Начало

Ангел Сотиров

ВИНАГИ ПО АПОСТОЛСКИ ВСЕОТДАЕН

 

      Сякаш по-голямата част отнеговите пловдивски колеги преди време изпитваха смесени чувства към него.Нескрито възхищение и почти черна ревност заради силната му напористост към обществени постове и несекващите му пориви към постоянно обучение и самообучение. Същевременно го подценяваха доста. Може би поради привидната му недодяланост и селска грубоватост. А не е изключено и поради факта, че тоталната му слепота се придружава и от сериозно слухово увреждане. Срам ме е, доста ме е срам, но с ръка на сърце трябва да призная, че и аз също съм гледал на него малко от високо и сякаш твърде подценително. На какво ли пък отгоре?! Изглежда това мое отношение се отключва от тогавашната му прекалена доброта и отзивчивост, от пословичната му готовност на всеки да услужи, да му свърши някаква работа.  На един ще уреди снабдяването му с отдавна мечтаното пиано,на друг ще осигури дефицитната банска вана, за трети молители той ще лобира самоотвержено пред съответните инстанции, щото силно закъсалия им син да бъде преместен в по-подходящ за неговата обучаемост университет. Точно този модел ми се струва, че той като че ли заимства от Христо Белобрадов, който близо две десетилетия зорко бди над пловдивските слепи и е всепризнат техен любим бащица. А може би и специфичният тембър на гласа му, глас на слухово увреден от рождение човек. Този глух, неясен и доста носов тембър изглежда веднага на подсъзнателно равнище отключва социални дистанции и негативни предубеждения към неговия носител.

      Към него имам още един, може би тежък грях. От месец април 1997 година в тогавашното си качество на директор на пловдивския център за рехабилитация на слепи аз го освободих от работа поради навършване възраст за пенсиониране, заедно с още двама невиждащи учители, а неговия по-малък син беше студент. И той трябваше с неголямата си пенсия да издържа себе си и сина си Светлозар, да плаща и студентски такси, да финансира и прохождащото сдружение на българските глухослепи. Опитвам се сега понякога да се оправдавам пред себе си, че с този не съвсем хуманен акт към него от моя страна може би решително съм ускорил учредяването на Националната асоциация на сляпо-глухите в България, което се случи само четири месеца след моето несоциално действие спрямо колегата Димитър Парапанов... Сигурен съм, че той отдавна великодушно ми е  простил това мое прегрешение.

      В училището за слепи „Георги Димитров” (сега „проф. д-р Иван Шишманов(той попада през декември 1949 г. в резултат на злощастен битов инцидент. Когато е само на две години, майка му го остава за минутка и… Митко се втурва да гостува на свой връстник у съседите. Но тяхното куче се показва не съвсем гостолюбиво... То нахапва жестоко неканения гост, особено лявата половина на лицето му. И въпреки многогодишните старания на лекарите зрението и слухът на Митко са безвъзвратно тежко увредени. Какво ли е отключило тази свръхагресия у най-добрия приятел на човека към невръстния малчуган??? Можем само да гадаем... Може би прословутата детска жестокост към животните, проявена и от гостенчето към свирепия охранител, е стартирала и реципрочната атака, който решава да даде добър урок на наглия дребосък...   

      Митко до 1950 г. вижда мъничко с дясното си око, чете писмата на своите невиждащи другарчета. И ако перифразираме добре познатата ни поговорка, че сред слепите едноокият е цар, в нашия случай – слабо виждащият е този крал... Но жестоката съдба следва изглежда съвсем неумолимо своите предначертания. „Царстващият” тийнейджър е сполетян през април 1950 г. от нова злополука. Слабо виждащият юноша от Синапово е взимал активно участие в училищните „футболни” игри на своите съученици. Топката по това време е консервна кутия, и една такава кутия, изстреляна от крака на съученика му Тодор Вълканов случайно уцелва все още виждащото око на злочестия футболист. И само за три месеца неговото остатъчно зрение съвсем угасва.

      За неговия съкласник Рангел Попов Димитър Парапанов е „прилежен и отличен ученик”. Костадин Дечев, друг негов съученик, си спомня, че „той много обича да слуша радио, силно са го вълнували тогавашните политически събития”. Бидейки вече ученик от профкласа той също много отговорно се отнася и към задължението си, да помага на своите съученици от по-малките класове. Този подход от някогашната взаимоучителна (Бел Ланкастърска) система се прилага за известно време в българските училища за слепи поради остър недостиг на възпитатели. И нещо твърде интересно за мен, а може би и за любопитните читатели: Димитър Парапанов „възпитателства” точно в класа, в който учи Владимир Радулов – друга голяма гордост на това училище от близкото минало.

