Начало


КУЧЕТО-ВОДАЧ

Албена Алексиева
Ангел Сотиров


Първо издание

Рецензент: Валентин Георгиев
Редактор: Ангел Сотиров

Фондация "Рехабилитация на слепи"
Пловдив 2000

Национално читалище на слепите "Луи Брайл"
София, 2001 г.

в един том

Коректор: Ралица Янкова
Техническа редакция, предпечат и отпечатване на брайлов шрифт: Иван Доброволов


Към читателите на тази книга

1. Слепият човек и неговото куче от древността до 1916

2. Първите школи за кучета-водачи

3. Кои породи кучета са подходящи за водачи?

4. Как се подбират за обучение "суровите" кучета?

5. Как се обучават кучетата за водачи?

6. Митове за придружителските умения на кучето

7. Какво наистина може четириногият придружител?

8. Двойката човек-куче в работен режим

9. Какво трябва да знаем при среща на човек с куче-водач?

10. Изисквания към кандидата за куче-водач

11. Как можем да се снабдим с куче-водач?

13. И в България - кучета-водачи



Към читателите на тази книга


Всичко, което ще прочетете на тези страници, е само скромен опит на двама ентусиасти да обединят и систематизират наличната теоретична информация от български и преводни източници, осветляваща историята и същността на професията куче-водач. Четивото е илюстрирано с практиката на един от авторите - Албена Алексиева с нейната партньорка Камила аус дем Шварценцвингер. Книжката няма претенции за теоретична изчерпателност, нито пък е наръчник за обучение на кучета-водачи. Нейното предназначение е да уточни представите за историята и възможностите на този благороден вид служебни кучета. Бихме се радвали, ако тя провокира интереса както на слепите хора, които искат да имат такива предани и надеждни придружители, така и на съмишлениците на идеята и в България да се появи училище за кучета-водачи.

Осем глави (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 9) от книгата са резултат от задълбочените проучвания и дългогодишния интерес на Ангел Сотиров към явлението куче-водач. Две глави (10, 13) са общи. Главите - 8, 11, 12 представят моята практика на сляп човек с куче-водач.

Самата аз загубих зрението си на 14-годишна възраст и преживях мъчително шока и проблемите на мобилността, които сполитат всички късно ослепели хора. Курс по ориентиране и мобилност преминах още в гимназията на Училището за деца с нарушено зрение в гр. София, а после малко повече от 10 години доста успешно се справях с белия бастун. Винаги обаче съм мечтала за куче-водач и макар че много обичам кучетата, никога не си взех такъв домашен любимец явно защото съм чакала срещата си с Камила. Тази среща се състоя на 16 април 1999 г., когато тя пристигна в България заедно с другата немска овчарка Сента и двамата треньори - Гюнтер Болдхаус и Томас Бешер. За съжаление два месеца по-късно Сента изчезна по време на разходка и до днес не е намерена. Камила и аз истински се запознахме в Пловдив, където прекарахме три тренировъчни дни на неутрална територия. После се върнахме в София и през следващите пет дни заедно с Томас Бешер отработвахме основните ми всекидневни маршрути. Оттогава до днес Камила е най-сигурният ми спътник, любимка на цялото ми семейство и неразделна част от живота ми.

4 ноември 2000, София
Албена Алексиева



Кучета-водачи на слепи са известни от дълбока древност. Нуждата от векове заставяла слепите да бродят по пазари и панаири, за да търсят прехраната си, като пеят и свирят. И тогава сигурно им хрумнало да използват кучето като водач. Верният другар водел невиждащия си стопанин по познати и непознати маршрути, от селище на селище, заобикаляйки срещнатите по пътя препятствия (Сотиров, 1983).

Различни творби на литературата и изкуствата от древността са доказателство за това. Така при разкопките на Херкуланеума при Везувий е намерена картина, която представя мъж, воден от куче, като се подпира и на пръчка. Една жена му подава нещо, но мъжът не посяга към него, от което може да се предположи, че той е сляп ("Зари", 1986).

Мотивът "Слепият и неговото куче" е често срещана тема в литературата и изкуството и в средновековието. Една легенда разказва, че ослепеният от келтския цар Одран германски владетел Хелмхолд бил воден от вярното си куче през гъстите гори на Таунус. Така те обикаляли от замък на замък.

В Нюрберг, Бавария, в църквата "Св. Себулдус", има стенопис от 1465 г., на който е изобразен вървящ по улиците сляп човек, съпровождан от куче (Денков, 1998).

В излязлата през 1797 г. книга на А. Ф. Фревиле "История на известни кучета" четем следните редове: "Начинът, по който кучето води несигурните стъпки на слепия, предизвиква истинска почуда и заслужава признателност. Каква мъдрост, търпение и грижовност има в тези благородни животни! Те никога не пропускат врати, зад които може да се даде милостиня на господарите им. Видях как някои кучета не вървяха по прекия прав път само защото по него има дълбоки или пълни с вода дупки. Тези внимателни животни избираха друга, крива пътека, по която техният господар не е подложен на никаква опасност." ("Зари", 1986).

От книгата на известния виенски очен лекар д-р Йозеф Берн "Окото" (1813) се разбира, че още през 1780 г. по улиците на Париж се срещали слепи с добре дресирани кучета. През 1819 г. в своя "Учебник за обучение на слепи" Вилхелм Клайн, основател на Института за обучение на слепи във Виена, отбелязва накратко възможността кучето да се използва като водач и описва методите за обучаването му и грижите за него (Денков, 1998).

Истински пионер по систематичната и методична дресировка на кучета във воденето на сляп се счита немецът Йозеф Райзинген. В 1780 г. по време на пътешествията си като калфа той загубил зрението си едва 20-годишен. През следващите години успял така добре да обучи кучето си да го води, че много хора се съмнявали в слепотата му.

Едно особено признание на кучето и наклонността му да води сляп човек намираме в появилата се през 1847 г. книга на слепия швейцарец А. Бирер. В това автобиографично произведение в отделна част той излага своя опит в дресурата на кучета. За съжаление тези забележителни познания с течение на времето били забравени.

Първоначално за водачи били използвани всякакви кучета - безпородни, малки и големи, които слепите сами обучавали (Сотиров, 1983).



Организираната подготовка на кучета-водачи на слепи започва по време на Първата световна война, през която много хора загубват зрение. Още след нейното избухване виенският лекар Зенфелдер прави предложение на ослепелите във войната мъже да се отпусне по едно куче-водач, но това не намира отзвук в Австрия. Едва тайният съветник Сталинг в Германия успява да осъществи на дело тази идея. През 1916 г. заедно с немската организация за кучета-санитари, той основава първото в света училище за кучета-водачи на слепи в Олденбург. То обаче не просъществувало дълго по финансови причини, въпреки че имало убедителни успехи. ("Зари", 1986).

