Начало

ФУТБОЛЪТ В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА ЗА СЛЕПИ 1945-1968 Г.

Ангел Сотиров

Снимки: личен архив на А. Сотиров 

          Да, футбол! Не ролбал, не торбал, не голбал, а футбол. Ееее, разбира се, не съвсем истински футбол, а нещо напомнящо на футбол. Защото и повечето слепи момчета също като своите връстници искат силно да ритат „коженото кълбо”. Отначало техните „топки” са тенекиени кофи, празни по-дълбоки метални консервни кутии. Дори са ритали каменни и дървени плочи, от които сериозни поражения понасят техните държавни и собствени обувки, пръстите на краката им, а също и други части на техните млади тела. Динко Атанасов, ученик от Училището „Николай Островски” (сега Училище за деца с нарушено зрение „Луи Брайл”), се сеща, че са ритали метални кутии от боя за обувки, но по-скоро като играта голбал, нещо като изпълнение на дузпи. След това топката е книжна и съвсем безопасна за обувките, краката и телата на слепите ритнитопковци. Методи Андонов си спомня, че книжната топка и консервната кутия са заменени по-късно от пластмасова манерка, напълнена с метални капачки от бутилки, но без техните уплътнители, за да звънтят по-силно. След каменните и дървени „топки”, след книжната топка и пластмасовата бутилка с метални капачки, отново се връщаме към металните консервни кутии, които се търкалят добре и издават достатъчно силен звук, информира ме Петър Стайков, също отявлен ритач на тези кутии. В една футболна среща се налага да се използват няколко консервни кутии или бутилки с капачки, пояснява г-н Стайков. И при недостиг на такива резервни „топки”, твърде често трябвало да "рехабилитират" вече използваните и доста намачкани кутии или бутилки, да ги направят годни за ритане и търкаляне.А отборите обикновено са по трима души, а игрището е с размерите на малък плувен басейн – 20 на 10 м. ако играе слабо виждащ, той самият е целия отбор, а неговите противници са трима напълно слепи негови съученици.

          Цели две десетилетия преди да се появи ролбалът в България, и в двете наши училища за слепи, учениците, и напълно слепи, и слабо виждащи, по своя инициатива започват да експериментират ритане на топка. За слабо виждащите ученици тя си е била нормална топка, най-често гумена. Но при напълно слепите, както отбелязахме по-горе, за топка първоначално са обявявани дори каменни плочки и парчета от дърво.Слепите ученици са изпитвали силна нужда да изливат някъде бушуващата своя физическа енергия, а и в двете училища за слепи по онова време спорта не е бил почти застъпен. Липсвали са спортни площадки и спортни салони. Училището за слепи „Георги Димитров” (сега училище за деца с нарушено зрение „Проф. Иван Шишманов”), е разполагало само с един единствен кон, а другото училище за слепи „Николай Островски”” - с една коза. И в двете училища имало няколко гюллета. И това е била цялата им спортна съоръженост, свидетелства Велик Атанасов – ученик от второто училище. В часовете по физкултура през зимния период са се четели книги, а когато времето е било подходящо учениците са марширували, правени са също и някакви елементарни физически упражнения на училищния двор.

Велик Атанасов
Велик Атанасов

          Друг най-вероятен мотив, който е тласнал децата с нарушено зрение към футболната игра, е нарасналата популярност на този спорт в България по онова време. Сред тях също е имало отявлени футболни запалянковци, симпатизанти на тогавашните футболни грандове ЦДНА (ЦСКА), Ударник (Славия) и Динамо (Левски). Някои от тях дори са зарязвали вечери заради радиопредаванията на футболни мачове. Невиждащите футболни запалянковци също са ходели по стадионите да викат за своите любимци. Костадин Дечев се сети, че първият мач на който били заведени от възпитателя Пенчо Стоянов е бил между Спартак – Варна и Спартак – Пловдив.

          Отношението на учители и възпитатели е било силно негативно към футболните занимания на своите възпитаници най-вероятно поради следните причини. Първата, която често е била сочена пред учениците, че с тази игра те късат държавните и своите обувки, особено това е било вярно наистина при футболните игри с „каменните” и „дървени” „топки”. Тогавашните тифлопедагози също не без основание са се страхували, че при разпалените футболни двубои, невиждащите футболисти могат сериозно да се наранят. Педагогическият екип може би също е отчитал, че в това спортно занимание се прахосва ненужно огромно количество енергия, която може да се употреби за музикалното или професионалното обучение.

     „Всяка вечер след вечеря, Иван Лазаров, Илия Гуделов, Николай Гушев, Симеон Зарев, Марко Петров – Магарето, Коста Стойнов, аз и други, - спомня си Костадин Дечев (от Училище за слепи деца „Георги Димитров”, сега Училище за деца с нарушено зрение ” проф. Ива. Шишманов”), - ритахме топка чак до 9 часа”. Най-хубава била топката от хартия. Тя се чувала достатъчно добре, за да могат напълно слепите футболисти да следят нейното движение. Книжната топка също е безопасна, ако се удари в телата на играчите. Годините, за които говори някогашния ми гуру и сегашен неизтощим мой спортен осведомител Костадин, са 1949-1958-а.

