бездействие в първите метро станции има редица физични бариери за хората с нарушено зрение. Впоследствие някои от тях бяха отстранени.

        

Сдруженията на и за хора с нарушено зрение коректно трябва да партнират и с другите организации на хора с увреждания, защото в някои ситуации са възможни и конфликт на интереси. Не всичко, което е добро за хората с нарушено зрение е удобно и за останалите лица, носители на други уреждания. Например – тротоарите, ограничаващи маршрутите на пешеходците от маршрутите на моторните превозни средства, са голямо удобство за невиждащите хора, които се движат самостоятелно с помощта сензорен бастун. Но тези същите тротоари препятстват в определена степен хората ползващи инвалидни колички. В посочения пример, за да бъдат и двете страни удовлетворени, тротоарите трябва да се запазят като се скосят силно на границата с уличното платно.

 

4.5. Значението на масмедиите.

Определена роля за спазване на нормативните изисквания, и най-вече за отстраняване на физическите бариери в околната среда за зрително затруднените лица на различни места играят и електронните и печатни масмедии.

 

Изнасяйки и коментирайки пред обществеността факти, свързани с проблемите на зрително затруднените хора, създавани от физичните бариери в околната среда, “четвъртата власт” определено също допринася за тяхното своевременно отстраняване.

 

 

Декември 1999, Пловдив

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

Агеев, Е.Д., „Теории социальной реабилитации и действительность”, сп. "Наша жизнь", Москва, 1983, кн.4 и 5

 

 

 

 


 

III. ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ПРЕДИМСТВАТА НА ДЪЛГИЯ БЯЛ БАСТУН

 

 

1. ТОЯГАТА И СЛЕПЕЦЪТ?

 

"Държи се като слепец о тояга!" Тази българска поговорка /вероятно такава или подобна има и при другите народи/ показва изключителното значение на тоягата /бастуна/ за невиждащия човек. В тоягата, този протобастун, слепият се вкопчва веднага след като му се разрешава да живее – векове наред всички недъгави, включително и слепите, са били унищожавани, за да не тежат на групата със своята издръжка! Нека си спомним зловещата пропаст около Тайгета в древна Спарта, където са били хвърляни всички деца с увреждания (Добрев, 1985)... И само до преди няколко века в Африка и Полинезия първобитни племена се гощават със своите недъгави съплеменници, като готвят от тях вкусни ястия в общия казан (Цветкова, 1996).

 

Разбира се, с историческото развитие на човечеството и отношението се е променяло. Със създаването на монотеистичните религии на слепите вече е им разрешено правото на живот и защита (Попович, 1986).

 

Посредством тоягата невиждащия проверява до колко е безопасно мястото пред него. Тоягата е "окото" на слепия, или по-точно неговата удължена ръка! Чрез нея той установява наличието на препятствия и пак с нейна помощ /на тоягата/ той ги идентифицира! Основната функция на този инструмент в случая, казано с терминологията на специалната литература, е осезателна. Сиреч, да се опипва и опипом да се разучава настилката и предметите пред движещия се зрително затруднен човек. Стотици години тоягата изпълнява сравнително доста успешно тази своя основна функция - да осезава местата за следващите стъпки на незрящия и да им осигурява безопасност.

 

2. КАК И ЗАЩО БАСТУНИТЕ СТАВАТ БЕЛИ?

 

През 1930 година французойката Жили Дербемон предлага "тоягите" на слепите да се оцветят в бяло, за да се забелязват по-добре и белия цвят да бъде знак, символ на зрителното увреждане. През следващата 1931 г. кметът на Париж реализира тази идея.

 

Оцветен в бяло, бастунът на слепия придобива и втората си основна функция – символна (сигнална), да информира другите участници в движението, че ползвателят на бял бастун е с тежко увредено или въобще липсващо зрение.

 

3.РИЧАРД ХУВЪР И ДЪЛГИЯ БАСТУН

 

През 1943 г. в щата Пенсилвания (САЩ) в една военна болница клиничният психолог Ричард Хувър изобретява дългия бял бастун и трите основни техники за неговото ползване. Неговият инсайд е бил отключен от тежката ситуация в която са се намирали слепите пациенти, принудени да се движат сами от сграда до сграда - болницата е била разположена в гора и в няколко сгради като предпазна мярка срещу евентуални японски бомбардировки.

 

Повече от две десетилетия педагозите на хората с нарушено зрение от Европа са гледали на изобретението на Хувър като поредната американска щуротия и разбира се, поради това съвсем не са го приемали насериозно. Но за щастие всичко това вече е история, поне на нас така ни се струва и така ни се иска!

 

С появата на дългия бял бастун.се поставя началото на съвременното обучение в ориентиране и мобилност, заражда се една нова и особено важна рехабилитационна дисциплина с изключително значение за самостоятелността на невиждащите във всекидневния бит – „ориентиране и мобилност”.

 

Ползването на дългия бял бастун и съответните негови техники е един от петте начини за физическо придвижване на зрително затруднените в околната среда, и то с голямото предимство, че той осигурява една голяма самостоятелност и независимост. Но за да се използва надеждно и ефективно дългият бастун е необходимо определено обучение на неговия ползвател - слепият трябва да овладее основните техники за неговото използване. Това обучение задължително се провежда от специално подготвен за целта инструктор (учител) по ориентиране и мобилност.

 

4. ПРЕДИМСТВАТА НА ДЪЛГИЯ БАСТУН

 

Но какво представлява дългият бял бастун? Какви са неговите предимства пред обикновения бял бастун?

 

Както показва наименованието му, той е по-дълъг от традиционния с около 25 см. Дължината на обикновения бастун е до кръста на ползващия го, а дългият трябва да достига не по-ниско от гръдната кост на невиждащия. Както традиционният, така и дългият бастун може да бъде сгъваем и несгъваем, но особено важно изискване към дългия бастун е той да бъде изработен от по-лек материал.Това е абсолютно необходимо, защото при използването му се получава доста голямо натоварване на китката на ръката.

 

Дългият бял бастун има две основни функции: осезателна и символна. Но дългият бастун е категорично за предпочитане пред обикновения, понеже:

 

1. По-голямата му дължина осигурява достатъчно време за адекватна и навременна реакция при среща на препятствие, и по такъв начин се гарантира безопасността на всяка следваща крачка;

2. Специалните техники, прилагани при използването на дългия бастун, предоставят по-обилна и непрекъсната информация за обстановката по маршрута и създават еднаква сигурност на лявата и дясната половина на тялото на неговия ползвател;

3. Гарантира по-голяма сигурност при слизане от различни стълби, особено при стълбите на транспортни средства (влак автобус и др.);

4.Скоростта на придвижване с дългия бастун е по-голяма, поради неговата по-голяма надеждност, и оттам по-голямата увереност на невиждащия;

5. Начинът на използване и по-голямата му дължина го правят по-забележим в сравнение с обикновения, от другите пешеходци и водачи на превозни средства, сиреч дългият бял бастун е много по-сигнален за околните, отколкото традиционният.

 

5. ПРЕЧИ ЛИ НА ОКОЛНИТЕ ДЪЛГИЯ БАСТУН?

 

Някои невиждащи неоснователно се опасяват, че по-голямата дължина на този бастун се явява пречка при движението на другите пешеходци, които ще се спъват в него и ще негодуват от това. Повече от 20 години аз самият се движа с дълъг бастун и категорично твърдя, че това не е вярно. На пръв поглед наистина може да се предполага, че вероятността да бъдат спъвани другите пешеходци при използването на дълъг бастун е много по-голяма, отколкото при обикновения. Но, първо, по-голямата дължина, и най-вече начинът на използване на дългия бастун го правят по-забележим за другите хора и, второ, когато ползващият дълъг бастун попадне на много оживено място, спокойно може да скъси дължината му, като го хване по- ниско, а също и намали дъгата, която извършва посредством него.

 

6. СЕНЗОРНИЯТ БАСТУН НЕ Е ЗА ПОДПИРАНЕ!!!

 

И още нещо много важно – и дългият, и традиционният бял бастун не са за подпиране, а посредством тях, както казахме по-горе, ползващите проверяват и обследват настилката и предметите пред тях. Бастуните за подпиране се използват от лица с увреждания в опорно-двигателния апарат и те отговарят на съвсем други изисквания. Обикновено те не са оцветени в бяло, те са доста по-къси (за да може човек да се подпира), доста по-тежки и с не особено удобни дръжки за използване като осезателно (сензорно) средство. Именно това е и причината, поради която белите бастуни на слепите на много места ги определят като „сензорни” (сетивни) – за да се отграничат от „опорните”.

 

7. КОГА ДА ПОЛЗВАМЕ ОПОРЕН БАСТУН???

 

Разбира се, ако невиждащия има и увреждания в опорно-двигателния апарат, той тогава трябва да ползва два бастуна – и бастун за подпиране, и бастун за осезаване. Естествено необходимо е и съответното обучение за едновременното ползване на двата бастуна.

 

Озаглавих моето изложение "Още веднъж за предимствата на дългия бял бастун", защото преди деветнадесет години пак на страниците на сп."3ари" аз обосновавах неговите несъмнени предимства „Сотиров, 1981). Сегашният повод е проявеният доста силен интерес на българските слепи през последните няколко години към бастуните за подпиране. Сякаш е малко тъжно, че 70 години след идеята на Жили Дербемон и 57 години след изобретението на Ричард Хувър и няколко десетилетия след Резолюцията за белия бастун на Световния съвет за благополучие на слепите една не малка част невиждащи хора в България, и то не на преклонна възраст, отхвърлят белия осезателен бастун.Защо? Какви са причините и къде да ги търсим?

 

8. БЪЛГАРСКИТЕ ДЪЛГИ БАСТУНИ?

 

Липсата на качествени дълги бастуни родно производство ли е главната причина за това отдръпване на част от българските слепи въобще от белия бастун?

 

Наистина дългите бастуни все още липсват на нашия пазар, и ако ги има, все нещо не им достига, за да ги квалифицираме като добри. Предлаганите напоследък от ЕТ „ФОРИ” – Габрово сгъваеми сензорни бастуни са доста тежки, а несгъваемите като тегло са определено добри, но едните и другите са с твърди и хлъзгави дръжки. Проблемът с лошите дръжки на българските сензорни (сетивни) бастуни не трябва никак да се подценява.  Общоизвестно е и на експертите по ориентиране и мобилност у нас, че добрите образци на сензорни бастуни в белия и дори в не чак толкова бял свят имат винаги каучукови дръжки. Гуменият машон създава по-добър комфорт на ръката в сравнение с бакелидовата или дървената дръжка, а също и по-добро сцепление към нейната кожа, в по-малка степен стимулира нейните потни жлези. Българските сензорни бастуни са все още недостатъчно високи – липсват бастуни с размери над 130 см. Явно не е казано от заявителите достатъчно ясно на производителя, че са необходими и бастуни с по-голяма височина – 135 и 140 см и с по-добри дръжки. Забравя се, че през последните десетилетия българинът също се е издължил – и гони височините 180-190 см.

 

Напомняме, че преди да се поръчат бастуни, представените образци от производителя трябва много прецизно да се тестват. В тази насока все още за съжаление не се използва достатъчно експертния потенциал на Центъра за рехабилитация на слепи – Пловдив.

 

Може би дори е целесъобразно, предвид свитото търсене на дълги бастуни у нас и затрудненията при тяхното производство да се мисли за евентуалния им внос от чужбина. Защото не е нормално години наред да липсват дълги бастуни на българския пазар, а девет рехабилитационни центъра /един интернатен и осем дневни/ и две специални училища да обучават "под пълна пара" невиждащите как да ги използват. Но сме твърде склонни да смятаме, че хроничната липса на качествени дълги бастуни /сгъваеми и несгъваеми/ надали е главна причина за резервираността към тях.

 

И накрая, в един по-общ и самокритичен план, сякаш трябва да признаем, че причините за това вероятно могат да се търсят в работата на всички организации на и за слепи у нас. Тези организации изглежда все още са определено длъжници на невиждащите, които ползват бели бастуни.

 

Март 2000, Пловдив

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

1. Добрев, Зл., „Основи на дефектологията”, СУ „Св. Кл. Охридски”, София, 1985

2. Попович, Др., „Нагласи към слепите и слепотата”, сп. „Зари”, 1986, кн. 1

3. Сотиров, А., „За и против дългия бастун:, сп. „Зари”, 1981, кн. 5

4. Цветкова, М., „Слепите в древността и средновековието”, сп. „Специална педагогика”, 1996, кн. 11


 

IV. И СЛЕПИТЕ ХОДЯТ ПО ЗЕМЯТА КАТО ВАС!

 

И слепите ходят по земята като вас! Навсякъде! Или почти навсякъде... По улиците, по планините, по полята, по палубите на кораби и самолети и дори в пустините... Но как?

