Начало

СЛЕД 50 ГОДИНИ – ПАК НА КИНО

Ангел Сотиров
Снимки: личен архив на Йордан Георгиев

      По-точно, след 52-53 години аз съм отново на кино. И то пак в Пловдив. Но този път в "Лъки синема", в Дома на техниката. На емблематичния 9 септември, в 18 часа, и само срещу шест лева цели 111 минути обилно филмоугощение. И сега моята синема-дама не ме изоставя! Напротив! Тя изглежда ми е признателна заради културното преживяване, което й осигурих съвсем неочаквано.

      В полупразната зала се прожектират само късометражни филми. Тук е последната спирка на лятното турне "Кинолов" на организацията " No blink", чиято главна цел е популяризирането на български късометражни филми – игрални, анимационни, документални. Тази организация се състои от възпитаници на големия български режисьор Георги Дюлгеров. Сред тях е и нашата съгражданка Яна Титова.

      Преди петдесетина години в пловдивското кино "Гео Милев" заведох едно малко позакъсало виждащо маце. То се навърташе около общежитието на местния "Успех" в прословутия наш квартал "Капана", позиционирано до всеизвестния тамошен писоар. То, милото сякаш силно предпочиташе да отидем на кръчма, но аз упорито си настоявах да видим някакъв филм. Хем по-духовно преживяване от един обяд, хем в тъмното на последния ред, можехме якичко да се понатиснем. И доста по-малко харчове! По това време получавах само неголяма заплата, без каквито и да било пенсии и хонорари. Последните си два аргумента, естествено, аз скрих от странната девойка, тръгнала на лов за кавалери сред зрително повредените. За втория ми довод, разбира се, тя явно се досещаше. В края на краищата момичето отстъпи и ние се озовахме в салона на киното. Но, уви!!! Моята кино-компаньонка още след първите няколко минути се оттегли твърде елегантно в тъмното и аз си останах с пръст в устата. Без еротични преживявания, и без естетични наслади…, , Зарязах филма и се прибрах доста покрусен, заклевайки се, че занапред ще бъда по-щедър с нежния пол.

      За пръв път посетих кинопрожекция в родното си село. Тогава съм бил сигурно на 12-13 години. Бях седнал на първия ред в читалищния салон с надеждата, че въпреки силно увреденото ми зрение, все пак ще видя нещо от някакъв индийски филм, може би "Бродяга". Екранът беше само на три-четири крачки от мен, но освен неясни силуети не можах да идентифицирам нищо друго. Като щедра компенсация за моя кино порив и закупения билет, бях възнаграден с прекрасната индийска музика, изпълнявана от Рита и Радж Капур, доколкото си спомням.

      До тази вечер твърдо съм смятал, че седмото изкуство, поради специфичните негови изразни средства, е твърде недостъпно за невиждащите хора. Дори и с помощта на специално подготвени асистенти-диктори, четящи титрите и разясняващи картината в слушалките, с които е обзаведен зрително затруднения кинозрител, - т. нар. аудио дескрипция. Но тази ми дълбока убеденост днес сякаш бе здраво разколебана. В по-горе споменатото кино присъствах на прожекцията на четири игрални филма и на един документален"88 MHZ". Последният 38 минутен филм е за театроведа Йордан Георгиев, журналист в радио "Алма матер", където води седмично едночасово предаване "Без маски". Именно този филм, може би благодарение на чудесното озвучаване, ще ме подтикне занапред да бъда понякога не само в театралната, но и в кинозалата.

      На пловдивската актриса Яна Титова, един от стотиците гости, на Йордан Георгиев, й хрумва да направи документален филм за екзотичния театровед. Тя учи режисура, магистърска програма, в Нов български университет при Георги Дюлгеров. Тогава създава 10-минутен документален филм за театралния радиоводещ. Впоследствие с помощта на дарения посредством интернет и участието на турски продуцент филма става 38 минутен. Дебютната му прожекция е на фестивала на документалното кино "Мастърс ъф арт" в София на 28 април тази година,в който се представят филми от целия свят. Филмът безапелационно печели наградата на публиката. И "88 MHZ" продължава да шевства по фестивали и конкурси у нас и чужбина. По информация на Яна Титова, с която разговарях по телефона, през следващата седмица (2 - 8 октомври), в Киргистан филмът ще участва във фестивал на документалното кино. Да пожелаем на филма и неговия режисьор високи отличия!!!

      Той е автор на книгите "Без маски"(2014) и "Млади театрали говорят в "Без маски"(2016). Както сочат заглавията и на двете му книги, те съдържат интервюта с гости на знаковото радиопредаване за театър. Редактор на книгите е добре познатият ни драматург Боян Папазов. Негов издател е нашата пловдивска гордост "Жанет45".

     Йордан Георгиев Георгиев през 2004 година завършва право в Софийския университет, и в същото учебно заведение след няколко години придобива и образователната степен бакалавър по журналистика. Журналистическият му старт е в университетското радио "Алма матер" през 2007 година. Отначало, с Александър Велков, започват седмично спортно предаване "Сектор 88", но после към двамата се присъединяват и виждащи техни колеги. Заедно с тях те водят твърде въодушевено цяла година това предаване. Но от 2008 му се налага да се преквалифицира като водещ на предаване за театър "Без маски". Отсъствието на зрение се оказва преодолима бариера при възприемането на това изкуство. И във филма "88MHZ" Данчо припомня твърдението на големия американски драматург Едуард Олби. Според него "истински добрият театър трябва да се прави така, че когато един незрящ влезе в салона и гледа едно представление да може да разбере всичко".