През 1923 г. немското дружество за овчарски кучета отворило в Потсдам вратите на второто училище в света за кучета-водачи. Оттам започва пренасянето на опита за използване на кучетата за водачи на слепи в почти всички държави в Европа и далеч извън нея ("Зари", 1986).

Скоро биват открити такива школи в Швейцария, Великобритания, САЩ, Франция и Полша. Днес в повече от 30 страни се подготвят кучета-водачи на слепи. Ако първите начинания в тази област се отличават с професионалния опит на гледачите на кучета, то в наши дни научните методи определят плановете за обучение.

И. Ф. Уексуел за първи път публикува научен метод за дресиране на кучета-водачи на слепи, който няколко години по-късно (1938) бе подобрен и усъвършенстван от ученика му Сарис. Той конструира първата количка за дресировка и провежда с нея много ценни опити. Д-р Брюл окончателно приведе тренажорната количка в днешния й вид. Работата на тези двама автори поставя научните основи на дресировъчния процес с кучетата-водачи на слепи ("Зари", 1986).



Най-често използваните за тази цел са следните породи: немска, източноевропейска овчарка, коли, английски териер, доберман-пинчер, ерделтериер голдън ритрийвър и едрият пудел (Сотиров ,1989).

На базата на няколкогодишни проучвания през 80-те години експерти от Германия се преориентират към породата лабрадор-ритрийвър. Тази порода е по-ниска от немската овчарка с 2-3 см, с твърди и къси косми. Лабрадорът притежава добър и уравновесен характер, фигурата му не е така грациозна като на немската овчарка, но е по-як и добре се привързва към човека (Сотиров, 1989). При него е налице силно изразена положителна мотивация за учене. В сравнение с немската овчарка средно необходимите му учебни часове като водач на сляп са с около 30% по-малко. Пести се също учебно време и поради това, че лабрадорът е добродушен, докато при немската овчарка са необходими учебни занятия и за туширане на нейната агресивност. При лабрадорите 50-60% от представителите на поколението на куче-водач е годно за дресура, а при немските овчарки - само 10-15% от поколението става за тази работа (Болдхаус, 2000).

През последните години във Великобритания има силни предпочитания към породата кралски пудел, която там се смята особено подходяща за жени и тинейджъри. Проблем за тази порода е, че нейните представители никак не обичат да работят на открито в дъждовно време.



Кучетата, които се предлагат за водачи на слепи, трябва да отговарят на редица изисквания: те не трябва да бъдат по-ниски от 60 см при раменете, за да може слепият точно и сигурно да дешифрира техните сигнали за обстановката по маршрута. За водачи се подбират съвършено здрави животни, тъй като те ще трябва да понасят значително натоварване. Едно куче-водач обслужва своя стопанин средно 8-10 години. Кучетата-водачи на слепи трябва да бъдат силни, издръжливи, подвижни, с уравновесен характер, с относително слабо влечение към противоположния пол, да не са чувствителни към шума (от приближаващ влак, от форсиране на коли, изстрели и др.), да не са страхливи, да не проявяват силно любопитство и не на последно място - да имат приятна външност.

Необходимо е също кучетата да притежават добра възприемчивост, добра памет и умение да се концентрират върху изпълняваната задача. За дресировка са пригодни и мъжките, и женските кучета, но по-податливи са женските, които и повече се привързват към стопанина си. Силно възбудимите, нервни и злобни кучета са непригодни за водачи на слепи (Сотиров, 1983).

Най-често школите не разполагат със собствени развъдници. Те се снабдяват с кучета предимно от частни лица, тъй като е необходимо животното да е израсло в домашна обстановка, да е свикнало с уличното движение и общуване с хора.

Цената на едно "сурово", преминало само обща дресура куче е от 600 до 1000 марки (1988). Нужни са около четири до шест седмици, за да се прецени дали кучето е подходящо за нелеката и отговорна "професия" придружител на сляп. Първоначално ветеринарен лекар преглежда кучето, за да се установи здравословното му състояние. След специално тестиране се одобряват кучетата, подходящи за придружители. Обикновено само около 10% от предлаганите кучета се одобряват. Те са на възраст от 12 до 36 месеца.



За да може обслужваният от куче невиждащ човек да се движи спокойно и уверено, кучето трябва да бъде обучено да обръща внимание на препятствия, които за самото него просто не съществуват. Неговото "чувство за пространство" трябва да отчита и пространството за стопанина - тесния проход, през който би минало и най-едрото куче, но не би могъл да премине вървящият с него човек, прагове, които кучето прескача, без дори да ги забележи, но в които придружаваният би се спънал. Всичко това кучето трябва да запомни и да води слепия си приятел, заобикаляйки препятствията. Ако ли не - да му съобщи: "Внимание, пред нас има опасност!". Обучението продължава няколко месеца. За този сравнително неголям срок кучето трябва да изучи може би най-сложната кучешка "професия" - придружител на невиждащ човек.

Добре обучените кучета реагират на около 40 словесни команди. Командите трябва да бъдат подбрани така, че да са твърде различни в звуково отношение. Те са думи, които се състоят най-често от една-две срички: "фор ан -напред!", "ситц - седни!", "плац - легни!" и др.

Един дресьор обикновено обучава 10-12 кучета годишно, като се занимава с 3-4 кучета едновременно. Всеки треньор води само по три месеца обучението на всяко куче, за да се избегне трайната емоционална връзка човек- куче (Болдхаус, 2000). По този начин всяко куче има най-често по четирима дресьори. През последните 2-3 седмици от обучението на кучетата за водачи дресьорите са на плаващо работно време, за да може да се провежда дресировка на тъмно, а също и в пиковите моменти на градския трафик, за да може кучето да се адаптира към тази обстановка.

Смята се, че най-подходящи за дресьори са хора, които са били гледачи на животни с изградени навици да се грижат за тях. Всеки дресьор обикновено разполага с една тренажорна количка (имитираща обслужвания невиждащ човек като височина и широчина), изработена от лек метал (Сотиров ,1989).

В повечето школи за дресьори предпочитат жени, които шест години изучават професията си. Започват с гледане на малки кученца. След три години успешна работа бъдещата дресьорка става помощник-дресьор. След шест години на нея вече й се позволява сама да дресира кучета. Едва след десет години обаче й се възлага отговорната задача да реши кое куче на кой сляп човек трябва да даде (Георгиева, 1986).