С БАСТУН

ТОЯГАТА И СЛЕПЕЦЪТ!

"Държи се като слепец о тояга!" – тази българска поговорка /вероятно такава или подобна има и при другите народи/ показва изключителното значение на тоягата /бастуна/ за невиждащия човек. В тоягата /този протобастун/ слепият се вкопчва веднага след като му се разрешава да живее!

Векове наред всички недъгави, включително и слепите, са били унищожавани, за да не тежат на групата със своята издръжка! Нека си спомним зловещата пропаст около Тайгета в древна Спарта, където са били хвърляни всички деца с увреждания (Добрев, 1985). И само до преди няколко века в Африка и Полинезия първобитни племена се гощават със своите недъгави съплеменници, като готвят от тях вкусни ястия в общия казан (Цветкова, 1996)!

Разбира се, с историческото развитие на човечеството и отношението към слепотата се е променяло. Със създаването на монотеистичните религии на слепите вече е разрешено правото на живот и защита.

Посредством тоягата невиждащият проверява до­колко е безопасно мястото пред него, Тоягата е "окото" на слепия, или по-точно неговата удължена ръка! Чрез нея той установява наличието на препятствия и пак с нейна помощ /на тоягата/ той ги идентифицира! Основната функция на този инструмент в случая, казано с терминологията на специалната литература, е осезателна. Сиреч, да се опипва и опипом да се разучава настилката и предметите пред движещия се зрително затруднен човек. Стотици години тоягата изпълнява сравнително доста успешно тази своя основна функция – да осезава местата за следващите стъпки на незрящия и да им осигурява безопасност (Сотиров, 2000).

КАК И ЗАЩО ТОЯГИТЕ СТАВАТ БЕЛИ?

През 1930 година французойката Жили Дербемон предлага "тоягите" на слепите да се оцветяват в бяло, за да се забелязват по-добре и белият цвят да бъде знак, символ на зрителното увреждане. През следващата 1931 г. кметът на Париж реализира тази идея. Оцветен в бяло, бастунът на слепия придобива и втората си основна функция – знакова, да информира другите участници в движението, че ползвателят на бял бастун е с тежко увредено или въобще липсващо зрение (Сотиров, 2000).

ЗАЩО ПЪК ДЪЛГИ БАСТУНИ?

През 1943 г. в щата Пенсилвания /САЩ/ в една военна болница клиничният психолог Ричард Хувър изобретява дългия бял бастун и трите основни техники за неговото ползване. Това изобретение било провокирано от тежката ситуация, в която са се намирали слепите пациенти, принудени да се движат сами от сграда до сграда – болницата е била разположена в гора и в няколко сгради като предпазна мярка срещу евентуални японски бомбардировки.

Повече от две десетилетия педагозите на зрително затруднените от Европа са гледали на изобретението на Хувър като поредната американска щуротия и, разбира се, поради това не са го приемали насериозно.

С появата на дългия бял бастун се поставя началото на съвременното обучение в ориентиране и мобилност, заражда се една нова и особено важна рехабилитационна дисциплина с изключително значение за самостоятелността на невиждащите във всекидневния бит. Ползването на дългия бял бастун и съответните негови техники е един от петте начина за физическо придвижване на зрително затруднените в околната среда, при това с подчертаното предимство на голямата самостоятелност и независимост.

ПРЕДИМСТВАТА НА ДЪЛГИЯ БАСТУН

Но за да се използва надеждно и ефективно дългият бастун, е необходимо определено обучение на неговия ползвател – слепият трябва да овладее основните техники за неговото използване. Това обучение задължително се провежда от специално подготвен за целта учител по ориентиране и мобилност.

Но какво представлява дългият бял бастун? Какви са неговите предимства пред обикновения бял бастун?

Както показва наименованието му, той е по-дълъг от традиционния с около 25 см. Дължината на обикновения бастун е до кръста на ползващия го, а дългият трябва да достига не по-ниско от гръдната кост на невиждащия. Както традиционният, така и дългият бастун може да бъде сгъваем и несгъваем, но особено важно изискване към него е той да бъде изработен от по-лек материал. Това е абсолютно необходимо, защото при използването му се получава доста голямо натоварване на китката на ръката.

Дългият бял бастун има две основни функции: осезателна и символна, и е категорично за предпочитане пред обикновения, понеже:

– По-голямата му дължина осигурява достатъчно време за адекватна и навременна реакция при среща на препятствие и по такъв начин се гарантира безопасността на всяка следваща крачка;

– Специалните техники, прилагани при използването на дългия бастун, предоставят по-обилна и непрекъсната информация за обстановката по маршрута и създават еднаква сигурност на лявата и дясната половина на тялото на неговия ползвател;

– Гарантира по-голяма сигурност при слизане  от различни стълби, особено при стълбите на транспортни средства /влак, автобус и др./;

– Скоростта на придвижване с дългия бастун е по-голяма поради неговата по-голяма надеждност и оттам по-голямата увереност на невиждащия;

– Начинът на използване и по-голямата му дължина го правят по-забележим в сравнение с обикновения от другите пешеходци и водачи на превозни средства, сиреч дългият бял бастун е много по-сигнален за околните, отколкото традиционния (Сотиров, 2000).

С ПРИДРУЖИТЕЛ

Това, което ще се каже тук, е валидно при всички случаи, в които става дума за придружаване на сляп или слабовиждащ.

Когато водите сляп, предложете му да ви хване за ръката /малко над лакътя/, като невиждащият върви половин крачка по-назад от вас. Лицата с остатъчно зрение, а също и напълно слепи, но много добре ориентиращи се в пространството, могат да се движат понякога и само като леко докосват с рамо водача. Когато пътят е труден или когато трябва да се мине през много хора, придружителят върви винаги малко напред. Ориентирите трябва да се казват по възможност ясно и кратко – например: "стълби надолу", "слизаме от тротоара".

Често пъти придружителят иска да свърши всичко, той да поеме най-тежкия товар. Това не е нужно, а и не е разумно. По-добре е да се помага там, където е необходимо зрение, а не физическа сила. Един здрав и психически нормален сляп човек може да се справя с всичко, което е във възможностите на запазените му сетива. Естествено придружителят не може веднага да открие до каква степен е самостоятелен партньорът му, но с течение на времето това ще се изясни. Например не е необходимо да се казва, че косата е добре сресана или ципът е затворен. Това той установява сам с ръка лесно и бързо. Но ако дрехата му е изцапана или има бримка на чорапа, трябва да предупредим. Ако срещнете познат човек, добре е своевременно да предупредите кой идва и от коя посока. Когато придружителят разбере, че някой познат желае да поговори насаме с невиждащия, той трябва да се оттегли малко настрана, като предупреждава къде се намира.

В началото придружителят трябва да разбере дали партньорът му се интересува от пейзажи или от външния вид на хора, сгради и други предмети. Интересите могат да бъдат много различни. Важно е да се знае, че е неправилно да считаме, че щом човек е сляп, той непременно трябва да бъде занимавай непрекъснато, понеже няма никакви впечатления. Истината е, че той има впечатления, само че те са от друго естество.

"Аз помагам на сляп" – такива и подобни изказвания трябва да се правят само в краен случай, ако е наложително, а също и толкова често чуваното "ние, виждащите" трябва да се избягва – то потиска слепия, макар и да е казано с най-добро намерение. Изобщо старайте се този, когото сте решили да придружавате, да се чувства ваш равностоен партньор. Но ако ви се наложи да окажете помощ на случайно срещнат сляп човек, непременно го попитайте дали желае да му помогнете, с което ще му покажете, че зачитате неговата самостоятелност. Случва се да хващат чакащия на тротоара сляп и да го дърпат на отсрещната страна, без дори той да може да чуе гласа на своя "благодетел" и да обясни, че чака трамвай или автобус.  Или ако, съпротивлявайки се, успее да го направи, изненадата е толкова голяма, че след куп извинения го изоставят на средата на улицата и той трябва сам и на свой риск да се връща обратно. При подобни случаи попитайте: "Мога ли да ви помогна?", и при положителен отговор предложете на слепия да ви хване под ръка, ако трябва да го придружите до някъде или да му помогнете при пресичане на улицата.

Казаното и писано за невиждащите и тяхната самостоятелност често води дотам, че някои виждащи хора не се решават да им предложат помощта си, за да не ги обидят, дори и когато ги виждат в затруднение. Случва се понякога те да вървят след незрящия, за да го предпазят от сблъскване или от евентуално препятствие. Намерението, разбира се, е прекрасно, още повече когато се предполага, че слепият няма да забележи нищо. В редица случаи обаче, особено когато се придвижва, слепият използва до максимум възможностите на всичките си запазени сетива, с което компенсира липсата на зрение. Това му позволява за твърде кратко време да може да установи присъствието на такъв "ангел пазител", който от фактор на "сигурност" се превръща в причина за затормозяване на възприятията и изнервяне. Затова, както вече беше казано, не се двоумете да предложите направо услугите си! /4/

БЕЗ БАСТУН И БЕЗ ПРИДРУЖИТЕЛ

Този начин на придвижване невиждащите използват в жилищни и работни помещения, дворове - с една дума, по добре познати места. Разбира се, ако зрително затрудненият е придобил своето увреждане в последствие, той има нужда от придружаване и на тези места в първите дни и седмици след ослепяването. Но веднага след този период, или по-точно дори    и по време на този период, трябва да започне неговото обучение за самостоятелното му придвижване без бастун и без придружител в помещенията, които той най-често използва - спалня, тоалетна, баня и т. н.

Има сляпородени лица с почти феноменален усет за пространствено ориентиране, които не използват бастун и придружител дори извън жилищата, сградите и на малко познати места. Техният страхотен усет за пространствено ориентиране им помага да забелязват по маршрута си наличието на стълбове, дървета, автомобили. Но за съжаление това тяхно феноменално чувство е безпомощно за откриване на такива препятствия като дупки по настилката, строителни изкопи, стълбове и дървета с по-малък диаметър. Забравя се също от тези смелчаци, че бастунът има знакова, емблематична функция да осведомява околните участници в движението, пешеходци и водачи на превозни средства, че ползващият белия бастун е със зрителен проблем. Не ползвайки бастун и придружител при придвижването си по улиците и шосетата: те реално могат да станат причина за произшествия, защото водачите на превозни средства трудно могат да предположат, че тези смели хора имат тежък зрителен проблем. Ползването на бастун от невиждащите по улиците и шосетата улеснява водачите на превозни средства и ги прави по-предпазливи, когато забележат човек с бял бастун.

С КУЧЕ-ВОДАЧ

Поради естеството на настоящата книга тук само ще отбележим този начин. Надяваме се, че любознателният читател изцяло ще удовлетвори своите любопитства след прочитане.на по-нататъшното изложение или по-точно „И у нас кучета-водачи на слепи” – последен текст в тази глава.

СЪС ЗВУКОВ ВОДАЧ

Това са устройства, чието разработване започва и началото на 70-те години на миналия век в САЩ и Австралия. С тяхна помощ невиждащите могат да установят наличието на препятствия на около 3 метра от ползващия устройството. Този уред работи, като изпраща ултразвуци (вълни с честота на звука, по-голяма от тази, която човешкото ухо може да възприеме), които при отразяването си произвеждат звуци в диапазона на човешкото слухово усещане. С приближаване до препятствието звукът, който издава устройството, става все по-висок, а при отдалечаване от него - по-нисък. Тези апарати дават възможност да се локализират препятствията: "отпред", "отдясно", "отляво". Някои модификации звукови водачи дават информация за висящи предмети с по-голям диаметър и дори за повърхността на препятствието – ако повърхността е гладка, тонът е по-писклив и изчистен, ако тя е грапава, чуваният звук е дрезгав. Но тези апарати не могат да откриват дупки по настилката, стълби – надолу, ниски бордюри на тротоари и предмети с много малък диаметър. Предлагат се най-често под формата на тъмни очила или на джобно фенерче, в които е вграден ултразвуков детектор.

Канадският звуков водач "SENSORY 6" например е направен под формата на тъмни очила и "възприема" предмети на близки разстояния 0.3м до 2м, на далечни (извън сгради) от 0.3 м до 3.5 м.