Костадин Дечев
Костадин Дечев

    „Другарю Стоянов, мога ли да отида да посвиря?” питали своя възпитател и са се изнизвали един подир друг, разказва Иван Лазаров от същото училище. Но освободените ученици от часовете по четене на книги не са се втурвали към музикалните инструменти, а са се насочвали към училищния двор, където веднага се са сформирали двата противникови отбора „Шък” и „Бък”, продължава своите спомени Иван Лазаров, сам водещ футболист от онези времена. А възпитателят Пенчо Стоянов, бивш офицер, не е бил съвсем доверчив и понякога спипвал на „местопрестъплението” почитателите на футболната игра. Пак по информация от Иван Лазаров, напълно слепите са имали куража и са правели дори опити на подходящо място в Морската градина да играят и с истинска топка срещу своя слабо виждащ съученик Виктор Георгиев.

    Композиторът Стоян Бабеков, самият той също възпитаник на Държавният институт за слепи – София (сега Училище за деца с нарушено зрение „Проф. Иван Шишманов), обучаван в това училище от 1945 до 1953 година, ми съобщи, че в часовете по физкултура са правели гимнастика, и то в самите класни стаи, пред чиновете, под ръководството на класния си ръководител. Той си спомня добре, че по-големите слепи ученици в коридора на мазето са се опитвали да играят футбол с тенекиена кофа. Става дума за мазето на сградата, където сега се помещава Централата на ССБ, и където също някога е била и столовата на института (училището за слепи). Тази сграда някога е била собственост на Дружеството за покровителстване на слепите в България и нейното първоначално предназначение, а също и волята на нейните многобройни дарители е била такава, тя да бъде професионално училище за късно ослепели мъже. Тази същата сграда за няколко години е приютила въпросното училище за слепи. Маестро Бабеков твърди, че някои от неговите съученици са се занимавали с шах. На дясната тераса на тази същата сграда, бащата на Костадин Дечев е намерил своя невиждащ син да рита метална консервна кутия, която бай Атанас Дечев на шега е настъпил, с което за малко да разсърди любимото си момче. Без съмнение консервните кутии дълго време са били твърде добри „топки” за слепите спортисти, защото са били доста шумни и се търкаляли добре а и учениците са ги получавали без пари.Изглежда съвсем закономерно те заменят тенекиените кофи, които са били малко големички за „топки”, и може би най-важното – доста скъпи за футболните им ползватели, в прекия и преносен смисъл.

    Слабо виждащите ученици и от двете тогавашни училища за слепи, както вече споменахме, са играели с нормална топка. Провеждали са се и футболни срещи на представителните отбори на тези училища. Не ни е известно, такива срещи да се състояли и между отбори, включващи напълно слепи ученици.

    При нашия скайп-разговор, относно футболните прояви на учениците от неговото училище, Динко Атанасов ме запита, дали знам кога е внесена в България първата ролбална топка. Аз, естествено, не знаех, и Динко ми съобщи, че тази звънтяща топка е донесена в нашата страна през 1971 г. от хърватина Иван Шир (работник в пловдивското предприятие за слепи), по поръчка на слепите момчета от същото предприятие Петър Стайков, Динко Атанасов, Цветан Боевски и др., които са платили 20 лева за нея.Тези момчета са се опитали да играят с тази топка, но тя се оказала тежка за ритане. Футболните тестове с въпросната топка са извършени на площадката, северно от пароцентралата в Пловдивския жилищен комплекс на слепите (сега платен паркинг). Тогава там е имало писта за бягане и трап за дълъг скок, на която тренират и пловдивските невиждащи лекоатлети с треньора си Тосумов.

    И в края на моето изложение искам да разкажа за една футболна среща между отборите на София и Пловдив, проведена през1972 или 1973 година, на която аз бях свидетел в качеството си на първа резерва на софийския отбор и главен негов клакьор. Домакини бяха пловдивчани и срещата трябваше да се случи в техния празен плувен басейн, намиращ се в Жилищния комплекс на слепите. Басейна и друг път е бил много добро футболно игрище, защото топката (консервната кутия) не можеше да напусне неговата територия и да създаде сериозен проблем при нейното издирване. Но за беда, часове преди дългоочакваният мач, беше поваляло, и на дъното на басейна, особено в единия му край, имаше малко вода. За да се използва басейна за нашите футболни цели, тази водичка трябваше да се изгребе, което криво-ляво се направи. Но ние от публиката все пак чувахме как вратарите шляпат долу в басейна, и сякаш не им съчувствахме особено, а напротив – доста се кефихме от това. Софийския отбор се състоеше от студенти и работници от софийския „Успех”. Той тогава включваше Петър Стайков, Петър Войнов (вратар), Иван Митин, Цветан Ангелов и Георги Вукадинов – Малкият Мук, припомня ми Петър Стайков. По спомени на Петър Стайков през този период са се състояли 3 или 4 футболни срещи между тези два отбора. При една от тях, случила се през май 1973 г. на софийския стадион „Септември”, те дори са играли не с квази, а с истинска звънтяща топка.

    Като всяко проучване, изцяло осланящо се на спомени, а не на документи, и в настоящия мой текст ще има някои непълноти и дори неточности, макар че изложените тук факти съм се опитвал да ги проверявам доста прецизно посредством разказите на няколко души за дадено събитие. А на някои от описаните факти аз самия съм свидетел, наблюдател, и дори участник в тях. Ще се радвам, ако с тези мои няколко месечни занимания съм осветлил донякъде едно явление, за което по-широката читателска аудитория малко знае, или почти нищо не знае. Надявам се, че тази моя статия може би ще отключи у някои читатели също спомени, свързани с третираната тема, ще провокира и друг да сподели свои спомени и мисли.

 

Начало