Най-способните кучета се подготвят за два месеца, останалите - за четири или за шест. Дресьорът трябва да е изключително търпелив и да е добре трениран пешеходец, защото всеки ден изминава заедно с кучето 40-50 км. По време на упражненията на врата на кучето се поставя специален нашийник с дъгообразна дръжка (приличащ на хамут, наричан още твърд повод или гешир) и чрез него то свиква да различава времето, когато е на работа, от свободното време. Именно чрез твърдия повод (гешира) обслужваният от кучето невиждащ човек усеща движенията на животното. Докато е на работа, кучето не трябва да показва страх, да не лае, да не скача по хората или по господаря си, да не се вре в краката му.

Всеки ден "ученикът" се поставя в нова ситуация. На специалните писти за обучение има бариери, тротоари с различна височина, локви, прегради. Постепенно кучето се научава да спира в края на тротоара, да заобикаля локви, да върви в синхрон с крачките на господаря си, да се забави, когато има наклон, да не криволичи, да не тегли силно.

След завършване на обучението кучето се подлага на изпит, за да се провери усвоило ли е необходимите умения.

С кучето зрително затрудненият човек трябва да се чувства сигурен. Между тях трябва да има силна положителна връзка и за това получаващите куче-водач също преминават курс на обучение в школата. През първите дни се определят двойките куче-човек. После зрително затруднените ходят заедно с кучетата по учебния полигон. Когато започнат да се справят добре, излизат из града, придружени от дресьора (Денков, 1998).

Бъдещите четирилапи помощници на слепите трябва да свикнат да се качват и слизат от автобус, тролейбус и трамвай, спокойно да преминават по улиците, да не отклоняват своето внимание по пешеходците и градския транспорт (Похидньов, 1985).



В книгата "Енциклопедия за кучето" (Денков, 1998) четем, че кучето се научава: "...да различава светлините на светофара и да реагира според предназначението им", а в друга книга "Обичаш ли кучето си", публикувана през 1990 г., авторите Райна Георгиева и Христо Георгиев твърдят: "Когато стигне до кръстовище или светофар, кучето поставя една от предните си лапи пред краката на своя господар или застава пред него и му дава знак да тръгнат едва тогава, когато движението на превозните средства спре или светне зелен сигнал". Д-р Райна Георгиева в статията си "Как се обучават кучета-водачи" пише, че кучето след съответно обучение може: "...да различава светлините на светофара и да знае значението им".

Това са трите широко разпространени мита за придружителските умения на кучето-водач:

1. Че то разпознава светлините на светофара;

2. Че знае тяхното значение;

3. Че кучето взема решение кога е подходящият момент за пресичане на улицата.

В тази свръхположителна митология възможностите на кучето-водач са силно надценени - нека не забравяме, че кучетата нямат цветно зрение! Естествено, в горните три тези силно пък са подценени възможностите и ролята на обслужвания зрително затруднен човек!

Особено сме озадачени как тази митология попада в една толкова сериозна книга като "Енциклопедия за кучето". Може би на рецензентите тази твърде специфична материя е била "terra inkognita" и не са разполагали с надеждни източници за справки по тази проблематика.

Виждаме също, че и други български автори са подвластни на тази митология.



Университетският преподавател от Париж Бернар Браше, сам невиждащ и притежател на куче-водач смята, че едно умно и добре дресирано животно може да изучи около петнадесет маршрута. Те стават обичайни за него. Задачата на обслужвания, според Браше, при тези рутинни маршрути е само да внимава кучето да не сгреши или да прояви разсеяност.

В нова пътна обстановка обратно - ръководна роля има придружаваният невиждащ човек. Той трябва предварително да я познава, например от план (тактилен или вербален) и да насочва кучето.

На тротоар кучето избягва всички пречки. Ако срещне непреодолима трудност, то спира. В такъв случай стопанинът му нарежда да търси изход и то обикновено го намира, както би го намерил обикновен пешеходец. По-отговорна става ролята на зрително затруднения човек при пресечки. Кучето спира на края на тротоара, защото не различава цвета на светофара и не може да прецени скоростта на превозните средства (Браше, 1979). Кучето не тръгва, когато минава кола. Стопанинът трябва да избере момента за пресичане. Може да се каже, че движението с куче е 100% сигурно по тротоар и 50% - при пресичане (Браше, 1979). Според Браше и в последния случай сигурността е много по-голяма с куче, отколкото при пресичане само с бял бастун. Както пише същият френски автор, неведнъж му се е случвало кучето му да спре пред завиваща кола, която самият той не е чул поради малката й скорост.

Кучето се ориентира много добре на места, с които е свикнало. То лесно намира познатите магазини, без грешка води стопанина си във вътрешността на сградите, където е неговото работно място. Кучето на Бернар Браше например отлично познава четири или пет зали, разпръснати в различни университетски сгради, в които той изнася лекции. Смята се, че в това отношение независимостта на инвалида по зрение е пълна.

Най-после животното трябва да бъде съвършено спокойно, докато стопанинът му работи. Обикновено то лежи близо до него, символично завързано за крака на стола. Кучето на г-н Браше например понася леко четири часа неподвижност.

Повечето автори твърдят, че добре дресираното куче-водач възвръща 80% от активността на слепия човек (Георгиева, 1986; Денков, 1998).

Могат ли кучетата-водачи да съчетават функциите на обучени пазачи?

Според Гюнтер Болдхаус това не е възможно, защото на кучето-водач трябва да се гледа като на протезата за око или инвалидната количка, сиреч, като на "средство". А нито протезата, нито количката гарантират безопасността на инвалида - те са помощни средства. От друга страна, ако кучето-водач бива възпитавано за изпълнение на "защитни функции", може да се очаква то да сгреши при тълкуването на поведението на хората на улицата и да прояви агресивна реакция в случаи когато това не е необходимо. Не може да се обучава куче-водач едновременно и за пазач, защото това са две взаимно изключващи се по степента на агресия дресури (Болдхаус, 2000).



Нека първо ви разкажа един класически английски виц за кучета-водачи. На една лондонска улица сляп човек с куче-водач спира млада дама с въпроса:

"Извинете госпожо, как мога да стигна до Бъкингамския дворец?" Дамата се навежда и започва да шепне в ухото на кучето:

"Вървиш направо, после на втората пряка вляво и след първия светофар - надясно - дворецът се вижда!" - после се изправя и окуражително потупва мъжа по рамото:

"Спокойно, господине, всичко съм обяснила на кучето!"

Ако вашата представа за възможностите на кучетата-водачи съвпада с тази на дамата от анекдота, вие обезателно трябва да прочетете написаното по-долу. Добре обученото куче-водач наистина може удивителни неща, но никога не бива да се забравя, че то не е нито човек, нито машина. Перфектната му работа се основава на взаимодействието му с човека, в така наречената "двойка човек-куче". Ситуациите, в които то взема решения вместо човека, са малко и сравнително рядко се случват.