Специалистите по ориентиране и мобилност на зрително затруднени категорично препоръчват тези устройства да се използват само в комбинация с дълъг бял бастун.

 

Март 2002, Пловдив

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

1.     Добрев, Зл., „Основи на дефектологията”, СУ „Св. Кл. Охридски”, София, 1985

2.     2. Попович, Др., „Нагласи към слепите и слепотата”, сп. „Зари”, 1986, кн. 1 и 2

3. Сотиров, А.,”Още веднъж за предимствата на дългия бял бастун”, сп. „Зари”, 2000, кн.4

4. Цветкова, М., „Слепите в древността и средновековието”, сп. „Специална педагогика”, кн. 11

 

 

 

V. И У НАС КУЧЕТА-ВОДАЧИ НА СЛЕПИ

 

Звънеше се настойчиво. Побързах да отворя вратата.

–  Какво има? – запитах.

Един детски глас отвърна на въпроса ми с въпрос:

–  Кога ще излязат чичковците с кучетата?

– Не сега. По-късно.

 

Този диалог се води пред апартамента за гости на съюзното производствено предприятие в град Варна. Там са настанени първите двама наши съюзни членове, които се обучават да използват за водачи кучета.

 

На 27 юни 1983 година на аерогара Варна пристигнаха двама инструктори-дресьори от Централната републиканска школа на (Всеруското общество на слепите ВОС) за подготовка на кучета-водачи на слепи. И заедно с тях две кучета – дар от Всеруското общество на слепите за ССБ.

 

Кучета-водачи на слепи са известни от древността. Нуждата от векове заставяла слепите да бродят по пазари и панаири, за да търсят прехраната си като пеят и свирят. И тогава сигурно им хрумнало да използуват кучето за водач. Верният другар водел невиждащия свой приятел по познати маршрути, от селище на селище, заобикаляйки срещнатите по пътя препятствия . Първоначално за водачи били използвани всякакви породи кучета, които слепите сами обучавали.

 

От книгата на известния виенски очен лекар Йозеф Берн „Окото” (1813) се разбира, че още през 1780 г. по улиците на Париж се срещали слепи, съпровождани от добре дресира­ни кучета. През 1019 г. – в своя «Учебник за обучение на слепи­те» – Вилхелм Клайн, основа­тел на Института за възпита­ние на слепи във Виена, отбе­лязва накратко възможността кучето да се използва като водач и описва способите за обучаването му и грижите за него.

 

У нас също са известни отдел­ни случаи, когато слепи са използвали такива водачи (Стара Загора, София и др.), като са ги дресирали според възможно­стите и нуждите си, макар че кучетата не винаги са били от най-подходяща за целта порода.

 

Организирана подготовка на кучета-водачи на слепи започва преди 60 години и до голяма степен причина за това се оказва Първата световна война, през която много хора загубват зрение. Към 20-те години в Гер­мания вече функционират пър­вите школи за подготовка на кучета-водачи. Опитът се оказ­ва успешен и скоро биват открити такива школи в Швей­цария, Великобритания и САЩ. Днес в повече от 20 страни се подготвят кучета-водачи на слепи. В социалистическите страни школи има в СССР, Унгария и ГДР. Най-често из­ползуваните за тази цел са следните породи кучета: немска (източноевропейска) овчарка, шотландска овчарка (коли), ан­глийски териер, доберман-пинчер и едрият пудел. Кучетата, които се подбират за водачи на слепи, трябва да отговарят на редица изисквания: те не трябва да бъдат по-ниски от 60 см при раменете, за да може слепият точно и сигурно да дешифрира техните сигнали за обстановката по маршрута; за водачи се подбират съвършено здрави животни, тъй като те ще трябва да понасят значи­телно натоварване. Едно куче-водач обслужва своя стопанин 8-10 години. Кучетата-водачи на слепи трябва да бъдат сил­ни, издръжливи, подвижни, с уравновесен и спокоен характер, с относително слабо влечение към противоположния пол, да не са чувствителни към шума (от приближаващ влак, от фор­сиране на коли, изстрели и др.), да не са страхливи, да не про­явяват силно любопитство и не на последно място – да имат приятна външност. Необходимо е също кучетата да притежа­ват добра възприемчивост, до­бра памет и умение да се кон­центрират върху изпълнявана­та задача. За дресировка са пригодни и мъжките, и женски­те кучета, но по-податливи са женските, които и повече се привързват към стопанина си. Силно възбудимите, нервни и злобни кучета са непригодни за водачи на слепи.

 

По-често за кучета-водачи кандидатстват незрящи, кои­то имат проблеми в самостоя­телното придвижване извън дома, а също и самотни хора, за които животното се пре­връща в другар. В страните, където се използват такива водачи, слепият, придружаван от куче, може да използва всички видове обществен тран­спорт, с изключение на метро­то, и да посещава обществени заведения – магазини, ресто­ранти, аптеки и др.

 

Пристигналите от СССР ку­чета са много красиви. Дана е немска овчарка и по външен вид прилича на едра вълчица. Тя е сдържана и строга и не приема ласки от всеки. Шотландската овчарка Тези е дружелюбна и гальовна и със своята червено кафява окраска напомня ли­сица. Първата е носителка на 5, а втората на 3 медала от киноложки изложби. 1/1 двете са възпитанички на школата за кучета-водачи в град Купавна. Тя е създадена през 1960 г. и в нея досега са подготвени над 1800 кучета. Най-напред живот­ните преминават 10-дневен из­питателен срок, през който се решава може ли да им се по­вери безопасността и живота на човека.

 

За да може обслужваният от куче незрящ, да се движи спокойно и уверено, то трябва да бъде обучено да обръща вни­мание на препятствия, които за самото него просто не съ­ществуват, неговото «чувство за пространство» трябва да отчита и пространството за стопанина – тесния проход, през който би минало и най-едрото куче, но не би могъл да премине вървящият с него чо­век, прагове, които кучето пре­скача без дори да ги забележи, но в които той би се спънал. Всичко това кучето трябва да запомни и да води слепия си приятел, заобикаляйки препят­ствията. Ако ли не – да му съобщи: «Внимание!», «Пред нас има опасност!». Обучението про­дължава 3-4 месеца. За този сравнително неголям срок куче­то трябва да изучи може би най-сложната кучешка «профе­сия» – водач на невиждащи хора. Подбирайки четириногия при­дружител за незрящия човек, инструкторите-дресьори взе­мат предвид както характера на човека, така и характера на животното, условията на бъде­щия им живот и работа.

 

На другия ден след пристигането си, Дана и Тези за пър­ви път установиха контакт с бъдещите си български стопани Виктор Христов и Валери Ка­менов. Това са хората, на кои­то те ще заменят бастуните и придружителите, ще бъдат занапред техните очи. Сприятеляването на кучето със сле­пия е твърде сложен процес. В случая то за трети път, за един сравнително кратък пе­риод (от 2-3 години), сменя своя стопанин. Първият е бил този, който го е отгледал, след това то е приело за сто­панин и приятел инструктора-дресьор в школата. Ето че сега и вторият му стопанин го изоставя. Нов човек започва да се грижи за него, да го храни и извежда на разходки. Наисти­на «новият» е ласкав, дава му различни лакомства, но и изиск­ва то да го слуша и му се подчинява. Минават няколко дни и кучето приема новата ситуация – все по-охотно започва да изпълнява командите на българския си стопанин. А те не са малко – около 15 вер­бални команди (предимно двусрични думи). На ласките и грижите то отвръща с готов­ност да осигурява безопасното придвижване на новия си приятел.

 

Инструкторите Афанасий Куприянов и Марина Орлова учат нашите момчета търпеливо как да използват кучетата, как да се грижат за тях. С тяхна помощ се разучават няколко условни маршрута. Куприянов и Орлова обясняват на Виктор и Валери сигналите, които куче­тата им подават: те спират, когато стигнат края на тро­тоара, за да може незрящият да прецени подходящия за пре­сичане момент; спират и пред стълби, заобикалят локви, отру­пани строителни материали и други препятствия по маршру­тите. След две седмици обуче­нието приключи и Виктор и Валери отпътуваха с четири­ногите си придружители за София и Видин.

 

Със своите предимства на жив придружител кучето-водач на слепи оправдава предназна­чението си и в големите гра­дове, като осигурява 100% безопасност при движение по тротоар. То може да усвои множество маршрути, по които уверено и надеждно да води невиждащия си приятел. В по­следните години се забелязва повишен интерес сред съюзни членове към кучета-водачи и във връзка с това специалисти от Централното управление на ССБ правят съответни проуч­вания за евентуално разкри­ване на школа за подготовка на кучета-водачи и в нашата страна.                                          

       

Септември 1983, София


 

VI. ЧЕТВЪРТ ВЕК „КОГАТО СТЕ С ХОРА БЕЗ ЗРЕНИЕ”

 

"По различни причини може да ви се случи да имате контакт с невиждащи хора. Може би някой член на семейството ви да е сполетян от тежката съдба на незрящите или някое от децата ви трябва от малко да понася неудобствата от слепотата или слабото зрение. Или сте срещнали случайно човек с недостатък в зрението, на когото желаете да помогнете. Може и да е служебно задължение в някои случаи. Така както могат да бъдат различни мотивите, различни са съдбите и характерите на хората,   на които бихте пожелали да окажете помощ. Няма "слепи" въобще. Вие сами ще се уверите колко е голяма разликата между човек, който от детство е свикнал със съдбата си,   и такъв, който по-късно е ослепял. И между слепите има бързи и бавни, сръчни  и  нес­ръчни, такива които лесно се ориентират и други, които трудно се справят с обстановката. Всички тези различия ще определят по какъв начин да действате. С течение на времето вие ще се научите кога, как и до каква степен да помагате. Когато слепият е млад,  с него можете да се движите бързо и  леко навсякъде, при по-възрастните е необходимо обаче повече внимание и предупреждаване за препятствията, които се срещат по пътя. Може би ще изпитвате в началото известна потиснатост, поради тежката съдба на вашия партньор, но именно поради това е необходимо да знаете,  че трябва да виждате в него преди  всичко и  винаги човека,   който като вас се бори  и страда,   готов е за труд и радости  в живота."

 

Това са въвеждащите думи на изключително ценното помагало "Когато сте с хора без зрение" с основен адресат лицата, които имат по-постоянен и непосредствен контакт с невиждащи.

        

Тази толкова полезна брошура се издава за първи път през 1981 година от Съюза на слепите в България по случай Международната година на инвалида. За появата й особено големи заслуги имат тогавашния заместник-председател Спас Карафезов благословил издаването й, Петрана Великова - моя виждащ помощник при съставянето на брошурата и неин първи редактор и коректор, Константин Константинов(тогавашен шеф на печатницата) - неин художник и технически редактор, и разбира се, може би моята не съвсем скромна особа - съставителя й. Чудесното заглавие на брошурата предложи журналистката Мира Попова, в което, както е видно, акцента не е върху увреждането, а върху видовата идентификация - човека. Това забележително нейно попадение изпреварва с почти цяло десетилетие модерната терминология в българската специална педагогика и то продължава да е актуално и сега.

        

"Когато сте с хора без зрение" има невероятно щастливата съдба за една книга. Тя е претърпяла пет официални и няколко пиратски издания- с общ тираж над 10 хиляди екземпляра! Може би в България няма друга книга по проблемите на хората с нарушено зрение, издавана толкова пъти и в такъв изумителен тираж.

        

Като основни източници за нейното съставяне първоначално ми  послужиха:

1. Холандската брошура “Когато сте със слепите ни приятели”, с автор Херман ван Дейк, преведена на десетки езици включително и на есперанто и публикувана за първи път в България  на страниците на сп. “Зари” – през 1976 г., кн. 11 и 12  и през следващата 1977 г., кн.1.  Преводач на текста е Владислав Цонев, работещ тогава в Централата на ССБ с отговорности по международната дейност, но по необясними все още за мен причини той е посочен като автор на текста.  За голямо съжаление, не са отбелязани източника и истинския автор и от какъв език е извършен превода. През 1983 г. в есперантското списание "Ligilo" съвсем случайно се натъкнах на информация, в която се огласяваше, че холандската брошура “Когато сте със слепите ни приятели” с автор Херман ван Дейк е преведена и на украински.