      Димитър Парапанов започва професионалната си кариера през месец януари на 1957 г. в пловдивското предприятие на слепите като– плетач на дамаджани и буркани. И той като Владимир Радулов никак не блести с кошничарските си умения и постижения. И за него сякаш силно важи метафоричното и не особено оптимистично предупреждение на колоритния учител по кошничарство Менас Артюнян: „Владимире, ти ще четеш романа „Глад!!!”. В резултат също и на непрестанните си обществени ангажименти като комсомолски секретар в предприятието, десетина години председател на цехов профкомитет, член на Районен и Централен съвет на ССБ,на гимназиалното и университетското си обучение, той жертва размера на пенсията си, която в края на краищата си остава на най-ниското равнище за онова време. Може би точно тук трябва да съобщя, че създателят и ръководител на пловдивския център за рехабилитация на слепи Христо Белобрадов през 1971 г. привлича самородния и ученолюбив общественик за лектор по политическа просвета и география.

      В българският национален „Харвард” синеблузият пловдивски работник с двойното сензорно увреждане студенства задочно по специалността история. След седем години пак в СУ „Св. Климент Охридски”, директорът Парапанов завършва и дефектология, а през 1996 г. – и специалността Педагогика на зрително затруднените.

      Централното ръководство на ССБ през месец август 1975 г. възлага на току-що дипломиралия се свръх амбициозен синаповец да оглави пловдивския център за рехабилитация на слепи. Повече от 10 години Димитър Парапанов развива тази свръх полезна и единствена за времето си българска институция. С неговото име се свързва въвеждането в нея на нови функции и подходи.Внедряват се в работата тестове и чек-листове за измерване на постиженията по отделните рехабилитационни дисциплини. Разкриват се и първите щатни учителски места през 1977 г. Същата година в Холандия центърът участва в работата на международна конференция по проблемите на рехабилитацията на лицата с нарушено зрение. На конференцията Димитър Парапанов представя доклад за българския опит в областта на основната рехабилитация.През 1978г. се въвежда индивидуалния и групов подход в рехабилитационната работа. Организират се също специализирани кратковременни рехабилитационни курсове за късно ослепели, със захарен диабет и за лица от третата възраст.В Центъра се провеждат и два курса за професионална подготовка: през 1977 г. –  за подготовка на акордьори на пиана; и през 1981-1983 г. –за подготовка на програмисти. Тук се подготвят от 1979 г. и инструктори по ориентиране и мобилност за нуждите на училищата за слепи и за местните организации на ССБ. Центърът, посредством свои учители (един от които е и самият Димитър Парапанов), от 1981 г. започва да осъществява рехабилитация по местоживеене, в която са обхванати 18 от 27-те съществуващи тогава окръжни организации на ССБ. И всичко това се дължи най-вече на изумителния работохолизъм на мениджъра с двойното увреждане. Почти две трети от денонощието Димитър Парапанов е в любимия център, сред неговите клиенти. По чистосърдечно негово признание, понякога той лично дори провежда сутрешната ведрина на курсистите. Изглежда съвсем основателно втората му съпруга Мария Аврамова се оплаква доста често на техния кум Илия Гуделов, че мъжът й „е в центъра от 6 часа сутринта до 9 вечерта, сякаш си няма свой дом...” .

      Но без съмнение, двата най-големи неръкотворни паметника , изградени от обществените активности на г-н Димитър Парапанов са Националната асоциация на сляпо-глухите в България (НАСГБ) и Националния център за рехабилитация на сляпо-глухи „Хелън Келър”.Иска ми се да спомена също, че предшественик на асоциацията на глухослепите е групата на глухослепите, която пак Димитър Парапанов със свои седем съмишленици, сред тях емблематичните дважди сензорно увредени Боряна Коскина, Маринка Маринова, Иван Андонов, създава на 18 декември 1993 година. А след учредяването на асоциацията през 1997 година, първоначално неин офис е апартамента на Димитър Парапанов,и въпреки ограничения си финансов ресурс отново той е и щедър неин паричен дарител. И като истински апостол няколко години Димитър Парапанов със сина си Светлозар неуморно кръстосва страната надлъж и нашир, издирва глухослепи, учредява поделения на НАСГБ.  