Всичко, което ще ви разкажа, е резултат на опита ми с моето куче-водач, немската овчарка Камила аус дем Шварценцвингер, с която живея и работя от година и половина.

Както вече знаете, тези служебни кучета получават дресура, която включва два типа умения: обучение в послушание или така наречената обща дресура и водачески умения - специална дресура, която ги отличава от всички други видове служебни кучета.

Общуването с вашия партньор става посредством набор от команди, които също могат да се разделят на две групи: общи и специални. Общите команди са: стани, легни, седни, на място, напред, кръгом, наляво, надясно, редом, по-бързо, по-бавно и т.н., а също така и команди за похвала и мъмрене.

Специалните (водаческите) команди изискват от кучето да търси: светофар, пешеходна пътека, спирка, стълби, вход, изход, асансьор, пейка в парка или свободно място в автобуса и т.н.

Когато опознаете добре четириногия си партньор, с помощта на тези команди вие можете да управлявате поведението му във всяка ситуация и съвсем точно да се ориентирате в обстановката чрез сигналите, които той ви дава.

За да си представите всичко това, ще се опитам да го онагледя с примери, извлечени от собствения ми опит.

В момента, в който поставите на кучето специалния твърд повод, то разбира, че преминава в работен режим. Сега ще се опитам да опиша какво може добре обученият четириног придружител в различните работни ситуации. В ежедневието си всеки човек използва няколко обичайни маршрута, чийто брой и честота на преминаване зависят от неговите навици, активност и контактност.

Да предположим, че разглеждаме пътя до работното ви място, до градския парк или до дома на ваш приятел. Мислено можем да разделим всеки от тези маршрути на етапи, които включват междинни цели и препятствия.

Например: първо трябва да стигнете до автобусната спирка, после пътувате няколко спирки с автобус, след това пресичате кръстовище или минавате през подлез и накрая, след като повървите пеша, стигате до крайната си цел, която е сградата на работното ви място или дома на приятеля ви.


На улицата

Излизате от къщи, давате команда за посоката, например "наляво" и тръгвате към спирката. Кучето ще се стреми да ви води по тротоара или по най-безопасната част от пътя, в случай че няма тротоар. Докато вървите, то ще избира пътя така, че да заобикаляте всички опасни препятствия: дупки, липсващи плочки, камъни, циментови кошчета за боклук и цветарници, паркирани коли, сергии и т.н. Ако трябва да прекосите малки пресечки, когато наближите края на тротоара, то ще забави рязко ход и ще спре на ръба. За вас това е сигнал, че предстои слизане. Тук трябва да спрете за миг, за да се убедите, че не се задават коли, след което давате командата за пресичане, стъпвате на платното и пресичате с ускорена крачка. Кучето е обучено да пресича само в права посока и колкото по-широка е улицата, толкова повече то бърза, за да ви качи на безопасния тротоар. Преди да се качите на бордюра, то отново поспира за миг, което е сигнал, че предстои качване. Когато наближите спирката (100-200м), давате командата "търси спирка". След като тази междинна цел вече е в полезрението на партньора ви, той ви отвежда под козирката на спирката или до табелката, прави кръгом и сяда от лявата ви страна.

Впрочем кучето-водач винаги върви отляво, вие държите повода с лявата ръка и когато сте в покой - седнали или прави, за предпочитане е то да седне или да легне пак от лявата ви страна. Кучето търпеливо ще изчака да вземете решение на кой автобус ще се качите и когато той дойде, давате команда "Стани", после "до ръба", за да слезете от тротоара и накрая командвате "Търси вход". Партньорът ви ще избере най-близката врата и ще ви заведе пред нея. При качването в автобуса първо е кучето, което държите вече само на дългия мек повод, а след него се качвате вие. Слизането става в обратния ред - първо човекът, а после кучето, за да не ви повлече, ако реши да скочи, което за него е по-лесен и естествен начин за слизане.


В автобуса

В случай че пътувате в автобуса, в който има свободни места, кучето ще ви заведе до първата свободна седалка, след което ще се напъха под нея, като прибере краката и опашката си така, че да не пречи и да не го настъпят. Подобни идеални ситуации обаче твърде рядко се случват в нашия градски транспорт, така че обикновено свободни места няма и се налага да помолите някого да стане, ако никой от спътниците ви не се сети да го направи сам. В автобуса кучето предпочита да легне, защото така е по-устойчиво при завои и рязко удряне на спирачки. То винаги ляга така, че да наблюдава пътеката и най-близката врата. Съгласно българските нормативни документи кучето-водач може да пътува във всички видове обществен транспорт, щом има отличителни знаци, намордник, паспорт и билет.


Светофар, кръстовище и подлез

На коя спирка слизате, естествено решавате вие. Когато времето за слизане наближи, командвате "стани", а след това "търси изход". За съжаление понякога се налага да разбутате хората, струпани на пътеката или до вратата, за да може кучето да я види. Това най-вероятно ще предизвика сърдити забележки и уплашени възгласи от страна на тези, които до момента не са забелязали партньора ви. Добре би било да реагирате спокойно и в никакъв случай не изпитвайте вина - вие и кучето имате право да сте заедно навсякъде. След като слезете, кучето ще ви заведе до тротоара и ще чака команда за посоката, в която трябва да продължите. Да предположим, че командвате "надясно" и после "напред", за да стигнете до кръстовището. Когато наближите (100-200 м), до целта давате команда "Търси светофар". Кучето ви отвежда до светофара и до ръба на тротоара и спира в очакване на вашето решение кога да пресечете. Ако светофарът е снабден с бутон за звукова сигнализация, има специална команда, с която искате от водача да ви покаже бутона, което кучето прави, като се изправя на стълба с глава под копчето. В цяла Европа светофарите са озвучени, но у нас, за съжаление, това удобство все още е рядкост. Затова най-често ще се налага да пресичате на обикновени кръстовища и светофари, при което е задължително да питате хората или да се ориентирате по тях. По природа кучето е далтонист и не може да бъде научено да разпознава цветовете на светлинната сигнализация. Решението кога да се пресече е изцяло ваша грижа.

Ако можете да избегнете кръстовището, като преминете през подлез - това е за предпочитане. Когато наближите подлеза, давате на кучето команда "търси стълби". Приближавайки първото стъпало, то ще забави крачка и пред него ще се закове. За вас това е сигнал, че стълбите започват. Давате на кучето команда "редом", за да се притисне плътно до левия ви крак и започвате слизането стъпало по стъпало. На последното стъпало преди площадката партньорът ви отново ще спре, за да разберете, че стълбата е свършила, а ако има площадка, за да се ориентирате, че вече сте на нея. Вътре в подлеза вие вземате решение за посоката, за да стигнете до нужния изход. Това означава, че трябва да сте наясно къде сте и къде отивате. В противен случай - питайте!