2. “Малки съвети за придружители на слепи” - издание на Съюза на слепите и слабовиждащите в ГДР. Нейният автор или съставител, явно не е бил посочен, като имам предвид немската прецизност и коректност на преводача й  - Весела Бойкикева, която някои невиждащи от по-зряла възраст може би все още ДОБРЕ помнят.

    

Ползвани са също така и няколко преводни текста по тази проблематика, публикувани в сп.”Зари”, които аз съм авторизирал.  На някои места в брошурата е споделен и личния мой опит като човек също без зрение.

    

Още в първото издание на брошурата на трета страница коректно са посочени двата нейни основни източници, разбира се без имената на автора на холандския текст, които по онова време не ми бяха известни. Холандският текст е около 70 % от нашата брошура и започва след "Общи правила". Източногерманския текст „Малки правила за придружители на слепи” е около 10 % от общия обем на книгата и е позициониран най-вече в раздела "Общи правила".

 

Брошурата "Когато сте с хора без зрение" съдържа съвети и правила за непосредствено общуване с хора без зрение, а също и как да им се оказва помощ. Правилата и съветите са структурирани в двайсет различни ситуации, повечето с атрактивни и красноречиви наименования като например: "има ли думи табу", "познай кой съм", "какво означава там и оттатък" и "при ползване на тоалетна".

 

В периода 1982-1999 г. брошурата е издавана и от поделения на Съюза на слепите в България (Дряново - Габрово) и на Министерството на труда и социалната политика (Сливен), но в тези пиратски издания за съжаление не са отбелязани: ползваните основни източници, поредността на изданието, издателя, съставителя и годините на отпечатване.

    

През 2000 година брошурата се появи и на брайлов шрифт, независимо че основен неин адресат са виждащите хора, в ограничен тираж благодарение на издателски проект, защитен от пловдивската фондация "Рехабилитация на слепи" пред фондация "Отворено общество". Прецени се, че е добре и хората със зрителни увреждания да знаят тези правила и съвети, за да могат и те самите да подпомагат в общуването своите близки, приятели и колеги с нормално зрение. Същата фондация осъществи две издания на брошурата на плоско печатен шрифт през 2000 и 2002 г., като последното издание е най-луксозното от досегашните нейни публикувания. Тези издания на фондация "Рехабилитация на слепи" са в голяма степен стереотипни на първото, като е извършена само стилна редакция от съставителя и е направено допълнение в една от представените ситуации.

    

През есента на 2006 година се навършват 25 години от първото издание на тази изключително полезна книжка, претърпяла толкова много преиздавания и провокирала такъв голям интерес у близките и приятелите на хората с тежки зрителни увреждания. Надяваме се, че тази брошура и занапред ще бъде не само преиздавана, но може би и допълвана. Вярваме също, че и в бъдеще книжката "Когато сте с хора без зрение" ще бъде един услужлив справочник и отзивчив съветник на стотици хора, които имат по-постоянен и непосредствен контакт със свои приятели и близки притежаващи по-тежък или по-малко тежък зрителен проблем.

 

Март 2007, Пловдив

 

 

VII. 15 ОКТОМВРИ -

МЕЖДУНАРОДЕН  ДЕН  НА  БЕЛИЯ  БАСТУН

 

 

По предложение на предсе­дателя на комитета по рехабилитация Прези­диумът на Световния съвет за благополучие на слепите на за­седанието си през м. февруари 1980 година реши да обяви 15 октомври за международен ден на белия бастун. Той ще се чествува като ден на без­опасността на лицата с тежки зрителни увреждания.

Белият бастун е признат и като знак за тежко зрително увреждане, и като символ за са­мостоятелността на хората без зрение. Той не само сигнали­зира на останалите хора за липсата на зрение у неговите носители, но засега е и най-надеждното помощно средство за ориентиране и придвижване на незрящите в пространството. Посредством него, прилагайки определени похвати, невиждащите получават по тактилно двигателен път информация за обстановката по своите мар­шрути и преодоляват една от най-тежките последици на сле­потата— силно намалената спо­собност за ориентиране и при­движване в пространството. Все още създадените в последните години от специалисти по рехабилитация при ЦУ на ССБ електронни помощни средства за мобилност на слепите не могат пълноценно да заменят белия бастун. Особено надеждно средство за придвиж­ване на слепите се оказа така нареченият дълъг бял бастун. Но за да бъде той действител­но надеждно помощно средство за мобилност на слепите, е необходимо няколкоседмично обучение, през което време се формират  умения за неговото използване.

Самостоятелността, която слепите постигат чрез дългия или обикновения бастун, обаче не е абсолютна. При определени ситуации останалите участници в движението — пешеходци и водачи на превозни средства, могат тактично да оказват помощ на незрящите. Това най-често се налага, когато  невиждащите пресичат регулирани и нерегулирани кръстовища, улици с интензивно движение или минават по тротоари, трудно проходими поради строително-ремонтни дейности. При среща на човек с бял бастун гражданите трябва да имат готовност да предложат и ако невиждащият приеме, да му окажат помощ. Съгласие на слепия е необходимо, защото в много случаи благодарение на своя бастун и опит той твърде успешно се ориентира и придвижва и наистина не се нуждае от подпомагане.

Чествуването на 15 октомври като ден на безопасността на незрящите участници в общест­веното движение е подходящ повод за съюзните специалисти и активисти да засилят своята разяснителна работа сред слепите, не ползуващи бастун. Това са обикновено хора с добре изявена способност за ориентиране в пространството, но страдащи от комплекси по отношение употребата на бастун. Те смятат, че така още повече се подчертава техният недъг. Не трябва обаче да се забравя,че белият бастун има не  само  осезателна, но   и    сигнална функция — да информира   останалите   участници   в     движението,     че    ползуващият     бял бастун е с тежко увредено зрение. Неупотребата на бастун    от  тази   категория   невиждащи е    причина не само за физически, а     но и често за емоционални словесни сблъсъци със  зрящи пешеходци и водачи  на превозни    средства.  Отсъствието   на  бял бастун и на други отличителни знаци,  указващи участието на невиждащ човек в  общественото    движение,   дезориентира водачите на  превозни  средства и  може   да   стане   причина   за i    пътно-транспортни    произшествия.

Задача на съюзните специалисти и активисти е широкото пропагандиране сред обществеността ролята на белия бастун, на постиженията на хората с нарушено зрение в нашата страна, привличане на общественото внимание към нерешените проблеми на слепите.

В  изпълнение   на   решението  на Световния съвет за благополучие    на   слепите    Централно  управление  на  ССБ организира    мероприятия за ознаменуване на      Международния ден на безопасността на слепите. В навечерието на 15 октомври бе  подготвен и разпратен текст за функциите и значението на белия бастун до всички съюзни     организации.   Сред   гражданите беше   разпространена   листовка    за придвижването на слепите и в какви случаи и как да бъдат те подпомагани от виждащите участници   в   движението по улиците и пътищата.   На    15 октомври по Радио София, програма „Хоризонт", бяха излъчени интервю със заместник-председателя на ЦС на ССБ Спас Карафезов и кратък текст за    мобилността    на слепите, а по програма „Христо Ботев" — концерт на Професионалния хор. На 18 октомври телевизията излъчи репортаж за живота на слепите. От 14 октомври    в    продължение    на една седмица в кино „Култура" бе прожектиран филм за трудово-професионалната реализация на българските слепи „Редом с нас". В местния печат и в някои всекидневници   бяха  отпечатани материали, посветени на слепите хора.

Така за първи  път в нашата    страна   беше   отбелязан  Международния ден на белия бастун.

 

Октомври 1980, София


Глава четвърта

ПРОФЕСИОНАЛНА   ПОДГОТОВКА

 

 

 

I. БЪЛГАРСКИЯТ ОПИТ ПРИ ОБУЧЕНИЕТО НА ХОРА С НАРУШЕНО ЗРЕНИЕ В НЯКОИ ТРАДИЦИОННИ ЗАНАЯТИ

 

 

1.    ВСТЪПИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ:

 

1.1.  Малко предистория

1.1.1. Професии на слепите в древността

Известно е, че отношението към слепите през различните етапи от развитието на човечеството е било твърде различно и е варирало от унищожаването им в древна Спарта (Добрев, 1985), до полагането на специални грижи за тях в древния Египет (Цветкова, 1996). В античен Египет,наричан според Хезиод "страна на слепците", слепите са получавали професионална подготовка като грънчари и са прилагали своя труд в грънчарски работилници. В Рим са работели като лодкари и просяци, в Китай като гадатели, а в древна Индия като разказвачи. В античните еврейски царства слепите професионално са се осъществявали като ръчни мелничари и полировчици (Цветков, 1996).

 

 Слепите момичета /а може би и момчета/ са упражнявали една от най-древните професии тази предлагаща сексуални услуги край храмове и други подходящи места.

 

Подготовката на слепите за тези професии се извършвала:

                   1. Посредством попътно несистемно обучение

                   2. В резултат на взаимоучителната метода

                   3. Чрез специално обучение в повече или по-малко институционализирана форма /Древен Египет/

1.1.2. Професионална реализация на слепите по нашите земи в древността

 Без да разполагаме с конкретни източници, но на базата на ситуацията в близки до нас географски области можем да предполагаме, че и слепите по нашите земи са упражнявали някои от гореспоменатите антични професии и са изкарвали насъщния хляб посредством просене, музициране, гадателство и проституиране /Цветанов, 1989/.

 

1.2. Актуалност на проблема за обучението в традиционни занаяти

Както показва заглавието в този доклад, авторът представя българския опит в професионалното обучение на лицата с тежко нарушено зрение в някои традиционни занаяти. Този опит не е никак малък – цели 7 десетилетия, десетки слепи получават своята професионална подготовка в различни институции и предприятия. Мнозинството от тях в последствие намират приложение на своя труд чрез самонаемане или работейки в специални или нормални предприятия. Проблема е особено актуален, защото в последните години, не само в България, но и в други страни на Източна Европа, се наблюдава едно завръщане към т.нар. традиционни занаяти.

 

        

2. ДЪРЖАВЕН ИНСТИТУТ ЗА СЛЕПИ /ДИС/

 

След неговото откриване през м. септември 1905г., ползвайки опита на подобни заведения в други европейски страни, в него се поставя началото на професионалното обучение както на момчетата, така и на момичетата. Освен чрез по-широко застъпеното музикално образование в сравнение с масовите училища, учебният план на института предвижда изучаване  на ръчно и машинно плетиво от момичетата и на кошничарство, метларство, четкарство и пантофарство от момчетата. Професионалната подготовка се осъществявала в последните два така наречени професионални класове, по време на които преподаването на общообразователни предмети е много ограничено. Момчетата съобразно своите наклонности избират един или два от предлаганите четири занаята. Преподаватели по пантофарство са известните дейци на Дружеството на българските слепи /ДБС/ и на Съюза на слепите в България /ССБ/ Стефан Ненков и Димо Мангъров.

 

Въпреки многото затруднения възпитаниците на ДИС намират професионална реализация най-често като индивидуални музиканти или в оркестри и по-рядко като кошничари в кошничарски  работилници – собствени, на  Дружеството на българските слепи (ДБС) или на отделни слепи или виждащи предприемачи. Като илюстрация можем да посочим пътуващия оркестър при ДБС, производителната кошничарска работилница разкрита в София през 1924 година от Дружеството за покровителстване на слепите в България (Орозов, 1931), кошничарската работилница "Съгласие" на Съюза на слепите в България – разкрита през 1947г., кошничарските работилници на невиждащите предприемачи-кошничари Димо Мангъров и Павел Димитров в София (Сотиров, 2000).

 

3. ДОМ ЗА СЛЕПИ ДЕВИЦИ

 

По инициатива на ДБС в тясно партньорство с ДПСБ и създадения за целта Дамски комитет и с много голямото съдействие на почетния член на ДБС Атанас Топлийски на 07 Април 1930г.   се открива Дом за слепи девици на ул. "Криволак" Nо 53 в кв. Долни Лозенец / Ненков, 1931/. Питомците на този дом са обучавани в ръчно плетиво и изработване на пазарски чанти от канап. Произведената продукция се е продавала от самите домуващи.

