Начало


ДОБРИНА БАРАКОВА


ВЕРТИКАЛНО

ПОЕТИЧЕН СБОРНИК
ПЛОВДИВ 2007




* * *

Опитахме да се прегърнем, таралежче,
ала бодлите ни попречиха.
Бодлите неприбрани.



КОЛКО МАЛКО МИ ТРЯБВА

Казвам: изгрев ми стига
и танц – срещу слънцето.
Ала изгрева води и залеза.

Казвам: здраве ми стига
и поляна – да тичам.
Планината върви след поляната.

Казвам: чепка грозде ми трябва
и вода – за да пия.
Ала виното зрее след гроздето.

Казвам: две ръце са достатъчни
да ми светят във тъмното.
Но ръцете жадуват докосване.



ВЕРТИКАЛНО I

Природния живот е вертикален.
Отвесни са дърветата, пшеницата, ориза
и пият вертикална светлина.

Реките са хоризонтални,
ала отвесни са дъждът и парата –
душата на водата.

Човекът е еректус.
Еректус е и фалоса,
събуждащ яйцеклетката…

Човека ляга уморен за вечен сън,
но вертикалната душа
излита.



ВЕРТИКАЛНО II

Смях се в асансьора
на нещо си –
на глас,
а той ме носеше между етажите
и се усетих безтелесна,
хвърковата…

Жена от друго измерение,
каквато всъщност съм.



ВЕРТИКАЛНО III

Не са създадени -
повикани
са децата.
На последната спирка отгоре надолу
кондукторът им откачва крилцата -
земята изисква повече ходене,
по малко
летене.



ВЕРТИКАЛНО IV

Не ме разсмивайте.
Не ме плашете
със неудобствата на земния хотел.

Зная: нещастията могат да са страшни
и да не спират -
да растат.

Пандора преди векове отвори си кутията,
оттам се сипят
болести и смърт,
войни, омрази, страхове,
предателства и издевателства.

Но щом сме тук –
сега –
достатъчно добър е този свят за нас.
Като училище с корави чинове
и чепове,
в които се разкъсват
и панталони, и сърца, и умове.

Не ме плашете
със корави чинове,
че полетът –
щом свършат се уроците
и се отвори
Вратата,
за да ме пропусне –
си заслужава всякаква цена.



КАМЪЧЕТО

На Адриатика вълните са го любили,
извайвали са формата му на сърце.
И ти със пръстите си виждащи
за мене го намери.

Намери ме,
където бях захвърлена,
избърса в якето си пясъка, пръстта
и сгуши ме във себе си.

И раждам се в прегръдката ти
всеки път,
окъпана от твоя глас уханен.



* * *

И сляпа съм,
навътре гледам –
в прегръдката ти е света.

Защо ми е света навън –
моторен и човешки хаос,
щом Вселената
увива ме в пашкула на ръцете ти.
Прииждат звуци,
цветове ликуват,
облъхва ме диханието на Всемира.

Блажена слепота!
Навътре
гледам.



* * *

Разглеждай ме, разглеждай ме неспирно.
Със пръстите си виждащи,
със дланите,
със устните –
отново и отново ме разглеждай.
Любувай се на кожата ми слънчева
и на косите,
на умния ми нос,
на зъбите и на езика,
вкуса за теб където обитава.
Разглеждай ме неспирно, цялата –
разтворена за теб,
обърната към теб,
както устицата на цвете гледа слънцето.

Разглеждай ме, защото се меня,
вълнувам се и се меня,
подобно морско дъно.
Разглеждай ме,
минутите изтичат –
минутите на моето вълнение,
на жаждата за теб –
минутите изтичат,
изтичам цялата,
изтичам.

Обичай ме.



* * *

Ранена съм.
Бинтовай ме
с целувки.



* * *

Сестри са
Болката и Радостта.
Утробата една и съща е.
Любов.



* * *

Радост или болка?
Ези или тура?
Изкуството е
в преобръщането на монетата.



* * *

Отнемам девството на утрото.
Разкъсвам със глава, с ръце, с гърди
на паяците нишките прозрачни.
Като муха се губя, упоена
от нежност и лъчи.