      Радиоводещият на "Без маски" всяка седмица посещава две-три премиери на театрални постановки в София. През предстоящата седмица дори ще му се наложи да бъде четири-пет пъти на театър. Принуден е дори понякога да е театрален зрител и в дълбокия прованс. При тези свои пребивавания в театралните зали в София и извън нея той придобива непосредствени впечатления от продукцията на драматурзи и режисьори, от превъплъщенията на актриси и актьори. Така той усърдно и отговорно се готви за своето предаване, излъчвано по "Алма матер" vв ефир всеки понеделник от 17 до 18 часа на честота 88 MHZ. Извън София "Без маски" безпроблемно може да се слуша по интернет.

      И една пикантерия, разказана ми от Владислав Кацарски и доуточнена от невиждащия пристрастен футболен фен. Като ученик и студент Данчо е знаел трите имена, номерата на техните фланелки, клубната им принадлежност и рождените дати на футболистите от три световни първенства: от 1990, 1994 и 1998 година. Само в световното от 1998, проведено във Франция, участвалите отбори са 32 и бройката на техните футболисти е 704. На тази база Данчо измисля интересна игра за футболните запалянковци с точкуване на верните отговори. Впечатляващата, добре тренирана свръхпамет съвсем скоро помага на студента по право и при наизустяването на многобройните фолианти на българската юриспруденция.

      Писал съм и друг път в "Зари" за странните хобита на невиждащите ученици. Да играят футбол, да следят нашето и чужди футболни първенства, да са страстни привърженици на наши и чужди футболни отбори, да колекционират пощенски картички (Николинка Александрова, Силистра). Не съм чувал все още глухи колеги да колекционират музика, а слепи – картини…Но по-осведомените ще ми възразят поривисто, че инвалиди на колички танцуват доста ентусиазирано. Моят настоящ персонаж, с който обсъдих тези чудатости, обяснява този порив на слепите хора към озадачаващи ме хобита като търсене от тях на своеобразни убежища. Колекционирането на пощенски картички, според него, е отражение на мечтите на колежката за пътешествия. Сещам се също и за мъдрите констатации на приятеля ми Юсеин Мустафов: " "Ачо, пелтекът обича много да говори, куцият – да танцува"!!! А моята виенска икона от еврейски произход Алфред Адлер ще каже убедено"компенсация, колега, даже свръхкомпенсация".

      Помним го и като талантлив репортер на аудиосписанието "Хоризонти", чийто издател бе софийската фондация "Хоризонти". Незабравими за много от неговите слушатели ще останат интервютата му с Васко Кръпката, Кирил Маричков от "Щурците", Йордан Караджов от "Сигнал", с рок-поета Александър Петров и други. Заедно със заместник-директора на софийското училище за деца с нарушено зрение"Луи Брайл" Любомир Велков, Данчо организира срещи на обучавани и обучители от това заведение с повечето от тези музикални знаменитости.

      С него се запознах през не съвсем близката 1999 година. Дряновското туристическо дружество "Бачо Киро" беше спечелило финансирането на проект от сорта на "Планинският пешеходен туризъм – свърхблаго за незрящите". И ние с Данчо се засякохме там, в хижа "Бачо Киро". Запозна ни учителят-математик, с несъмнен френски произход, Етиен Тодоров, родом от монтанското село Медковец. След две-три години публикувах стихове на Данчо в говорещото "Литературно списание", на което се правех на главен редактор и издател. Поради това и моето очакване, че първата му книга вероятно ще бъде поетична. На въпроса ми, кога да очакваме появата и на негова стихосбирка, той отговори уклончиво: "Когато творбите ми в мерена реч станат достатъчно за една книга". Оплака ми се, че напоследък Ерато, тази капризна муза, не го навестява особено често. Осведоми ме утешително, че миналата година с няколко стихотворения е участвал в литературен сборник "С дъх на море", представящ поетична продукция на 7 зрително затруднени варненци.

      Той е роден в черноморската ни столица на първи март 1980 година. Загубва постепенно зрение още на четиригодишна възраст. Завършва тамошното училище за слепи"Проф. д-р Иван Шишманов". След право и журналистика, пак в същия университет Йордан Георгиев се обучава в магистърска програма по "литература, кино и визуална култура". Сега е прещастлив докторант в НАТФИЗ. Тема на докторантурата му е "Театралния път на Слави Шкаров". Слави Шкаров (1941-1988) е театрален режисьор, работил основно в Русе и Сливен.) В статията си "Режисьорът Слави Шкаров и методът му за работа с актьора през опита му в четири сливенски спектакъла", Данчо твърди, че той "принадлежи към силното режисьорско поколение, което в средата на 60-те години на ХХ век навлиза в българския театър енергично, амбициозно и категорично. Заредена със силен творчески потенциал, за кратко време тази група млади режисьори излиза начело на театралния процес рамо до рамо с вече утвърдените Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова". И без да е грам пловдивчанин, любимо негово обръщение е типичното наше "майна", което Слави Шкаров изплагиатства от Крикор Азарян, с когото са състуденти и съквартиранти. Както е видно, той отпрашва към другия, по-добрия свят едва навършил 47 години. Уникалното е, че 12 април, рожденият му ден, се отбелязва спонтанно вече 29 години от театрали, работили с него. При един от последните ни разговори, Данчо се стягаше да пътува до Русе, където да се рови в прашните архиви на театъра и радиото, търсейки сведения за своя любим режисьор.

      Данчо е много ярък пример, че и хора с тотална слепота могат да бъдат брилянтни в професионално поприще, което на пръв поглед може да ни се струва не съвсем достъпно за невиждащи лица. И въпреки успешните му занимания с театрознание, ще се радваме да вземем в ръцете си и една негова поетична книга.

 

Начало