 

4. ДОМ-РАБОТИЛНИЦА ЗА СЛЕПИ МЪЖЕ „ПОКРОВИТЕЛ”

 

Разкрита през 1937г., тя има капацитет 25 души и в нея се приемат както възпитаници на ДИС, така и късноослепели лица от цяла България. В Дом-работилницата се приемат както завършили Държавния институт за слепи (за дообучение), така и късноослепели лица от цяла България. Последните са били насочвани към Дома от Общинските власти. Професионалното обучение е било с продължителност 2 години и постъпилите клиенти са получавали много добра подготовка по универсално кошничарство, метларство  и четкарство. Акцентът в подготовката все пак е бил върху овладяването на кошничарския занаят. Те са изработвали и то при много добро качество цялата гама от кошничарски изделия: оплитане на куха стъклария /дамаджани и буркани/, кошчета за смет и кошници, куфари, жардениери, маси, столове, бебешки люлки, цели холови и градински гарнитури продавани в магазините на затворите. Професионалната подготовка е била с осемчасова продължителност дневно – от 8 до 12 преди обяд и от 2 до 6 след обяд. В най-горещите летни дни следобедното обучение се е изтегляло с един час назад от – 3 до 7 часа. Напущайки Дом-работилницата, те са получавали безвъзмездно целия набор от кошничарски инструменти: ножици “конде” /френска изработка/, шило, ципач, прегъвач и др. Предоставен им е бил също и 30 килограма обработен върбов материал за първоначално стартиране на техния кошничарски бизнес. Успешно завършилите професионалната си подготовка са получавали майсторско свидетелство по универсално кошничарство, което им служело пред местните власти за разкриване на собствени кошничарски работилници.

 

При обучението по кошничарство са използвани предимно местни суровини. Според Димитър Русков – Бягата използван е също вносен материал, може би от тръстика наричан педик.

 

При подготовката по универсално кошничарство широко е била използвана от Георги Задрев (от Пазарджик) т. нар. взаимоучител на метода. “Виж другарят ти каква плетка прави! Опитай се и ти да направиш същата!” – подканял той клиентите на Дома.

 

Не малка част от обучаваните в Дома след завръщане по родните си места са разкривали кошничарски работилници, посредством които години наред са издържали както себе си, така и своите семейства. Добри примери в това отношение са Георги Даракчиев от Пловдив, Иван Антонов от Асеновград, Наим Буку Шекерджийски от Дупница  и др.

 

Други упражняват усвоения занаят в кошничарските работилници на Димо Мангъров и Павел Димитров в гр. София (Сотиров, 2002).

 

5. УЧИЛИЩА ЗА СЛЕПИ

 

След 1945г. двете училища за слепи продължават в някаква степен традициите на Държавния институт за слепи в професионалното обучение на зрително затруднените от училищна възраст. В осми професионален клас момчетата и момичетата усилено изучават кошничарство и четкарство. Разбира се не в онази степен, при която се изучават тези занаяти в ДИС и  в Дома-работилница за слепи мъже, защото времето за обучение е много по-малко – повече от два пъти. Момичетата под формата на кръжочна дейност са изучавали също ръчно плетиво. Слепите младежи и девойки след завършване на училищата за слепи масово започват работа като кошничари  /оплитане на куха стъклария/, метлари и четкари в разкритите след 1955г. специални производствени предприятия и техните клонове /филиали/ на Съюза на слепите в България (Сотиров, 2000).

 

6. ДП „ТРУД” – ПЛОВДИВ

 

През 1948г. в гр. Пловдив се разкрива учебно предприятие за професионална подготовка на слепи и глухи мъже от цялата страна като кошничари.  Предприятието приема за обучение кандидати мъже от 16 до 45 години. От самото разкриване на ДП “Труд” в него работи като майстор-учител Димитър Ганчев – Графът. Самият той също е носител на сериозно соматично увреждане – загубил единия си крак през Втората световна война. Майсторът по универсално кошничарство с не съвсем нискостепенната аристократична титла обучава с много любов и търпение в кошничарския занаят десетки слепи и глухи младежи,  дошли в Пловдив повечето от далечни села, понякога доста въшлясали. „Графът толкова ни обичаше – спомнят си негови тогавашни ученици, – че въпреки своя аристократизъм, чистеше въшките на някои от новопостъпилите за обучение момчета.”

 

Продължителността на обучението по кошничарство е 2 години. След приключване на обучението зрително и слухово  затруднените кошничари са постъпвали на работа в промишлен комбинат "Шипка" в същия град (Сотиров, 2000).

 

7. СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПРЕДПРИЯТИЯ НА ССБ

 

След разкриването им през 1955г. една част от постъпващите в тях на работа зрително затруднени получават своята професионална квалификация като кошничари, метлари, четкари  и др. на конкретното работно място.  Една друга част от новоприетите работници идват с придобита вече преди това професионална подготовка в ДИС, Дом-работилница за слепи мъже, училища за слепи, ДП "Труд". Новопостъпващите работници без адекватна професионална квалификация до 6 месеца  са със статут на работник-ученик и се обучават от по-старите работници и от ръководния състав на съответното производствено звено, като са получавали минимално трудово възнаграждение.

 

След изтичане на обучителния период работниците-ученици са били назначавани като работници и са получавали като възнаграждение това, което са си изработвали. Отделни лица с по-добри ръчни умения или с предварителна професионална подготовка са усвоявали професионалните навици само за няколко седмици.

 

Професионалното обучение на конкретното работно място се практикува много широко в тези предприятия и остава единствен метод за професионална квалификация на постъпващите работници след като ДП "Труд" и специалните училища за слепи преустановяват да подготвят кошничари и четкари /Милчев, 1990/.

 

8. ТРУДОВО-ПРОИЗВОДИТЕЛНИ КООПЕРАЦИИ НА ИНВАЛИДИ (ТПКИ)

 

В селищата, където не са съществували специални предприятия или техни филиали, отделни зрително затруднени лица с повече шанс са успявали да постъпят на работа в Кооперациите на инвалидите.

 

Кооперациите по своята същност са специални предприятия и професионалното обучение в тях се осъществява по същия модел, който описахме по-горе. Самият автор на този доклад е получил своята професионална подготовка по кошничарство в една такава кооперация – ТПКИ "Алексей Мересев" – Стара Загора. Разбира се, съществували са различни нюанси в производствените норми, също различия в производствената номенклатура и продължителността на работния ден.

Най-често в Кооперациите на инвалидите са работили слабовиждащи или слепи с остатъчно зрение (Сотиров, 2000).

        

9. НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА РЕХАБИЛИТАЦИЯ НА СЛЕПИ – ПЛОВДИВ 

 

9.1. Плетачи на пазарски мрежи

Още с разкриването си на 17 октомври 1966 година в Рехабилитационния център наред с обучението по електромонтаж, се започва и обучението в плетене на пазарски мрежи. Обучението по електромонтаж се налагало, защото в повечето специални производствени предприятия на Съюза на слепите по онова време са съществували електромонтажни цехове, в които клиентите на този център в голямото си мнозинство започват работа.

 

Особено перспективно се оказва обучението в плетене на пазарски мрежи. По-голямата част от обучаваните започват работа най-вече като надомници в ПП „Успех”. Но някои от плетачите на пазарски мрежи са работили за самите себе си , сиреч – самонаемали се . Те сами са се снабдявали с необходимата суровина и сами са търсели пазар за произведената от тях продукция.

 

Дори и бившите надомници от ПП „УСПЕХ” – Пловдив, дълго време след ката техните цехове са били закрити продължават да работят, преквалифицирани вече в свободни, нерегистрирани частни предприемачи – разбира се много дребни предприемачи, пионери заедно с дребните търговци на зараждащия се в България частен бизнес. Като примери за известно предпиемачество в мрежарския бизнес можем да посочим Господин Паунов, Мария Белишка и Иван Мариски от Пловдив, и Мария Антонова от Асеновград.

 

Първият лектор по плетене на пазарски мрежи е Величка Паргова. Обучителната  щафета от нея поемат Иван Марински и Роза Иванова. Те тримата с голямо търпение и такт обучават десетки мрежари, и повечето от тях са им признателни за цял живот.

 

Трябва да се подчертае също, че тогавашният ръководител на Рехабилитационния център Христо Белобрадов полага големи грижи за предпрофесионалното и професионалното обучение на клиентите. Специално внимание той отделя и за последващата им професионална реализация. Членове на тогавашния рехабилитационен екип твърдят, че над 90 % от завършващите рехабилитационните курсове са започвали работа, разбира се, в специалните предприятия на ССБ и в НПКС.

Обучението по плетене на пазарски мрежи продължава до средата на 90-те години и се поради силно намалялото търсене на този артикул.

 

9.2. Подготовка на акордьори на пиана – 1977г.

През 1977г. в тясно партньорство с Висшия музикално педагогически институт, Музикалното училище  и  Пловдивската филхармония Центърът за рехабилитация на слепи организира първия в страната курс за професионална подготовка на 7  зрително затруднени – 5 слепи и 2 слабовиждащи  по специалността "Акордиране на пиана". До тогава слепите акордьори на пиана получават своята професионална подготовка в чужбина – Франция, финансирана от  фонд "Георги Йосифов Саронов" (Манов, 1992). Разработена е съответната учебна документация, привлечени са за преподаватели най-добрите специалисти по съответните учебни дисциплини от Пловдив. Пловдивската филхармония подарява за курса две пиана и осигурява възможност да се провежда производствената практика на обучаваните. Средното музикално училище предоставя също възможност за производствена практика на курсистите. Обучението е с продължителност 6 месеца. Курсът може да се прецени като твърде успешен в резултат не само на добре извършения подбор, но и поради високата положителна мотивация на обучавани и обучаващи. Двама души от завършилите постъпват на работа като акордьори в Стопанско предприятие "Мебел". Друг положителен факт, който си струва да отбележим е, че всеки един от завършилите успява в някаква степен като нерегистриран частен предприемач да упражнява придобитата професионална квалификация. Може би, ако повечето от тях бяха с по-голям предприемачески хъс или пък специалното предприятие "Успех" на ССБ –  Пловдив беше с по-малки възможности за приемане на работа, то картината на тяхната професионална реализация щеше да бъде съвсем друга.

 

9.3. Обучение по тапицерство на мебели

С финансовата подкрепа на холандската фондация "Соннехеердт" през месец март 2003г. стартира първия едногодишен курс за обучение по тапицерство на слабовиждащи лица. Курсът приключи успешно и двама от петте обучавани са започнали работа по придобитата специалност. От месец юли 2004г. са приети за обучение по тапицерство нови четирима души. На проведения през месец октомври 2004 година в град Пловдив международен семинар "Тапицерството – подходяща професия за невиждащи", в който взеха участие делегации от 6 европейски държави, надделя становището, че тапицерството и дърводелството са подходящи професии за слабовиждащи лица и от Източна Европа.

 

10. "ФОТОН" ООД - ШУМЕН

 

През 1992г. Съюза на слепите в България, майстора по универсално кошничарство Стоян Иванов и Генко Изворски учредяват "Фотон" ООД. Като основна задача новоучреденото дружество си поставя производството на широка гама кошничарски  изделия и най-вече градински  и холови гарнитури. Основната идея на управителя на дружеството Генко Изворски е връщане на слепите към един традиционен за тях занаят. Самият Генко Изворски (също невиждащ) сам работи на всички операции при изработването на различни изделия, за да се прецени степента на достъпност на дадената операция за изпълнение от тотално слепи лица. През двете години съществуване на дружеството са изпробвани за работа с не особено голям успех няколко слепи и слабовиждащи лица, работници на ПП "Успех" гр.Шумен. Интересен факт е, че още през втората година на своето съществуване изделие на "Фотон" ООД – плетени маса и четири табуретки – е отличено със златен медал на Пловдивския пролетен панаир през 1993г. Дружеството е прекратило своето съществуване поради сериозните проблеми, които е имало с производствените помещения и поради невключването на талантливи слепи и слабовиждащи кошничари в неговото производство.

 

11. ПП "УСПЕХ" - СЛИВЕН

 

През 1995г. след като "Фотон" ООД преустановява своята дейност, директора на ПП "Успех" – Сливен, Васил Долапчиев прави също опит за обучение и производство на кошничарски изделия. Васил Долапчиев привлича в Сливен майстора по универсално кошничарство Стоян Иванов и заедно разработват широка гама кошничарски изделия – холови и градински гарнитури, секции и се произвеждат с много високо качество. Въпреки това тези чудесни кошничарски изделия, трудно намират купувачи на българския пазар. За съжаление и тук, както и в Шумен, лицата с тежко увредено зрение не се включват трайно в производствения процес. През 1998г. и в Сливен се преустановява поредния опит за връщане на слепите към кошничарския занаят.