* * *

В спор с осите
откъсвам от дървото закъснели сливи.
Пладне.



* * *

Потрепват септемврийските листа
върху небе от синя паяжина.
След Девата -
Везни.



* * *

Отвъд обиди и съмнения
знам:
щом се влюбих в теб -
случайност няма.

Ала и двамата ударихме катанеца -
и край.

И все пак мисля си за теб.
И си представям
как идвам със бутилка вино
на фон от Моцарт -
и те прелъстявам,
и след екстаза
как си спускам воалетката
и хлътвам в асансьора.
Не е било!

И пак:
като жена без глас,
като жена,
налята в чаша вино,
как идвам
и на фон от "Болеро"
как те изгарям.

Жена без глас,
жена от сянка и отблясък.

И щора -
воалетка спусната.



* * *

Там, където твоята ръка лежеше върху мен,
мястото е вече твое.
Докосвам кожата си -
милвам теб.



* * *

Стихът за любовта ни -
насекомо
в капка кехлибар.



ВСЕКИДНЕВИЕ

Със мрака в мен
се бия.



* * *

Безсънице, не се надявай на таблетка.
С перото ще те изцедя докрай
в тетрадката си черна.



* * *

Значи тъй –
с любов положи ме на гилотината.
Опита с косъм острието,
с ръце на опитен занаятчия
внимателно измери ъгъла...

Благодаря.
Мълниеносен беше удара.
В началото дори и не разбрах,
че съм обезглавена,
и продължавах лекомислено
да щракам с пръсти.



ДЕПРЕСИЯ

И намалях, и се стопих - съвсем.
Едва пренасям се -
от ден до ден.
Във странен улей нейде в мен
изтече всичко.
И като болнична чорба
минутите поглъщам.

И като зрящ слепец живея тези дни,
и формата им разпознавам,
но красотата - не.

Крещях нахално,
че със нищо
не може да ме сплаши земното училище –
и Естеството спойката отне ми.
Светът разпадна се на „трябва",
на ъгли и стени безформени.

Като прашеца по крило на пеперуда.
Той е каприз –
красив каприз.
Ала изтрие ли се –
и крилото
не може да лети.



* * *

Зимата е гола като истина
и затова ни плаши.
Ала нима от слънчев удар
по-сладка е смъртта?



* * *

Слънцето – в клетката на голите клони.
Студено.



* * *

И си помислих:
болен е и може да умре.
Но вместо страх,
усетих облекчение.
Отивайки в земята,
ти нямаше да си ни свой –
ни мой.
И битката ни
щеше да приключи
реми.



* * *

Сега дошло е време да те имам
единствено във думите.
Ала пази се!
Невъзможност няма
в крехкия им свят.



* * *

Ако растенията се почувстват като хора –
така егоистично самовлюбени,
ни красотата им ще бъде красота,
ни въздуха ни ще е въздух.
От задушаване,
в безрадост ще умрем.



* * *

И циганките пак метат листа.
С широките си жестове,
с оранжевите манти -
светофари на сезоните -
измитат лятото,
смеха и теб.

И в мен се настаняват
строгостта и яснотата.



* * *

Нямам.
Зная го.
Боли.
Но повече боли
да мисля, че си имам -
и да очаквам,
а да не пристига.
Защото всъщност
нямам.



ВЕСТОНОСЕЦЪТ

До плажния ми стол -
врабченце мъртво.
Вестоносец,
отнейде долетял със сетни сили.
О, мъдрост стовековна!
Как чупиш се в сърцето ми
и как е трудно
мъртво тяло да държиш.

О, земна жал!
Душата му е, зная, в рая на врабците,
но тялото, което
полагам сред тревите,
крещи ми, че е крехък
могъщия живот…

О, земна жал!
Сърцето ми прегризваш като мишка.
И множеството трупове
на старци, на мъже и на деца,
които подминавам всекидневно
със хладния телевизионен навик,
сега се свличат върху мен с огромна сила
в това едничко трупче
на врабче.

О, земна жал!
И мъдрост стовековна!
Душите им повийте във памук
и положете ги на най-високо ложе.