Излизането от подлеза става по същия начин - чрез команда "търси стълби" и после "редом", за да изкачите стълбата. Когато наближите сградата, представляваща крайната ви цел, давате команда "търси вход" и влизате в нея. Ако това е място, на което ходите сравнително рядко, добре е да си създадете ориентири, по които да разбирате, че вече сте наблизо. Ако това е всекидневно посещаван обект, кучето ще го запомни още след 5-6 посещения и можете изцяло да разчитате на него. Още когато тръгнете в съответната посока на финалния етап от маршрута, то ще знае къде отивате и ще ви заведе направо там, дори без да командвате. Ако в сградата има асансьор, можете да дадете команда за посока, а след това "търси асансьор" и кучето ще ви отведе пред вратата му.


На обществени места

Добре обученото куче-водач може да ви придружава на всички обществени места: на работа, в учреждения, ресторанти, аптеки и т.н. То търпеливо чака да приключите работата си дори ако това отнема часове. Когато се очертава продължителен престой, добре е да му се намери удобно място, където може да легне, без да пречи. По правило то не лае, не става и не досажда на никого. Ако стане неспокойно, най-вероятно има нужда от извеждане за тоалет, нещо, което рядко се случва извън обичайното време за разходка.

Двойката човек с куче-водач представлява много респектираща и интересна гледка. Слепият човек с куче-водач не е и не изглежда безпомощен, а напротив. Неговата поява по улиците и на обществени места не събужда съжаление, а уважение. Благородният вид и мисия на кучето като правило предизвикват възхищение и симпатия. Уверявам ви, че съвместният живот и работа с кучето-водач ще ви донесат лична свобода, ново самочувствие и спокойна увереност в себе си. За огромната любов и грижа, които получавате от партньора си, няма да говоря, защото това не може да се разкаже, то трябва да се преживее.



Има няколко основни неща, които са важни:

1. Минувачите и спътниците в превозното средство трябва да знаят, че не е добре дълго да гледат кучето в очите, защото това се тълкува от него като предизвикателство!

2. Не е добре да бъде разсейвано кучето с жестове или по друг начин, защото то може да направи сериозна работна грешка.

3. Когато гражданите искат да осъществят контакт, трябва да се обръщат директно към придружавания, а не да се опитват да установят връзка първо с кучето (спомнете си английския анекдот за кучето-водач от предната глава).

4. И накрая - задължително е, когато срещнете двойката "човек с куче-водач", да й направите път, както се постъпва във всяко цивилизовано общество (Болдхаус, 2000).

Много важно е да се знае и това! Околните хора трябва да избягват някои действия: едно куче-водач не трябва да се гали, да се подмамва или да се плаши! Така то принудително ще се отклонява от своите задължения. Първо питайте собственика на кучето дали можете да го галите или да помогнете при нужда. На хората е трудно да се въздържат да не го погалят, въпреки че на специалния му повод обикновено е написано:

"Не ме разсейвай - работя!". В никакъв случай не хващайте гешира, защото така ненужно ще внесете несигурност в работния "екип"! При разходките хванете собствения си домашен любимец за каишката, ако срещнете такова куче! Обикновено едно куче-водач се държи напълно спокойно - то напада, когато стопанинът му е заплашен ("Обичам те животно", 1999).



Високи са изискванията и към бъдещия стопанин на кучето-водач. Той трябва да бъде физически и психически здрав, за да овладява кучето и да осъществява тесен контакт с него. Установено е, че кучетата-водачи са неподходящи за младежи до 18 години, защото те са още психически неуравновесени. Възрастните хора над 60 години срещат трудности при физическото овладяване на кучето. Това не се отнася за хора, имали преди кучета, тъй като те познават начините за работа с тях.

Университетският преподавател Бернар Браше, сам ползващ куче като придружител, сочи следните шест основни изисквания към притежателя на куче-водач:

1. Той трябва да чувства естествено влечение към животните. Кучето е живо същество, надарено с чувствителност, и работата, която то ще даде, твърде много зависи от разбирателството между него и стопанина му. Срещу полаганите усилия, изключителни за едно животно, то трябва да намери щастието си в обичта на човека. Ще отбележим също, че за водачи се подготвят кучета от едри породи - лабрадор, немска овчарка и други овчарски видове, така че слепият не бива да се страхува от силните животни.

2. На животното трябва да се осигурят известни удобства (например достатъчно просторно жилище). То обаче се стреми да бъде винаги с господаря си и тази възможност не бива да му се отнема, с изключение на нощта. Твърде важно е на животното да бъде осигурен хранителен режим. То трябва да се храни добре, но в никой случай да не се прехранва като някои домашни кучета, защото прехранването съкращава живота на четириногия придружител и влошава общото му здравословно състояние.

3. Кучето трябва да се ползва редовно, каквото и да е естеството на работа на стопанина му. В противен случай то губи дресура и може да стане безразлично. Това значи също, че слепият трябва да обича да ходи пеш и да е годен бодро да крачи.

4. Ефикасността на кучето-водач зависи от добрия избор и от качеството на дресурата. Животното трябва да бъде едновременно послушно и инициативно на улицата. Тези качества обаче не се придобиват веднъж завинаги. Дресурата трябва постоянно да се поддържа и развива. В този смисъл качествата на кучето зависят от стопанина му. Установено е, че когато връзката между двамата партньори е добра, животното постоянно прогресира. Идеалното положение е поддържането на дресировката да се смята като един вид спорт, което е твърде стимулиращо.

5. Бъдещият стопанин трябва да знае, че неговият другар ще го следва навсякъде - на почивка, в хотела, при приятели и т.н. Когато това е невъзможно - например театър, концерт и др., най-добре е животното да се остави в жилището си, което е поносимо за него, ако се касае за много редки случаи.

6. Най-после околната на стопанина среда трябва също да бъде благоприятна за кучето. Например съжителите или съседите му също трябва да обичат животните.

А сега ще представим и позицията на Албена Алексиева. Ако в главата "Какво наистина може четириногият придружител" в общи линии отговаряме на този много важен въпрос, тук ще се опитаме да разясним друг, не по-малко сериозен - кой може да ползва куче-водач. Много ми се ще да кажа: всеки сляп човек, който наистина го иска, но за съжаление отговорът не е толкова лесен. Има някои задължителни условия, на които кандидатите трябва да отговарят и няколко сериозни проблема, които трябва да имат предвид.


