Начало

ВЪПРЕКИ ЛИПСВАЩОТО МУ ЗРЕНИЕ – АНГЕЛ СОТИРОВ Е СЯКАШ ЕДИН ЩАСТЛИВ ПЕНСИОНЕР

Ангел Сотиров

      Впрочем, когато се ражда, той има някакво зрение, което използва до своята 17-годишна възраст, преди да го загуби съвсем. Десет години Ангел Сотиров е обикновен синеблуз работник, почти 10 години е чиновник в централата на Съюза на слепите в България, член е на редакционните колегии на списанията „Зари”, „Обучение и рехабилитация на зрително затруднените” и „Есперанта файреро”. 13 години и 13 месеца е директор на Националния център за рехабилитация на слепи - Пловдив. Учредител е на фондация „Рехабилитация на слепи” и цели 10 години е неин председател. Основател, издател, главен и единствен редактор на говорещо списание ”Литературно списание”. Дори две години е хоноруван преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” по „Основи на тифлопедагогиката”.

 



      – Началото

      – Роден съм в село Васил Левски – Старозагорско. Потомък съм и по бащина, и по майчина линия, на български бежанци от Караклисе – Димотишко. Там се корени изглежда по-късния ми интерес към съдбата на западно тракийските българи. Още от дете много обичах книгите, театъра и чуждите езици. Освен задължителните в училище руски и френски, аз усърдно като юноша бледен изучавах есперанто и турски.Отначало мечтаех да стана ваксаджия или файтонджия, а по-късно – преводач или библиотекар. И една пикантерия. На около 16-годишна възраст съчиних и разпространих сатирична поема за мой братовчед – стар ерген. Роднината не беше никак възхитен, че го увековечавам в мерена реч. Изрази чувствата си към мен, и към моята творба, като ми хвърли един як бой. И моята сатирична муза замлъкна за цели пет години. Тя се пробуди чак през 1965 година, когато съвсем предпазливо сътворих три епиграми, които споделих със синеблузите си колеги.



      – Образованието?

      – Завършил съм специалностите „психология” и „тифлопедагогика” в СУ „Св. Климент Охридски”.



     – Творчеството?

      – Автор съм на 4 книги, и съавтор с Албена Алексиева на „Кучето –водач”. Съставител съм на различни сборници, сред които и на три литературни. Ангел Сотиров пред компютъраПървата ми книжка е с психологическа проблематика и е озаглавена „Слепите в огледалото на другите”. Втората моя книга -„Българските организации на слепи – вчера и днес” от 2005 г. краси рафтовете на „Конгресната библиотека” във Вашингтон,  на „Публичната библиотека” в Ню Йорк,  и на „Московската държавна библиотека”. Третата, „Рехабилитация на хората с нарушено зрение”, е на педагогическа тематика. А през миналата година се появи и първата ми сатирична книга „Зелени графомании”, която излезе с псевдонима Евангел Чилингиров. Мои текстове, психологически и други,  от 1987 г., са превеждани и публикувани на руски, украински, сръбски, македонски, черногорски и други езици.



      – Семейството?

      – И двете ми дъщери – Тонислава и Неда, са с по две висше образования, едно от което е по социология. Засега сякаш са се увардили успешно от графоманската зараза на своя баща.



      – Вярата?

      – От дете до ден днешен съм  имал постоянно нужда от нея. Посещавал съм църкви и молитвени домове, дори когато съм бил и комсомолски секретар.



      – Гафовете?

      – Моите гафове са десетки, и аз отдавна съм замислил да посветя на тях цяла книга. Но мога да спомена два-три по-фрапантни. Аз бях голям натегач в работата, вероятно компенсаторно, обладан от някаква свръх амбиция да се доказвам. И изглежда, поради тоя мой порив към успех,  а  и по причина на свръх емоционалния ми темперамент, аз бях прекалено взискателен към членовете на моите екипи, наказвах ги, дори съм се разделял с доста хора. Уволнявал съм дългогодишни мои приятели, и приятелки - естествено. И сега от дистанцията на времето, ми се струва, че май доста съм прекалявал с наказанията и уволненията. А и с предългото директорстване – 14 години и един месец, цели три президентски мандата. И още един мой резил. Точно историческата ми книга, голямата моя гордост, която „Конгресната библиотека” прие, ми бе върната доста любезно, когато се опитах да я подаря на двама мои съседи. Въпреки че в книгата имаше 12-13 снимки, изглежда на тях въобще не им беше до слепи, до техните организации.



      – Сегашните занимания?

      – Изглежда аз винаги съм обзет от някаква мания. От Димитровден до Гергьовден ме друса графоманията, а от май до октомври съм обладан от агромания. През зимния период съчинявам с помощта на моя лаптоп разни текстове, работя върху ръкописите на евентуални мои книги. „Горките дървенца, превърнати в хартия”, както казва един мой приятел – поет. През топлите месеци пък се правя на овощар, като прекарвам доста време в моето родно село, съвсем близо до природата, до любимите ми дървета – овощни и декоративни. Така се опитвам да откликна и на апела на Жан Жак Русо „Назад към природата!”.



      – Връзката със света?

      – Благодарение на интернет и компютъра света вече е едно голямо село.   С часове общувам по скайпа и в други интернет-форуми с хора от целия свят с помощта на есперанто. Давам също всяка седмица двучасови дежурства в един международен интернет-дом на културата, където използвам и руски език.



      – Равносметката?

      – Много е рано за нея. Та аз дори не съм навършил още 75.  Макар че, професионалната ми кариера е почти като на американски писател. Какво ли не съм работил? Пазач, кошничар, ел. монтажник, предач, дозировчик, металопресьор, експерт, директор, преподавател, издател, редактор, управител, снабдител и продавач-консултант. Може би най-много се фукам с книгите си, десетките ми статии, пътуванията ми в чужбина, и разбира се с моя авторски сайт: www.sotiroff.net



      – Пожеланията към читателите?

      – Да гледат по-весело на света - с чувство за хумор. И разбира се, да не се вземат много насериозно…



Стефан Стойчев – Пловдив
Интервюто е публикувано във в. „Трета възраст”, бр. 18, 2 май 2012 г.

Начало