Начало

Димитър Грудев - "ДЪЖД"


Заваля изведнъж, като в разказ на начинаещ автор. Пролетен беше този дъжд. Само пролетният дъжд завалява така изведнъж. Есенният дъжд вали по друг начин - като завали, та цяла неделя.
Та, така де. Много ме кефи това „та така де”, адски готино звучи и някак много интелигентно. А бе, направо върховно! Брей, какви думи знам, какви изрази! Защо досега не съм написал я някой роман, я някоя пиеса.... Та... така де, когато заваля дъждът аз бях на автобусната спирка. Естествено нямах чадър. Кой поет ще тръгне с чадър, когато вали дъжд?! Аз нямах чадър, но момичето имаше. Кое момиче ли? На всяка автобусна спирка винаги има по две-три момичета, но на тази, понеже беше по-забутана, имаше само едно. То, момичето, бавно извади чадъра си и го разпъна. Какво предвидливо момиче! Сигурно има големи, кафяви и добри очи. Ще се приближа към него, може пък...
- Господине, господине – изчурулика момичето (момичетата винаги чуруликат) – елате при мен под чадъра! Ризата Ви е съвсем мокра, ще настинете.
- Ама аз, такова – измънках аз (в такива случи момчетата винаги мънкат).
- Елате, елате при мен – каза момичето. – Впрочем, ако не бързате, можем да отидем до вкъщи да се изсушите, аз живея наблизо.
Каква хубава, топла и светла стая. Мирише на момиче и на кафе. Колко много книги – Яворов, Дебелянов, Лилиев.
- Обичате ли поезия? – каза тя.
- Да, дори и аз самият пиша – отговорих.
- О-о, колко интересно! – каза тя. – Ще ми кажете ли нещо свое докато изпием кафето и изсъхне ризата Ви?
- Да, с удоволствие:

След толкова време очите ми пак се усмихват
и думи, неказвани толкова време, казват устата отново.
След толкова време сърцето ми пак залудява
и устните устни целуват отново!

- „И устните устни целуват отново” – повтори тя последния стих и внезапно ме целуна. Слънцето надничаше през прозореца, ризата ми почти беше изсъхнала, вече не валеше.
В стаята на момичето не валеше, но тук, на автобусната спирка, продължаваше да вали. „Ще се приближа до момичето”, събрах най-после смелост аз:
- Добър ден! Може ли да ме приютите под Вашия чадър?
- Моля?! Да Ви приютя под чадъра си ли?! А едно кафе да Ви предложа не искате ли? – гласът на момичето беше нисък и дрезгав, очите – сини и студени. – Господине, когато вали дъжд си носете чадър. Впрочем рейсът ми пристига.
То, момичето, бързо прибра чадъра си и изчезна зад вратата на препълнения автобус като в някой разказ с неочакван край...

 


Начало