Здраве и кондиция

Енергичният и бърз начин, по който кучето се движи в работен режим, както и задължителните разходки два пъти дневно, изискват от слепия човек добро здраве и общо физическо състояние. В този смисъл всякакви проблеми с опорно-двигателния апарат и общата физическа активност биха затруднили до степен на невъзможност използването на куче-водач. Това е причината хората над 60-годишна възраст, които никога преди не са имали куче-водач, обикновено да получават отказ. Като правило тяхното здраве и общо физическо състояние не им позволяват динамиката и енергията, необходими за адаптация към движение с куче-водач. Същото се отнася и за по-млади хора, които имат тежки хронични заболявания, снижаващи общата им физическа активност. За незрящите с допълнителни увреждания от типа: влошен слух и зрение или увредена лява ръка, които са в добро физическо състояние, школите обикновено предлагат специално обучени кучета за всеки конкретен случай.

Като правило подборът на кучето се съобразява с пола, ръста, теглото и стила на живот на кандидата. Например, енергичните, спортен тип хора с високо ниво на физическа активност могат да се адаптират добре към темпото и характера на една немска овчарка. Кротките, с по-спокоен стил на живот, а също така и психически по-лабилните и чувствителни хора, по-добре се справят с помощта на уравновесените и неподчертано енергични лабрадори.


Обучение в ориентиране и мобилност

Кандидатът за куче-водач трябва да притежава добри мобилни умения. Той трябва да е преминал курс на обучение по ориентиране и мобилност, да е овладял добре техниките за ползване на дълъг бял бастун.

В някои школи за кучета-водачи получаващият куче се обучава не само как да го ползва и се грижи за него, но и се включва в кратък курс по ориентиране и мобилност. В този курс се акцентира най-вече на овладяване техниките за ползване на дълъг бастун.

С основание се смята, че кучето-водач и дългият бастун днес не са взаимноизключващи се алтернативи. Кучето-водач и дългият бастун са една чудесна комбинация за надеждно и независимо движение при всички мобилни ситуации (Сотиров, 1989).


Личната мотивация

Тук вече е мястото да се каже, че важно условие е наистина да сте сигурни, че искате куче-водач. Ако имате страх от кучета или не обичате животните, най-вероятно ще ви е много трудно да свикнете с него и което е по-важно, няма да му се доверите напълно, а това лишава нещата от смисъл. Взаимодействието в "двойката" се крепи на абсолютното доверие между партньорите. Когато кучето заобикаля или предупреждава за текущите препятствия по трасето, вие му се доверявате на 100 процента. Когато се озовете в непозната обстановка, пак можете да му се доверите, докато се ориентирате самите вие. То ви вярва, обича и пази, защото вие сте господарят, който го храни, гали, мъмри и за когото то работи и живее.

Съгласно моите наблюдения слепите хора, които отлично се справят с белия бастун и са свикнали да се движат самостоятелно по този начин, обикновено не са мотивирани да ползват куче-водач и не са склонни да му се доверят. Кучето изисква не много на брой, но системни грижи, които няма да ви дотежат само ако наистина го искате и се нуждаете от него. Хранене, разходки, ресане, къпане, ваксини и т.н., все неща, които са ваша грижа и не бива да се подценяват, ако искате да имате здраво и трудоспособно куче.


Отношението на семейството

Вече споменах някъде, че отношението на семейството е от изключително значение. Собственикът на школата, от която аз получих своето куче, ми разказа случай, когато сляп човек е бил принуден да върне четириногия си придружител в училището, защото съпругата му така и не могла да свикне с него и да го приеме. Много е важно да разчитате на подкрепата на семейството си още когато вземате решението да имате куче-водач, а след това тя ще ви е нужна, докато трае процесът на адаптация. И не на последно място - всичко би било много по-лесно, ако имате едно обичано и желано от цялото семейство куче.



Докато в България не бъде открито училище за кучета-водачи, което надявам се ще се случи в близките години, единственият възможен начин да се снабдите с такъв чудесен придружител е да го закупите от някоя задгранична школа. След като се спрете на държавата и училището, трябва да направите писмено запитване, в което да уточните възрастта си, пола, ръста, теглото, семейното си положение и работата си. Отговорът на училището вероятно ще включва конкретно предложение и цена. Оттук нататък всичко е въпрос на уговорка, време и пари.


Цената

Поради обстоятелството, че в България все още няма училище за обучение на кучета-водачи и не съществува официален регламент на статута и начините на изплащане на тези служебни кучета, купуването им може да стане от задгранични школи по фиксираните от тях цени. Казано накъсо, плащането на кучето става изцяло ваш проблем, а цената обикновено е много висока. Никъде по света тези кучета не са евтини, тъй като това е сложна и скъпа дресура, в която са инвестирани много време и професионализъм от най-висша класа. В Германия например, цената на едно обучено куче-водач варира от 25000 до 35000 марки в зависимост от породата и възрастта му. В нашите условия изплащането на внесено отвън куче е възможно само чрез мащабни дарителски и спонсорски кампании, които, разбира се, някой трябва да организира.


Съвместното обучение

Всяко училище, от което бихте взели куче-водач, ще ви предложи задължителен курс на обучение за съвместна работа с новия ви партньор. Не подценявайте този курс, защото той е от изключително значение за успешния ви старт. Личният ви треньор ще ви обясни и покаже всичко важно, което трябва да знаете от самото начало. Първите си маршрути ще отработите заедно с него. Точно по време на това обучение ще се отпуснете и ще повярвате напълно в новия си придружител.


Езикът

Когато получите куче-водач, обучено зад граница, това значи, че общуването с него ще става на езика, на който е построена дресурата. Налага се да се овладеят до степен на светкавична реакция около 20-30 команди на съответния език. Твърдя, че това изобщо не е страшно.

Дори ако предварително не сте знаели и една дума на него, след около 2 седмици ще изстрелвате командите автоматично и безпогрешно за всяка ситуация.

Ако проявявате специален интерес към училището на Гюнтер Болдхаус в Арнщат - Германия, можете да се обадите или да пишете на следния адрес: София, 1000, ул. "Цар Калоян" 5, Фондация "Очи на четири лапи", тел-факс 986-26-76, GSM 08870-19-55 и 088707-660. Тази новосъздадена

Фондация ще работи за: разкриване на школа за обучение на кучета-водачи в България, издирване и регистрация на желаещите да имат куче-водач, както и набиране на средства, подпомагащи закупуването на обучени кучета.



У дома

Добре обученото куче-водач идва с железни домашни навици, които са така създадени, че съвместният ви живот да изисква минимум усилия и грижи от ваша страна. Нямате никакъв интерес да ги разваляте, защото разглезването и непоследователното поведение на стопанина в края на краищата си остават за негова сметка.