О, земна жал!
Душите им безсмъртни.



* * *

Под мъдрото смирение пред хляба
не спи ли страх
като змия под камък?

Единствено искрата свише, скрита в него,
спасява ни от малодушие.



ЧОВЕШКО

Приятелството ни с конете от хилядолетия
скрепено е с юздата и камшика.
Такава е и любовта ни към ближния,
към себе си дори -
заспива на легло от рози,
събужда се сред възел от змии.



* * *

Разглеждам мравките, защурани
по мравешките си дела.
Като човешките са
дребни, хаотични, непонятни.



МИМОХОДОМ

Внезапно влака намали и спря.
Спря насред никъде.
Ръце с цигари настърчаха от прозорците.
Очи лениви плъзнаха навън и се прибраха –
скука.

А отвън
бухлати и замислени дърветата със сиви стволове
отиваха нанякъде.
Сред тях в мъглива люлка
спеше тишината.

Очи, забодени във кръстословици
Уши, запушени от мобифони.

Нечута, тишината се стопи.



* * *

Светят клоните, в бяло си светят –
непокътнати, необезпокоени
ни от сврака подхвръкнала,
ни от времето.
Светят в бяло –
притихнали, крехки, далечни…

Светят клоните, в бяло си светят.



ПСАЛМ

Къде да се опра, Господи, как да се измеря?
Окачвах самочувствието си на много стълбове,
но те все падаха.

Падна стълба на моята професия, Господи,
счупи се дирека на моята образованост.
Изпука и се строши мертека на любовта ми, Господи,
любовта ми към неколцина мъже,
а в майчиното сърце не можех да се измервам,
защото там винаги ще съм най-висока.
Подгъна се и тялото ми, Господи,
подгъна се и се строполи.

И се видях да лежа между тревите,
между тревите и мравките.

И в моята уплаха, Господи, в моя ужас,
че вече съвсем нямам мярка и опора,
чух тихия глас на тревите,
ромолящия глас на водите,
жужащия глас на пчелите,
басовия глас на дърветата,
майчинския глас на земята –
и тя ми каза:
Каква опора още търсиш,
щом на мен си се опряла?
Каква мярка още търсиш,
щом с нас се съизмерваш,
ми казаха мравките и бръмбарите,
а след тях и една птица се обади
и аз се чудех с какво да се измервам, Господи,
защото едните пълзяха долу,
другите летяха горе,
а трети простираха клони по средата.
И тогава разбрах,
че сянката ми е отпечатана навсякъде,
защото всички сме части от твоето тяло,
а твоето тяло е всичко живо и неживо,
макар че неживо няма, Господи,
защото и в неживото живееш ти.



* * *

Онази празнота дълбоко в теб
не се напълва с нищо външно
като храна,
богатство,
слава,
сласт
и власт.

Единствено със себе си ще я запълниш,
както мъртвеца гроба си запълва
с тяло,
непотребно вече на душата.



* * *

Не искам да съм млада.
Искам си петдесетте.
Не искам гладка кожа и безформени копнежи.
Искам теб -
износен и ранен.

Не искам да съм млада.
Искам свойта зрелост
и мисълта ми да е нива,
наторена с листопада на годините,
сърцето - порта на просторен храм,
легло и маса в хан на кръстопът.
И слънцето да висне между клоните,
и между дълги сенки да лежи умората
и между прах и злато.

Открехната, да ме очаква там
Вратата. . .



СЪРЦЕТО НА БАБА

Най-първата красавица в градчето.
Чело, коси, очи –
като на картичка.
Ала сърцето –
неопитомено…

И как ли, бабичко, сърцето си научи
да заобича дядо –
улегналия адвокат, ергенина,
откъснал на града най-хубавото цвете?

Помня как го къпеше на двора като бебе,
скрит между белите чаршафи.
И за последно как окъпа го си спомням…

Преди това си къпала децата му,
във майчиното мляко си ги къпала.
За сълзите – не зная.



СИНА, КОЙТО НЯМАМ

Сина, който не проходи в ръцете ми.
Сина, за когото не будувах.
Сина, с когото не боледувах.
Неизвървяна пътека.
Немъчени ръце.
Неизрадвана радост.
Нетъгувана скръб.
Непрегърната прегръдка.
Неразчетен код.