 

12. ФОНДАЦИЯ „СЪПРИЧАСТИЕ” - ВАРНА

 

През 2001 – 2002г. тази фондация разработва и осъществява проект "Възродено ръкотворчество" с финансовата подкрепа на фондация "Помощ за благотворителността в България" по програма "Демократична мрежа". Създадена е учебна работилница, в която се изработват различни изделия от ракита. Обучени са 12 лица с тежко увредено зрение, три от които бивши кошничари. Изработените модели са представени на 4 изложения. Отпечата се и художествен каталог на изделията, който е имал за цел да представи тази дейност като възможна за упражняване от зрителнозатруднени хора.

 

Нямаме информация, че някой от дванадесетте обучавани да е разкрил кошничарска работилница или да е постъпил като наемен работник в чужда работилница или фирма за кошничарски изделия. Вероятно част от обучаваните упражняват придобитите или възстановените умения като хоби.

          

13. ПО-НАТАТЪШНАТА СЪДБА НА ТРАДИЦИОННИТЕ ЗАНАЯТИ ЗА СЛЕПИ В БЪЛГАРИЯ

 

За съжаление в края на 60-те години кошничарските и четкарските цехове започнаха да бъдат закривани в специалните предприятия на Съюза на слепите в България. Смяташе се, че тези професии са някакви анахронизми, и че зрително затруднените хора, ако работят в сферата на материалното производство, то непременно трябва да бъдат индустриални работници. За разлика от нас, такива страни като Холандия, Германия, Франция и Полша продължиха да осъществяват обучение на лицата с тежко увредено зрение в тези традиционни професии, като кошничарство, метларство и четкарство, и да създават условия за упражняване на придобитата квалификация в защитени работилници и чрез самонаемане. В град Вюрзбург през април тази година представители на Националния център за рехабилитация на слепи – Пловдив посетихме работилница за зрително затруднени с множество увреждания "Граф Бентайн", където зрително-затруднени лица с много тежки допълнителни увреждания (най-често с интелектуална недостатъчност) успешно изработваха редица кошничарски изделия като панерчета за хляб, бонбониери, кошнички, кошове за мръсно бельо и др., които съответно намираха и своята пазарна реализация. Положителна индикация за добрата съдба  на традиционните занаяти сред слепите в България са може би и опитите, които прави в Пловдив за обучение по тапицерство Националния център за рехабилитация на слепи.

 

Ноември 2004, Пловдив

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

1. Проф. д-р Добрев, Зл., "Основи на дефектологията", СУ "Климент Охридски ", София, 1985

2. Манов, К., „Фонд Георги Йософов Саронов”, сп. „Зари”, 1992, кн. 9   

3. Милчев, Ст., "Трудни времена", Съюз на слепите в България, София, 1990

4. Ненков, Ст., „Делото на слепите в България”, Дружество на българските слепи, София, 1931 

5. Орозов, Ст.„Делото на слепите в България”, Дружество на българските слепи, София, 1931

6. Сотиров, А. „Професионалното обучение на късноослепелите в България”, „Актуални проблеми на професионалната реализация на зрително-затруднените у нас”, фондация „Рехабилитация на слепи”, Пловдив, 2000

7. Сотиров, А., "Първата организация за слепи в България", сп."Зари", 2002, кн.2 и 3

8. Цветанов, Б., “Митология и слепота”, сп. “Зари”, 1989

9. Цветкова, М., "Слепите в древността и средновековието", сп. Педагогика,1996г. кн. 11        


 

II. ПРОФЕСИОНАЛНОТО ОБУЧЕНИЕ НА КЪСНООСЛЕПЕЛИТЕ В БЪЛГАРИЯ

 

        

1.ВЪВЕДЕНИЕ:

 

1.1. Встъпителни бележки

Както показва заглавието в този доклад, авторът представя българския опит в професионалното обучение на късноослепелите. Изложението включва първите стъпки в това направление, а също и малко предистория на въпросната проблематика.

        

Разбира се, най-голямо внимание е отделено за професионалното обучение на късноослепелите през периода 1944–1989г.

 

1.2.Определение на понятието късноослепял

Под понятието късноослепял в по-нататъшното наше изложение ще разбираме лица загубили зрение след детско-юношеска възраст. Така определено понятието късноослепял ни позволява да обхванем в изложението дейностите, осъществявани и в учебните заведения, и попадащи в съдържанието на така наречената професионална рехабилитация. Известно ни е, че някои автори в понятието късноослепял включват лицата, загубили зрение след петгодишна възраст. Ние до голяма степен споделяме тяхното разбиране и при нас това понятие обхваща загубилите зрение както в училищна, така и в надучилищна възраст. Струва ни се, че при такъв обем /съдържание/ на това понятие, то ще бъде твърде операционално и продуктивно за изложението ни.

 

2. МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ НА ПРОБЛЕМА

 

2.1.Професии на слепите в древността

Известно е, че отношението към слепите през различните етапи от развитието на човечеството е било твърде различно и е варирало от унищожаването им в древна Спарта /Добрев, 1985/, до  полагането на специални грижи за тях в древния Египет /Цветкова, 1996/. В античен Египет, наричан според Хезиод "страна на слепците", слепите са получавали професионална подготовка като грънчари и са прилагали своя труд в грънчарски работилници. В Рим са работели като лодкари и просяци, в Китай – като гадатели, а в древна Индия – като разказвачи. В античните еврейски царства слепите професионално са се осъществявали като ръчни мелничари и полировчици (Цветкова, 1996).

 

Слепите момичета /а може би и момчета/ са упражнявали една от най-древните професии-тази предлагаща сексуални услуги край храмове и други подходящи места.

 

Подготовката на слепите за тези професии се извършвала:

                   1. Посредством попътно несистемно обучение

                   2. В резултат на взаимоучителната метода

                   3. Чрез специално обучение в повече или по-малко институционализирана форма /Древен Египет/

 

2.2. Професионална реализация на слепите по нашите земи до началото на ХХ-ти век

2.2.1. В древността

Без да разполагаме с конкретни източници, но на базата на ситуацията в близки до нас географски области можем да предполагаме, че и слепите по нашите земи са упражнявали някои от гореспоменатите антични професии и са изкарвали насъщния хляб посредством просене, музициране, гадателство и проституиране (Цветанов, 1989).

 

3. ПРОФЕСИОНАЛНОТО ОБУЧЕНИЕ НА КЪСНООСЛЕПЕЛИТЕ У НАС ОТ 1905 ДО ДНЕС

 

3.1. От 1905 до 1944 г.

3.1.1. Професионална подготовка  в Държавния институт за слепи /ДИС/

След неговото откриване през м. септември 1905г., ползвайки опита на подобни заведения в други европейски страни, в него се поставя началото на професионалното обучение както на момчетата, така и на момичетата. Освен чрез по-широко застъпеното музикално образование в сравнение с масовите училища, учебният план на института предвижда изучаване  на ръчно и машинно плетиво от момичетата и на  кошничарство, метларство, четкарство, пантофарство и   дърводелство от момчетата. Професионалната подготовка се осъществявала в последните два така наречени проф. класове, по време на които преподаването на общообразователни предмети е много ограничено. Момчетата съобразно своите наклонности избират един или два от предлаганите пет занаята. Паралелно със занаятите учениците с музикални дарби са изучавали пиано, цигулка, виолончело, кларинет и флейта. Интересно е да се отбележи, че за определен период преподаватели в ДИС са били слепите композитори Петко Стайнов – по пиано и Николай Бехтерев – по цигулка. Преподаватели по пантофарство са известните дейци на Дружеството на българските слепи /ДБС/ и на Съюза на слепите в България /ССБ/ Стефан Ненков и Димо Мангъров.

 

Въпреки многото затруднения възпитаниците на ДИС намират професионална реализация най-често като индивидуални музиканти или в оркестри и по-рядко като кошничари в кошничарски  работилници – собствени, на Дружеството на българските слепи)ДБС) или на отделни слепи или виждащи предприемачи. Като илюстрация можем да посочим пътуващия оркестър на ДБС от 20-те години, производителната кошничарска работилница разкрита в София през 1924г. от Дружеството за покровителстване на слепите в България /Орозов, 1931/, кошничарските работилници на невиждащите предприемачи-кошничари Димо Мангъров и Павел Димитров в София.

 

3.1.2. В Дом - работилницата за слепи мъже "Покровител"

Разкрита през 1938г., тя има капацитет 25 души и в нея се приемат както възпитаници на ДИС, така и късноослепели лица от цяла България. Професионалното обучение е било с продължителност 2 години и постъпилите клиенти са получавали много добра подготовка по универсално кошничарство , метларство  и четкарство. Те са изработвали и то при много добро качество цялата гама от кошничарски изделия: оплитане на куха стъклария /дамаджани и буркани/, кошчета за смет и кошници, куфари, жардениери, маси, столове, бебешки люлки, цели холови и градински гарнитури. Напущайки Дом-работилницата, те са получавали безвъзмездно целия набор от кошничарски инструменти: ножици “конде” /френска изработка/, шило, ципач, прегъвач и др.

 

Не малка част от обучаваните в Дома след завръщане по родните си места са разкривали кошничарски работилници, посредством които години наред са издържали както себе си, така и своите семейства. Добри примери в това отношение са Георги Даракчиев от Пловдив, Иван Антонов от Асеновград, Наим Буку Шекерджийски от Дупница  и др.

 

Други упражняват усвоения занаят в кошничарските работилници на Димо Мангъров и Павел Димитров в гр. София.

 

3.1.3. В Дома за слепи девици

По инициатива на ДБС в тясно партньорство с ДПСБ и създадения за целта Дамски комитет и с много голямото съдействие на почетния член на ДБС Атанас Топлийски на 07 Април 1930г. се открива Дом за слепи девици на ул. "Криволак" Nо 53 в кв. Долни Лозенец/ Ненков, 1931/. Питомците на този дом са обучавани в ръчно плетиво и изработване на пазарски чанти от канап. Произведената продукция се е продавала от самите домуващи.

 

3.2. От 1945 до 1975 г.

3.2.1.Професионална подготовка в училища за слепи

След 1945г. двете училища за слепи продължават в някаква степен традициите на ДИС в професионалното обучение на зрително затруднените от училищна възраст. В осми професионален клас момчетата и момичетата усилено изучават кошничарство и четкарство. Разбира се не в онази степен, при която са изучават тези занаяти в ДИС и  в Дома - работилница за слепи мъже, защото времето за обучение е много по-малко - повече от два пъти. Момичетата под формата на кръжочна дейност са изучавали също ръчно плетиво. Зрително затруднените с музикални дарби под формата на извънкласни занимания могат да изучават четири музикални инструменти – пиано, акордеон, цигулка и кларинет. Слепите младежи и девойки след завършване на училищата за слепи масово започват работа като кошничари  /оплитане на куха стъклария/, метлари и четкари в разкритите след 1955г. специални производствени предприятия и клонове на Съюза на слепите в България. В отделни случаи възпитаниците на тези училища работят и като музиканти в ресторанти и други подобни заведения.

3.2.2. Обучение в ДП "Труд" – Пловдив

През 1948г.  В Пловдив се разкрива Държавно предприятие (ДП) за професионална подготовка на слепи и глухи мъже от цялата страна като кошничари. В учебното предприятие се приемат кандидати от надучилищна възраст. В ДП ”Труд” от самото начало работи като майстор-учител Димитър Ганчев Графът. Самият той също носител на сериозно соматично увреждане – загубил единия си крак през Втората световна война. Той е обучил с много любов и търпение в кошничарския занаят десетки слепи и глухи младежи.

 

Продължителността на обучението е 2 години. След приключване на обучението зрително и слухово  затруднените клиенти са постъпвали на работа в промишлен комбинат "Шипка".

 

3.2.3.В специалните предприятия на Съюза на слепите в България

След разкриването им през 1955г. една част от постъпващите в тях на работа зрително затруднени получават своята професионална квалификация като кошничари, метлари, четкари  и др. на конкретното работно място.  Една друга част от новоприетите работници идват с придобита вече преди това професионална подготовка в ДИС, Дом-работилница за слепи мъже, училища за слепи, ДП "Труд". Новопостъпващите работници без адекватна професионална квалификация до 6 месеца  са със статут на работник-ученик и се обучават от по-старите работници и от ръководния състав на съответното производствено звено, като са получавали минимално трудово възнаграждение.

 

След изтичане на обучителния период работниците-ученици са били назначавани като работници и са получавали като възнаграждение това, което са си изработвали. Отделни лица с по-добри ръчни умения или с предварителна професионална подготовка са постигали необходимите професионални умения само за няколко седмици.