Свое място

Важно е още от първата минута кучето да разбере къде е неговото "място". Това може да бъде дюшече или някакъв вид дебела постелка, която може да се мести. Където и да я поставите - у дома или в хотела, или в стаята, отредена за вас, когато сте на гости, кучето ще знае, че това е неговото място и винаги, когато дадете команда, то ще отиде там. Качването и лягането по мебелите: дивани, фотьойли, легла е абсолютно забранено и кучето няма да го направи, ако вие не го подтикнете или не му го разрешите.


Хранене

Има няколко важни неща за храненето, които непременно трябва да се помнят. За всяко служебно куче храненето е част от дресурата. Добре обученото куче-водач се храни веднъж на денонощие, не приема храна от чужди хора и не досажда на масата, когато вие се храните. Най-пълноценно за кучето и най-удобно за стопанина е храненето с качествена суха храна, изборът на която трябва да бъде съобразен с породата, теглото, активността и възрастта му. Важно е дневната дажба да се поднася винаги в един и същи час, за предпочитане вечер, след като е приключил работният ден на кучето, за да може после да се отпусне и да почива. Друго важно нещо е дажбата суха храна да бъде предварително накисната в топла вода в продължение на 15-20 минути. Това подобрява вкуса и увеличава обема й 2-3 пъти още преди да бъде изядена. Така поднесена, тя засища веднага и по-лесно и пълноценно се усвоява. Друг освен стопанина може да нахрани кучето само по изключение. Добре е да не разрешавате на приятелите и познатите си да дават на кучето лакомства, но преди всичко не разрешавайте на кучето да взема нещо за ядене от друг човек. Спокойно можете да забравите на масата или на открито някакви хранителни продукти - кучето няма да ги докосне, нито ще ви досажда по време на хранене. Ако се налага да бъде с вас в същото помещение, то обикновено ляга под масата и го забравяте.


Разходките

Извеждането сутрин и вечер за свободна разходка и тоалет е задължително. Добре е това да става на спокойно и удобно за вас място в близост до дома ви. Когато се пуска да потича на свобода, кучето трябва да бъде без твърдия водачески повод и без дългия мек повод, но задължително със звънче на нашийника, за да го чувате и да не му позволявате да се отдалечи повече от необходимото. Редовните свободни разходки и режимът на контролирано хранене са много важни за здравето и кондицията на кучето-водач, защото ако то надхвърли идеалното си тегло и стане прекалено силно или лениво, ще ви бъде трудно да го владеете и да разчитате на него.


Семейството и приятелите

Според мен е задължително идването на кучето у дома да е предшествано от семеен консенсус по въпроса. Ако то не е желано и добре прието от всички, това много ще затрудни адаптацията му и ще бъде източник на голям брой неприятни недоразумения. Още от самото начало най-важният човек - "водачът на глутницата", ще бъде и ще си остане стопанинът - този, за когото кучето работи. Останалите членове на семейството скоро също ще получат своите места в йерархията, която кучето прави на семейната група - "глутница". Възможно е в началото то да не слуша никого другиго и да ви следва по петите от стая в стая. След известно време, когато обживее новия си дом, то ще престане да ви следва като сянка и ще се чувства отлично само или в компанията на другите членове от семейството. След като изградите сериозна връзка с кучето, според моя опит това отнема около 3-6 месеца, вие можете да оставяте кучето у дома съвсем само. То няма да направи никакви бели, просто ще стои и ще ви чака. Ако правите дълги отсъствия обаче, с дни или седмици, имайте предвид това, че вашият партньор много, много ще тъгува за вас. Приятелите ви скоро ще разберат, че това красиво и послушно животно, което изглежда толкова добро, в никакъв случай не е "ей, кученце", с което можеш да си поиграеш и да го помачкаш. Ще установите, че кучето също проявява предпочитания към определени хора, а на други показва сдържано, но недвусмислено, че не ги харесва.


13. И в България - кучета-водачи

У нас също са известни отделни случаи, когато слепи са използували кучета-водачи (Стара Загора, София и др.), като самите слепи са ги дресирали според възможностите и нуждите си, макар че кучетата не винаги са били от най-подходяща за целта порода (Сотиров, 1983).

На 27.06.1983 г. на аерогара Варна пристигат двама инструктори-дресьори от Централната републиканска школа за подготовка на кучета-водачи - гр. Купавна, собственост на Всерусийското общество на слепите (ВОС). И заедно с тях две кучета - дар от ВОС за Съюза на слепите в България.

Пристигналите от Русия кучета са много красиви. Дана е немска овчарка и по външен вид прилича на вълчица. Тя е сдържана и строга и не приема ласки от всекиго. Шотландската овчарка Тези е дружелюбна и гальовна и със своята червеникаво-кафява окраска напомня лисица. Първата е носителка на 5, а втората на 3 медала от киноложки изложби. И двете са възпитанички на школата за кучета- водачи в град Купавна. Тя е създадена през 1960 г. и в нея досега са подготвени над 3000 кучета (Похидньов, 1986).

На другия ден след пристигането си Дана и Тези за първи път установяват контакт с бъдещите си български стопани - Виктор Христов от София и Валери Каменов от Видин. Това са хората, на които те ще заменят бастуните и придружителите, ще бъдат занапред техните очи.

През 1985 г. в двора на Централно управление на Съюза на слепите в България се появява малка дървена колибка, в която всяка сутрин Кръстина Желязова от съюзната брайлова печатница оставя красиво черно куче. Докато тя работи, Беси най-покорно я чака, а после заедно тръгват към къщи (Попова, 1985).

На 14 май същата година от школата за кучета-водачи от град Ерфурт (Германия) пристигат нови две кучета със своите дресьори. Едното се предоставя на Кръстина Желязова, а другата немска овчарка на Валентин Георгиев - инспектор по рехабилитация в ПП "Успех" гр. Варна. За съжаление съдбата на тези две четириноги придружителки на слепи не е особено щастлива. Беси и Кръстина имат много проблеми в своите взаимоотношения и няколко месеца след получаване на кучето-водач Кръстина преустановява ползването му като придружител. След 4 години - 1989 г. Беси е използвана за разплод при опит да се създаде първата българска школа за кучета-водачи в София. "Варненката" Анка се разболява сериозно и само 9 месеца след пристигането й в България умира.

През 1990 г. невиждащият Иван Левски от гр. Перник, който е бил на лечение в Москва, успява да се снабди по частен път с дипломирано куче-водач от школата в Купавна - Русия. За съжаление само 2 месеца след пристигане на кучето в България то е откраднато.

Валентин Георгиев, оценил големите преимущества на кучето-водач, през 1992 г. организира успешна спонсорска кампания за доставяне на ново куче-водач. Новата му четирикрака придружителка е от породата лабрадор и се казва Ванда - възпитаничка на Мюнхенската школа за кучета-водачи на Гюнтер Болдхаус.