      И думите на богочовека от Назарет, че никой не е пророк сред своите, са в пълна сила за голяма част от жизнения път на Димитър Парапанов. Не всички ръкопляскаха на неговата идея за създаване и в България организация на глухослепите. Особено скептични и ревниви към тази инициатива бяха някои негови колеги по сензорни увреждания, централното ръководство на Съюза на слепите в България, та понякога дори и научно преподавателски величия от родната специална педагогика. Едни от неговите опоненти твърдяха, че няма сензорно увреждане глухослепота, други уж добронамерено опонират, че още не му е дошло времето, трети му възразяваха, че глухослепите в нашата страна се броят на пръстите на едната ръка, а всички други са стопроцентови симуланти, четвърти се противопоставяха, заявявайки, че Съюзът на слепите в България и Съюзът на глухите в България се грижат достатъчно добре и за тази малка общност от хора с двойно сензорно увреждане. И всички тези противодействия на усилията на упорития първопроходец,въпреки авторитетната експертиза и перфектната консултация от „Сенс интернешенъл” (Великобритания). Между другото, Парапанов от раз стана любимец на нейната делегация и те го наричаха гальовно мистър Пи. Въпросната организация, по идея на проф. д-р Владимир Радулов,посети България няколко пъти, проведе диагностика  на наши глухослепи. „Сенс интернешенъл” извърши също и първото у нас обучение на български кадри за комуникация с лица, носители на това двойно сензорно увреждане, предостави на място компетентни консултации за тяхната рехабилитация. Не се сещам за друг българин с тежки увреждания да заема години наред високи позиции в ръководствата на европейските и световните организации на хората с увреждания. Лидерът на НАСГБ г-н Димитър Парапанов повече от 12 години е уважаван и работлив член на контролните органи на световната и европейската организации на глухослепите. Друга индикация за огромния международен авторитет на младата бутикова НАСГБ са честите форуми на Европейския съюз на глухослепите, провеждани в България.И като ярка илюстрация на моите твърдения ще посоча тридневната международна конференция  по проблемите на глухослепотата, проведена през май миналата година в най-звездния пловдивски хотел „Новотел Пловдив”. В този импозантен форум взеха участие 206 глухослепи, техните интерпретатори-придружители, експерти по рехабилитация, организатори и гости  от 17 европейски държави, като участниците от чужбина стигнаха впечатляващото число от 103 лица. Паралелно с тази изключително интересна конференция на същото място и по същото време се състоя много успешно и поредната асамблея на Европейския съюз на глухослепите, която излъчи новите изпълнителни и контролни органи на това сдружение. И тъкмо на тази асамблея само три гласа не достигнаха на г-н Димитър Парапанов , за да бъде избран за председател на Европейския съюз на глухослепите.

      Да припомня също на любезната читателска аудитория, че през април 2011 г. председателят на НАСГБ Димитър Парапанов бе един от тези, които получиха наградите на в-к „24 часа” и БНТ при десетото издание „Достойните българи”. Съвсем справедливо той е удостоен с грамотата „Достоен българин за 2010 г.” Но според мен, Димитър Парапанов с досегашната си дейност отдавна е заслужил и високо държавно отличие. Дано сега някой да се сети да го предложи за такова отличие.

      Вероятно към края на моя текст съм длъжен да кажа и няколко думи за човека Димитър Парапанов. Още при първия непосредствен контакт с него,  той прави  впечатление на твърде доверчив и доста наивен човек.Непременно пак трябва да отбележа неговата неподражаема доброта и отзивчивост, готовността му  да помогне на всеки. Според една изтъкната българска журналистка Димитър Парапанов има и излъчването на утвърден интелектуалец. За мен други негови много характерни черти са също изключителната му сензитивност и свръх ранимост, да не кажа супер докачливост. Тази изострена чувствителност и свръх уязвимост, обясняваха ни експертите от „Сенс интернешънъл”, се дължи на глухослепотата. Според английските специалисти глухослепотата създава не два , както може да се очаква, а четири пъти повече затруднения отколкото слепотата. И две думи за едно от неговите хобита. Димитър Парапанов е голям почитател на музиката, особено на автентичния български фолклор. В неговия дом чести гости бяха невиждащите музиканти Илия Гуделов и Никола Качоров. А Димитър Парапанов и сина му Светлозар се присъединяват към гостите, свирейки темпераментно на почти професионален барабан и автентично дайре. Доколкото си спомням, дано не греша, на дайрето сякаш винаги беше старшият Парапанов. Казано под секрет, заразен от терапевтичния пример на Парапанови аз също си купих набързо дайре и детско барабанче, на които музицирах също доста емоционално най-често с двете си дъщери, а понякога и с колегата Недко Недев (Сейреков).

      И още няколко биографични данни за Димитър Парапанов. Той е роден в село Синапово – Тополовградско. Неговите родители – Кръстьо Парапанов и Калина Бъчварова са средна ръка земеделски стопани. Мениджърските си дарби той изглежда наследява от дядо си Желязко Парапанов – син на преселника от бунтовната Перущица Митьо Драгиев. Дядо му Желязко е твърде оправен за времето си селскостопански предприемач. В село Синапово той се слави като много добър градинар, стопанисвал е цели три бахчи за производство на зеленчуци.  И поради високия си ръст най-вероятно, той се сдобива с с прякора „парапан”, означаващ на гръцки „повече, извън мярката”, което впоследствие става и фамилно име на този забележителен синаповски род.

      Съвсем наскоро, на 20 февруари  т. г. председателят на НАСГБ Димитър Парапанов навърши една доста кръгла годишнина – 75 години от своето рождение. Да пожелаем на достолепния юбиляр крепко здраве и перфектно изпълнение на неговите национални и международни отговорности!!!

Пловдив, 2014 г.

Ангел Сотиров

снимки: Илия Кърджанов

 

Начало