Сълза
от друг живот.



* * *

Смъртта скъсява разстоянията между живите
и прави невъзможното възможно,
защото въплътена невъзможност на плътта
самата тя е.



* * *

И слава Богу,
че сме в Божията власт,
защото често изборът
е труден за ума ни.



* * *

Кърпя дните си.
Ден след ден –
кърпикожух.



* * *

По-малко сънищата нараняват.
Защото там сме си у нас.
И ръбовете там са меки,
а през стените се минава
и – летим.

По-малко сънищата нараняват.

И все пак –
има я възможността
да се събудим от кошмара на съня,
тъй както от кошмара на деня
в съня си бягаме.



ПАЛАЧИ

Не, никой не е само жертва,
щом е тук –
сега –
и пише
дребни приписки
в полето
на Новата история.

Ний всички сме и жертви, и палачи.
Палачи с погледи,
със думи,
с мисли.

Кой ще си сложи ръката на сърцето и ще каже,
че никога не се е срутвал
на минутите под бремето,
не е проклинал и не е предавал?

Но щом на Север вдигна рамене
и скръстя си ръцете,
на Юг река пресъхва
и умира птица.
И с всяко мъничко предателство сега и тук
куршум изстрелвам
някъде, по някого,
взривявам мина.

Във мен се води битката,
а другото е ехо.



НЕ САМО ТИ

Преди да кажеш "ох" –
за непресекващото чудо на живота помисли,
като вълна заляло цялата планета –
и виж дали ще трябва Естеството да тревожиш
със дребното си охкане.

Но непосилна болка ако те опаше,
изохкай –
и ще чуеш
как съчувства ти Вселената
чрез звуците и багрите си многобройни
и със огромната си тишина.



СТРЕЛОЧНИКЪТ

И как е хубаво да бъде тихо и привично.
Да се провират дните -
влак в тунел -
да изпълзяват монотонни по баира,
все същия стрелочник да излиза,
да се мотае кучето в краката му,
все тъй да са опърпани баирите
и да застава бабичка на прага,
хлапета да увисват по балконите
и да настъпва – неотменна – есента...

О, как е хубаво да бъде тихо
и да знаем,
че пак ще съмне откъм изток
и бебето ще се роди напролет,
че дрезгавите скучни сутрини
ще бъдат цели –
цели –
без взривове,
без фойерверки неповикани.

...Стрелочника стои пред гаричката
и кучето е пак в краката му.



* * *

През есента узряват цветовете
и щедро ни нахранват,
преди във черно-бяло да се изрисува зимата –
диета за очите.



* * *

На тялото порастването
често носи болка
от разкървавено коляно
и пукната глава.
Порастването на сърцето –
още повече.



* * *

Но колкото и да се мъча
да се вдигна над плътта си,
тайнството на семето, плода и гниенето
по-силно е от мен.

Излез от костите ми,
страх предвечен!

Самата аз съм семе, плод и смърт.



* * *

Прозирна е нощта –
защото в тишината и
прозренията ни узряват
и прозрачни стават
на деня заблудите.



* * *

Защо ли никой не нарича гениален славея,
макар да лее трели
също като Моцарт?

Нито пък Моцарт
наричаме природа.



СЛЕД БУРЯТА

На сутринта –
измито, светло, ново.
За пръв път ли петела кукурига?
За пръв път ли окапва се лозницата?
И въздуха сега ли е омесен?

Дъждът измил е спомени, вини, омрази.
Сега създаден е светът.
И всяка капка отразява само слънцето.
И всичко
предстои.



* * *

Защо да си издигаме стени
от накърнено самолюбие,
когато и бездруго
Вселената се разширява?

Защо да си играем на ранени
от самота и страх,
когато и бездруго
телата от износване болят ни?

Защо да си притискаме гърдите
с думи неизречени,
когато и бездруго
озоновата дупка въздуха изяжда?

Защо да не се хванем здраво за ръцете –
макар за миг –
преди от пръстите ни
поводите да си тръгнат?...



Начало