 

Професионалното обучение на конкретното работно място се практикува много широко в тези предприятия и остава единствен метод за професионална квалификация на постъпващите работници след като ДП "Труд" и специалните училища за слепи преустановяват да подготвят кошничари и четкари.

 

То е единствена форма за професионална подготовка на новопостъпилите работници за отделните манипулации и операции в така наречения индустриален период на специалните предприятия "Успех" на ССБ, когато в тях се произвеждат различни електротехнически изделия, филтри, куфари, папки, капачки и др.

 

3.2.4. В Кооперациите на инвалидите

В селищата, където не са съществували специални предприятия или техни филиали, отделни зрително затруднени с повече шанс са успявали да постъпят на работа в Кооперациите на инвалидите.

 

Кооперациите по своята същност са специални предприятия и професионалното обучение в тях се осъществява по същия модел който описахме по-горе. Разбира се, съществували са различни нюанси в производствените норми, също различия в производствената номенклатура и продължителността на работния ден.

 

Най-често в Кооперациите на инвалидите са работили слабовиждащи или слепи с остатъчно зрение.

 

3.2.5. В нормални предприятия

В такива предприятия работят не особено голям процент зрително затруднени, най-вече слабовиждащи и то най-често в селища, където няма специални предприятия  за лица с увреждания. Професионалното обучение в тях се извършва на конкретното работно място, по същия модел, по който то се осъществява в специалните производствени предприятия. Шанс да попаднат на работа в нормални предприятия са имали най-често зрително затруднени, чиито близки работят в същото предприятие. Изпълняваните от зрително затруднените манипулации, операции и производствени функции са съобразени с ограниченията, предизвикани от слепотата или слабото зрение.

 

3.3. Трети период-от средата на 70-те години до наши дни        

3.3.1.Интегрирано професионално обучение на зрително затруднените

В началото на 70-те години в България се чувства влиянието на моделите на професионална реализация в развитите европейски страни и държавите от Северна Америка. Проводници на това влияние се явяват "Секцията на слепите интелектуалци" /учредена 1972г./ и слепите есперантисти. И едните, и другите пропагандират установения в тези страни доминиращ модел на професионалната интеграция на зрително затруднените. През 1971г. в Съюза на слепите в България за заместник председатели са избрани високообразованите Константин Гайдаров и Спас Карафезов, определено симпатизиращи на този модел.

 

По това време в дирекция "Социални грижи", методически контролираща работата на Съюза на слепите в България от страна на държавата, работи като директор Цветана Маринова и като началник отдел Митинка Коралска, и двете с положително отношение към модела за професионална интеграция на лицата с увреждане. Посочените по - горе обстоятелства благоприятстват лансирането на този модел и в нашата страна. През 1975г. в резултат на съвместните усилия на дирекция "Социални грижи" и Съюза на слепите в България започва професионално обучение на зрително затруднени по лечебен масаж в Централния институт по подготовка за здравни кадри  в гр. София.

 

Съюзът на слепите в България осигурява подходящи кандидати, парична помощ за четец, безплатна квартира, а дирекция  "Социални грижи" извършва подбора на кандидатите по документи, записването им в Института и осигурява работни места на успешно завършилите.

 

3.3.2. Опитът на Центъра за рехабилитация на слепи – Пловдив

3.3.2.1. Подготовка на акордьори на пиана – 1977г.

През 1977г. в тясно партньорство с Висшия музикално педагогически институт, Музикалното училище  и  Пловдивската филхармония Центърът за рехабилитация на слепи организира първия в страната курс за професионална подготовка по специалността "Акордиране на пиана". В този курс са включени 7 зрително затруднени клиента – 5 тотално слепи и 2 слабовиждащи лица. До тогава слепите  акордьори на пиана получават своята професионална подготовка в чужбина – Франция, финансирана от  фонд "Георги Йосифов Саронов". Разработена е съответната учебна документация, привлечени са за преподаватели най-добрите специалисти по съответните учебни дисциплини от Пловдив. Пловдивската филхармония подарява за курса две пиана и осигурява възможност на тях да се провежда производствената практика на обучаваните. Средното музикално училище предоставя също възможност за производствена практика на курсистите.   Обучението е с продължителност 6 месеца Курсът може да се прецени като твърде успешен в резултат не само на добре извършения подбор, но и поради високата положителна мотивация на обучавани и обучаващи. Двама души от завършилите постъпват на работа като акордьори в Стопанско Предприятие "Мебел". Друг положителен факт, който си струва да отбележим е, че всеки един от завършилите успява в някаква степен като нерегистриран частен предприемач да упражнява придобитата професионална квалификация. Може би, ако повечето от тях бяха с по-голям предприемачески хъс или пък специалното предприятие "Успех" на ССБ – Пловдив беше с по-малки възможности за приемане на работа, то картината на тяхната професионална реализация щеше да бъде съвсем друга.

 

3.3.2.2.Програмисти на ЕИМ – 1981г.

През 1981г. отново по инициатива на пловдивския Рехабилитационен център, в тясно взаимодействие с пловдивската Математическа гимназия и при активното съдействие на д-р Евдокия Цуцулова главен специалист по рехабилитация в Централата на ССБ започва  подготовката на програмисти на електроизчислителни машини. Включени са 2 слепи и 3 слабовиждащи лица. За преподаватели са привлечени зрително затрудненият програмист Георги Димитров и инж. Апостол Лазаров – учител в Математическата гимназия. Обучението е с продължителност две години.

 

За съжаление при сформирането на курса за това обучение не е извършен добър подбор сред кандидатите и в него попадат лица с не особено добри математически способности, а също и такива с недостатъчна мотивация за работа по придобитата квалификация. Въпреки положените огромни усилия от страна на доктор Евдокия Цуцулова и ръководителя на Центъра за рехабилитация Димитър Парапанов за намиране на работа на завършилите, нито един от тях не започва работа по придобитата специалност.

 

3.3.3. Възможни модели на професионално обучение на късноослепелите

3.3.3.1. Обучение на конкретното работно място в специални и нормални производствени предприятия

Както изяснихме по–горе, този модел на професионално обучение се е прилагал в недалечното минало у нас. Той продължава и сега да се използва в случаи, когато се отнася при обучение за изпълнение на отделни операции и манипулации, сиреч обучение, изискващо не особено голяма продължителност и не много широк набор от професионални умения. Има случаи, когато обучението трае няколко часа или няколко дена и се оказва достатъчно за усвояване от страна на обучавания изпълнението на определена производствена манипулация или операция и дори в края на обучението, или няколко дена след приключването му той вече да е в състояние да изпълнява съответната производствена норма /ако има такава/. Както показва и чуждестранният опит, този модел е особено подходящ за зрително затруднени с множество увреждания.

 

3.3.3.2. В специални учебни заведения 

Друг възможен модел, който е прилаган частично успешно от пловдивския Рехабилитационен център, а в недалечното минало от ДИС – София, Дом-работилница за слепи мъже – София, Дома за слепи девици – София и ДП "Труд" – Пловдив, е професионалното обучение да се извършва в специализирани учебни заведения. Този модел естествено носи негативите на сегрегацията и, както е известно в последно време в Северна Америка и в някои европейски страни, той се ползва все по-рядко.

 

3.3.3.3. Интегрирано професионално обучение в нормални средни, полувисши и  висши учебни заведения

Третият възможен модел за професионално обучение на зрително затруднени лица е то да се извършва в нормални средни, полувисши и висши учебни заведения. Досегашният опит показва, че обучаваните слепи и слабовиждащи се интегрират доста успешно в споменатите по-горе учебни институции. Десетки са зрително затруднените в България получили успешно професионална квалификация в тези институции. Особено при професионалната подготовка, получавана в полувисшите и висшите учебни заведения от зрително затруднени, при които е налице тотална интеграция, защото, както е известно, няма специални ПУЗ и ВУЗ за слепи. Най-често изучаваните специалности във ВУЗ са музика, филологии, история, педагогика, психология, социология, философия, право, икономика на труда, политическа икономия, икономика на търговията.

 

Този модел изглежда е особено переспективен и е вероятно моделът на бъдещето, особено като се има предвид образователните тенденции в това направление в страни като Швеция, Италия, Великобритания.

 

В нашата страна също на базата на досегашния наш позитивен и негативен опит в областта на професионалното обучение на зрително затруднените и, отчитайки тенденциите в същата област, проявяващи се в страните от Северна Америка, Скандинавия и Европейския съюз, се ползват и трите основни модела за професионално обучение на зрително затруднени.

 

4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Поради течащия в  страната ни преход към пазарна икономика, дейността на специалните производствени предприятия на ССБ все повече и повече ще се свива, като някои от тях вероятно ще бъдат закрити. Оцелелите предприятия ще бъдат в съвсем други мащаби като численост на персонала /не повече от 50-100 души/, производствена номенклатура, производствени площи и т. н.  В тях ще намират приложение на своя труд  най-вече зрително затруднени с множество увреждания. Поради тази, “тропаща на вратата ни" ситуация, особено остро стои въпросът за професионалната реализация в нормални производствени предприятия в държавни учреждения и институции и по пътя на самонаемането – разкриването на свой бизнес. Разбира се, за последната форма на професионална реализация зрително затруднените е необходимо да притежават такива личностни качества като инициативност, предприемчивост и други. В тази насока все по-голяма роля ще играят професионалното ориентиране и консултиране на зрително затруднените.

 

Важна стъпка в професионалното ориентиране и консултиране на зрително затруднените лица е изготвянето на списъци с достъпни за тях професии.

 

На 17 февруари 1996г. на заседание на Комисията по рехабилитация, професионално обучение и трудоустрояване към Изпълнителния съвет на ССБ, проведено в съюзния Почивен дом край град Дряново, се изготви първия в България примерен списък на възможните професии за слепи и слабовиждащи лица в четири групи: за слепи и слабовиждащи с множество увреждания; професии за самонаемане; професии в индустриалното производство; професии в информационното обслужване. По-долу прилагаме този списък:

 

I. ЗА СЛЕПИ И СЛАБОВИЖДАЩИ С МНОЖЕСТВЕНО УВРЕЖДАНИЯ

1. Опаковчици на щипки за пране,на водопроводни части, на пластмасови детайли, клечки за зъби /и за слепоглухи/.

2.Пресоване на метални опаковки от бира и сокове за рециклиране /и за слепоглухи/.

3.Изработване на коледни украшения.

4.Участие в производство на керамични изделия.

5.Асистент продавачи – сортиране на  стоки, подреждане и зареждане на щандове със стоки.

6.Работа в кухни - обслужване на миячни машини, изваждане и сортиране на съдове.

7.Работа на бензиностанция-миячи на стъкла.

8.Работа в специални предприятия /при намален работен ден/ и предварителна професионална подготовка.

9.Работа в селското стопанство - гледане на животни.

10.Сгъване на печатни материали, лепене на пликове, изработване на кутии и кашони.

11.Тапицерия – елементарни операции.

12.Книговезство.

13.Бутилиране на минерална вода и лепене на етикети.

14.Обслужване на мелници за пластмасови отпадъци.

15.Помощник-градинари, помощник-цветари.

 

Професионалните дейности за тези лица трябва да са елементарни, предполагащи извършването на прости операции и да имат спомагателен характер.

 

II. ПРОФЕСИИ ЗА САМОНАЕМАНЕ:

 1.Книговезна дейност.

 2.Кошничарство.

 3.Метларство.

 4.Акордиране и ремонт на пиана.

 5.Ремонт на велосипеди.

 6.Ремонт на ел. домакински уреди.

 7.Тапицерство.

 8.Ръчно плетиво.

 9.Машинно плетиво.

10.Макраме.

11.Елементарно тъкачество.

12.Грънчарство.

13.Дърводелство: изработка на различни битови изделия -табуретки, хранилки за птици, моливници, кошери за пчели, рамки за картини и огледала.

14.Гравюра върху стъкло /стъклопис/.

15.Обработка на кожи и кожени изделия,изработка на чанти, портмонета, декорация на дрехи.

16.Щамповане на плат.

17.Апликация.

18.Изработка на играчки – кукли, сувенири.

19.Дребни търговци.

 

III. ПРОФЕСИИ В ИНДУСТРИАЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО:

1.Оператори на металообработващи машини: стругари, фрезисти, металопресьори.

2.Оператори на шприцове, преси и дозатори за термопластични и термореактивни пластмаси.

3.Монтаж на детайли.