На 16 април 1999 г. на летище София с полет на "Луфтханза" кацат две немски овчарки, придружени от двамата си треньори - Гюнтер Болдхаус и Томас Бешер (Алексиева, 1999). Журналистката Албена Алексиева получава Камила, а Сента става собственост на юриста Хюсеин Исмаил - и двамата от София. И Камила, и Сента са ученички на школата за кучета-водачи в гр. Арнщат (Германия), собственост на Гюнтер Болдхаус. Школата е трета по големина в Германия, смята се за първа по качество на дресура и нейни възпитаници работят успешно по цял свят (Алексиева, 1999).

Според нормативната уредба в много страни тези животни се причисляват към служебните кучета и имат особен статут в обществото. Когато един сляп човек притежава такова животно, той може да влиза с него в: магазини за хранителни стоки, лекарски кабинети, църкви, ресторанти, пазари, открити къпални, обществени превозни средства и самолети. Собствениците на тези кучета не плащат данък. Освен това присъствието на тези животни в жилищата не може да бъде забранено - наемодателите трябва да разрешат на слепия човек да живее с кучето си ("Обичам те животно", 1999).

За съжаление България все още е много далеч не само по нормативната уредба, десетилетните традиции и опит на Западна Европа в обучението и разпространението на кучета-водачи, но и по отношение на образа на това служебно куче и адекватното отношение към двойката сляп човек с куче-водач. Наистина през последните две десетилетия в България, както се разбра от изложеното по-горе, по различно време и на различни места са живели и работили осем дипломирани кучета-водачи, обучени в руски и германски школи. Поради малобройността и разкъсаното им във времето появяване обаче, те си остават прецеденти, които не получават публичност и не водят до промени. Явлението куче-водач най-вероятно няма да хване здрави корени у нас, докато не се появи местно училище, което да произвежда обучени кучета на цени, съответстващи на българския стандарт на живот. Само появата на повече такива кучета би могла да доведе до регламентирането и изплащането им от специални социални фондове или от здравната каса, както е в Германия и Холандия например. Докато кучето-водач е събитие за нашата действителност, няма как да се изгради адекватно социално и институционално отношение нито към него, нито към двойката сляп човек с куче-водач. Самата аз, която от година и половина се движа из София с куче-водач, мога да твърдя, че има неща в реакциите на околните, с които просто ми се наложи да свикна, защото те едва ли скоро ще се променят. Все още има голям брой хора по улиците, в градския транспорт и на обществени места, които не ме разпознават като сляп човек с куче-водач просто защото не са готови за такава среща. Много често ме питат дали това на гърба на кучето е: шина, запазваща счупен гръбнак, багажник, седло за превозване на малки деца и какво ли още не. При това на твърдия повод на кучето ми има картинка и надпис на немски "куче-водач". Поради незнание много често в градския транспорт хората ме ругаят, като ме мислят за обикновена ексцентричка "помъкнала" куче. Камила е обучена в Германия, където в момента живеят и работят над 2000 кучета-водачи, затова там съществува не просто разбиране, а обществена симпатия към двойката сляп човек с куче-водач. По нашите улици рядко хората се отместват, за да ни направят път. Обикновено седят като побити, гледат ни и чакат ние да ги заобиколим. Все още малко са учрежденията, в които охраната ме пуска "от раз", без да се налага дълго и сложно да обяснявам каква съм, какво е това куче и това, че имам право да вляза с него. Обикновено се стига до разрешението на някой голям шеф, който се оказва или осведомен, или достатъчно любопитен да ни види така и да създаде прецедент. Например, охраната на банката, която посещавам, отказваше да ме пусне вътре с кучето, докато не получи изрично разрешение от шефа на охранителната фирма, което отне няколко седмици. Портиерът в една голяма застрахователна компания, в която имах среща с началник-отдел, категорично отказа да ме пусне, като направо препречи вратата с разперени ръце. Напразно му обяснявах, че имам уговорена среща и че началникът иска да види точно това куче, с което аз имам право да влизам навсякъде. Той дори не ме слушаше и отчаяно повтаряше: "Не, не, не може, забранено е!". Наложи се колежката ми да се качи, за да доведе въпросния началник, а през това време ние с портиера си проведохме много съдържателен разговор. Той: "Та какво казваш било това куче?" Аз отговарям: "Кучето е водач." Той: "И какво води?" Идеше ми да кажа, че води курсове по немски, но се стърпях и любезно му обясних, че води мен. Накрая той направо ме закова с въпроса: "Че то как знае ти къде трябва да отидеш?"

Благодарна съм на "Нова телевизия" - предаването "Любимци", на БНТ Канал 1 - предаването "За животните с любов" и на списание "Обичам те животно", които ми помогнаха в усилието да започнем да изграждаме ясен и обществено приемлив образ на двойката сляп човек с куче-водач, но съм сигурна, че ще са нужни още доста години и наличието на още доста кучета-водачи в България, за да си дойдат нещата по местата.


Литература:

1. Алексиева А., сп. "Обичам те животно", 1999, кнf. 7
2. Алексиева А., "Вървим по улицата двама", сп. "Зари", София, 1999, кн. 5
3. Болдхаус, Г., сп. "Обичам те животно", 2000, кн. 2
4. Браше Б., "Какво иска и какво дава кучето-водач?", сп. "Зари", София, 1979, кн. 4
5. Георгиева Р., "Как се обучават кучетата за водачи?", сп. "Зари", София, 1986, кн. 7
6. Георгиева Р., Георгиев Х., "Обичаш ли кучето си?", "Кибела", София, 1990
7. Денков В., "Енциклопедия за кучето", "Отечество", София, 1998
8. сп. "Зари", София, 1985, кн. 8, "За кучето-водач на слепия"
9. сп. "Зари", София, 1984, кн. 7, "Помощник и приятел на слепия човек"
10. Кох-Костерзиц, М. "Моето куче", ДИ "Земиздат", София, 1987
11. сп. "Обичам те животно", 1999, кн. 7, "Кучетата-водачи в Англия"
12. сп. "Обичам те животно", 2000, кн. 7, "Кучетата-водачи за слепи хора"
13. Попова М., "Верен приятел", сп. "Зари", София, 1985, кн. 8
14. Похидньов Н., "Четириногите помощници", сп. "Зари", София, 1985, кн. 8
15. Сотиров А., "И у нас кучета-водачи на слепи", сп. "Зари", 1983, кн. 10
16. Сотиров А., "Школите за кучета-водачи на слепи в ГДР", сп. "Зари", София, 1989, кн. 8


Начало