4.Сортиране на материали.

5.Опаковка.

 

IV. ПРОФЕСИИ В ИНФОРМАЦИОННОТО ОБСЛУЖВАНЕ:   

 1.Компютърни оператори.

 2.Компютърни програмисти.

 3.Професии в туризма – администратори и управители на

хотели.

 4.Бизнес секретари.

 5.Телефонни оператори.

 6.Диспечери в таксиметрова служба.

 7.Дистрибуторство.

 8.Служители в информационни бюра.

 9.Преводачи.

 

Април 1996, Пловдив

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

1. Професор д-р Добрев, Зл., "Основи на дефектологията", СУ "Климент Охридски ", София, 1985   

2. Милчев, Ст., "Трудни времена", Съюз на слепите в България, София, 1990 

3. Манов, К., “Фонд "Георги Йосифов Саронов", сп. Зари 1992, кн. 9

4. Ненков, Ст., „Делото на слепите в България”, Дружество на българските слепи, София, 1931

5. Орозов, Ст., Делото на слепите в България”, Дружество на българските слепи, София, 1931

6. Цветанов, Б., „Митология и слепота”, сп. „Зари”, 1989, кн.

7. Цветкова, Мира, "Слепите в древността и средновековието", сп. Педагогика,1996г. кн. 11        


 

 

III. ПРОФЕСИОНАЛНАТА   ПОДГОТОВКА НА УЧИЛИЩЕТО ЗА СЛЕПИ В СКОПИЕ

 

За по-малко от два часа след пресичане на Българо-Македонската граница при Гюешево пристигнах­ме с нашия автобус-ветеран "Мерцедес" в македонс­ката столица. Скопие ни посрещна с много слънце, силен януарски мраз и със сякаш позната от някъде гълчава. Позната ни се стори също и старинната му част, с тесните си калдъръмени улици и много дюкя­ни - напомняше на стария Пловдив. Още с първите ни крачки се появиха и първите проблеми: хотелите имаха цени, далеч не по нашия джоб като че ли се на­мирахме не В балканска столица, а В Париж или Бер­лин. Отказваха да обменят германските марки, за­щото били някаква свръхстара серия. Малко лошо начало, но след един час и половина тюхкане и пъшкане с тежките сакове и куфари, проблемите Вече бяха зад гърба ни.

Нашето трио - директорът на училището за деца с нарушено зрение  - Варна, един специалист по съобщителна техника и аз, е тук със задачата да проучи на място опита на училището за рехабилитация на деца и младежи с увредено зрение при подготовката на оператори на телефонни централи. От месец април 1995 година Пловдивският рехабилитационен център за късноослепели трябва да започне да подготвя първата група зрително затруднени телефонисти, а на Варненското училище за деца с нарушено зрение му предстои да организира професионално обучение по същата специалност. Задачата на нашата делегация бе да проучи тукашния учебен план и учебни програми за подготовка на телефонисти, да се запознае с учебно-техническото обзавеждане на кабинета по телефония, а също и технологията за настаняване на работа на придобилите професионална квалификация.

Училището се намира в кв. "Кисела вода" на улица "Георги Димитров" № Б,Б (сиреч без брой, без номер). Македонските колеги твърдят, че то е разкрито през1954 година, макар че според Българската педагогическа историография през 1943 година нашата тифлопедагожка Люба Кацарова създава първото училище за слепи деца в град Скопие.

 

В това училище учат около 70 деца и В него работят 20 учители и Възпитатели, 20 други помощен персонал и 5-6 души Външни лектори.      

Училището включва:

1. детска градина; 2. основно училище от първи до осми клас; 3. професионално училище с два профила - оператори на телефонни централи и картонаж и книговезство.

 

За обучение по телефония се подбират ученици с добър слух, с нормален интелект и без каквито и да било говорни дефекти. Обучението продължава три години и завършилите успешно постъпват на работа В по-големи промишлени предприятия или учреждения, разполагащи  с  телефонни  централи.

 

При кандидатстването за определено място засега зрително затруднените телефонисти в република Македония не ползват никакви преференции, като за тяхното настаняване на работа се съдейства от местните организации на Македонския съюз на слепите и от органите на други хуманитарни сдружения.

 

Картонаж и книговезство е другата професия, за която се подготвят останалите ученици. Получилите тази професионална подготовка намират работа както в защитени работилници, така и в държавни предприятия.

 

При разглеждане на училищния комплекс бяхме силно впечатлени от кабинета по английски език, оборудван с модерна, специална техника за изучаване на чужди езици.

 

Отскоро училището разполага и с компютър с брайлов принтер, посредством който се отпечатват на брайлов шрифт  учебниците и учебните помагала. Това училище изпълнява функциите също и на ресурсен център за няколкото интегрирани ученици, учещи сред виждащи свои връстници в обикновени училища.

 

Голям проблем за училището в последните години е набирането на зрително затруднени ученици. Според статистически прогнози би трябвало около 1015 деца ежегодно да бъдат негов контингент, но то едва успява да набере 4-5, защото близките им ги прикриват като това най-често са деца на етническите малцинства, които в Македония са доста (албанско, циганско, турско и др.). В момента в VIII клас има само трима ученика - от тях нито един не е подходящ за телефонист.

 

При срещата ни с педагогическата колегия особено голям интерес бе проявен към работата и учебно-техническото оборудване на Варненското училище за  деца  с  нарушено зрение.  Въпросите  валяха  един след друг, г-н Петър Петров едва смогваше да отговаря, накрая той покани целия педагогически екип да посети Варненското училище за деца с нарушено зрение.

 

Научихме също, че преди петнайсетина години тукашната тифлопедагогическа гилдия е имала доста добри контакти със Софийското училище за деца с нарушено зрение. Организирани са били взаимни посещения. Чест гост на колегите от  училището за зрително затруднени деца в Скопие е бил не-виждащият учител по история, с македонски корени Петко Дилов, от Училището за слепи в София.

Два дни нашите любезни и отзивчиви домакини ни разказваха, показваха и консултираха. За щастие езикова бариера почти не съществуваше и много рядко се налагаха по-дълги обяснения за някои термини.

Напуснахме Скопие удовлетворени от нашите срещи и с чувството, че сме поставили началото на едно бъдещо сътрудничество.

 

Февруари 1995, Пловдив

 

 

 

 


 

БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА АВТОРА


 

Роден на 20 юни 1944 г. в с. Васил Левски, обл. Старозагорска.

Работа:
1988-2002 г. – директор на Националния център за рехабилитация на слепи – Пловдив;
1997-1999 г. –- хоноруван преподавател по Основи на тифлопедагогиката в ПУ "П. Хилендарски";
1996-1997 г. – хоноруван преподавател по Социални проблеми на слепотата и слабото зрение в СУПЗ "Свети Георги" - Пловдив
1978-1987 г. – специалист по рехабилитация и трудоустрояване и главен специалист по културно-масова и спортна дейност в ЦУ на ССБ – София;
1977-1983 г. – хоноруван преводач от руски език към сп. "Зари";
1969-1972 г. – дозировчик и металопресьор в ПП "Успех" - Варна;
1961-1968 г. – кошничар, дозировчик и електромонтажник в ПП "Успех" – Пловдив;
1961 г. – кошничар в ТПКИ "А. Мересев" – Стара Загора.

Образование и професионална подготовка:
1994-1995 г. – СДК по тифлопедагогика в СУ "Св. Климент Охридски";
1973-1977 г. – висше образование в СУ "Св. Климент Охридски", специалност психология.
1968-1970 г. – средно образование във Вечерна гимназия – Варна


Други дейности и интереси:
1998-2006 г. – член на УС на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България;
2002 г. и понастоящем – член на УС на фондация "Рехабилитация на слепи";
1993-2002 г. – председател на фондация "Рехабилитация на слепи" –Пловдив;
1993 г. и по настоящем – член на редакционната колегия на сп. "Esperanta fajrero" ("Есперантска искра");
1988 г. и понастоящем –  член на редакционната колегия на научното сп. "Обучение и рехабилитация на зрително затруднени";
1986-1990 г. – член на ЦС на ССБ;
1985-1990 г. –  член на редакционната колегия на сп. "Зари";
1984-1987 г. – член на ИК на УС на Народнопотребителна кооперация на слепите в България – София;
1981-1986 г. – председател на ОРК на ССБ – София;
1968-1970 г. – член на ОК на Българския есперантски съюз – Пловдив;
1965-1968 г. – секретар на Дружеството на слепите есперантисти "Лумо" – Пловдив.

Публикации:

Автор на статии, доклади и студии в областта на психологията, рехабилитацията и обучението на хората с нарушено зрение, историята на българските организациите и институциите на и за слепи, публикувани в наши и чужди специализирани издания на български, хърватски, руски, и украински.
Съставител на брошурите "Когато сте с хора без зрение" (1981) и "Възможни професии за слепи и слабовиждащи в България" (2000);
Автор на книгите "Слепите в огледалото на другите" (2000), „Българските организации на слепи – вчера и днес” (2004), „Казано на ухо” (2004) и съавтор на книгата "Кучето водач" (2000);
Съставител е на сборниците "Първи стъпки на българските организации на слепи" (2001) и "За по-достоен живот на хората без зрение" (2002), както и на няколко сборника с доклади от научнопрактически конференции.


 

Biographic reference about the author

 

Born on the 20th of June 1944 in the village of Vasil Levski, Stara Zagora.

 

Working History:

 

1988-2002 – Director of the National Rehabilitation Center for Blind People;
1997-1999 – Associated Professor in “Fundamentals of Visually Impaired People Pedagogy” in Plovdiv University “P. Hilendarski”;
1978-1987 – Expert in the Head Office of The Union of the Blind in Bulgaria – Sofia;

1969-1972 – Dose and Metal-press Operator in the Professional Enterprise “USPEH” – Varna;
1961-1968 – Basket-maker and Electro Fitter in the Professional Enterprise “USPEH” – Plovdiv.

 

Education, other activities and interests:


1994-1995 – Post Graduate Course in Visually Impaired People Pedagogy in  Sofia University “St. Kliment Ohridski”;
1973-1977 – Master Degree in Psychology, Sofia University “St. Kliment Ohridski”;
1993-2002 – Chairman of the Foundation “Rehabilitation of Blind People” – Plovdiv;

1988 till present –  member of the Editors Body of the Scientific Magazine “Education and Rehabilitation of Visually Impaired”.

 

 
PUBLICATIONS:

 

Author of articles and reports in the area of psychology, rehabilitation of visually impaired people, history of the Bulgarian organizations of and for blind people, all of them published periodically in Bulgarian, Croatian, Russian and Ukrainian.

 

Complier of the leaflets “When You Are with Visually Impaired People” (1981) and “The Available Professions for Visually Impaired and Blind People in Bulgaria” (2000);

 

Author of the books “Blind People in the Mirror of Others” (2000); “The Bulgarian Organizations of Blind – Now and Then” (2004); “Rehabilitation of Visually Impaired People” (2007) and co-author of the book “The Guide Dog” (2000).


 

 

 

Почти 21 години съм работил в областта на рехабилитацията на хората с нарушено зрение. Около 7 години като експерт в Централното управление на Съюза на слепите в България и 14 години като директор на Националния център за рехабилитация на слепи.

 

През цялото време на моето директорстване в този център съм водил групови сесии  с клиентите му по рехабилитационните дисциплини „Социални проблеми на слепотата и слабото зрение” и по „Ориентиране и мобилност”. Тези групови занятия ми осигуряваха възможността да имам постоянен и непосредствен контакт с всички клиенти на заведението, да следя по-отблизо процеса на тяхната рехабилитация. По това време две години бях и хоноруван преподавател в ПУ „П. Хилендарски” по учебната дисциплина „Основи на тифлопедагогиката”.

 

През този период от професионалния ми живот, както е известно може би на някои читатели, имам редица публикации (около двадесетина) в областта на психологията и рехабилитацията на хората с нарушено зрение. Някои от тях в последствие използвах при съставянето на първата си книга "Слепите в огледалото на другите" (2000), а други при разработването на "Кучето водач" (2000), на която съм съавтор заедно с колегата Албена Алексиева.

 

Останаха петнадесетина мои статии и доклади, които са пръснати в различни периодични издания и сборници с доклади от научнопрактически конференции, синпозиуми и други. Някои от визираните текстове имат характеристиките на научнопрактически  разработки, други са с научнопопулярен привкус, а трети – са с публицистичен характер.

 

 

Авторът

Начало