Начало


СЛЕПИТЕ В ОГЛЕДАЛОТО НА ДРУГИТЕ

Ангел СОТИРОВ


ФОНДАЦИЯ "РЕХАБИЛИТАЦИЯ НА СЛЕПИ"
ПЛОВДИВ 2000

СЛЕПИТЕ В ОГЛЕДАЛОТО НА ДРУГИТЕ
Първо издание

Автор: Ангел Сотиров
Рецензенти:
доц. д.п.н. Владимир Радулов, ст.н.с. д-р Иван Кацарски
Коректор: Пеньо Куков
Художествено оформление и предпечатна подготовка: Александрина Костова


СЪДЪРЖАНИЕ



ОТ АВТОРА

Идеята за тази книга дойде от доц. д.п.н. Владимир Радулов преди пет години, за което съм му твърде признателен. През лятото на 1996 г. тя бе готова за печат, но различни обстоятелства препятстваха появата й досега на бял свят.

Съдържащите се в книгата четири статии са писани по различни поводи и са публикувани в различни български и чужди специализирани периодични издания /1984-1989 г./. Особено към статията "За някои психични бариери при непосредственото общуване между слепи и виждащи лица" бе проявен доста голям интерес и в чужбина и тя бе препечатана в Русия, Хърватия, Украйна.

Разбира се, в настоящото издание повечето статии са преработени и допълнени.

Тази книга очаквам да предизвика определен интерес сред лицата, занимаващи се професионално с проблемите на слепите, а също и сред една по-широка читателска аудитория от зрително затруднени и техните близки. Изказвам специална благодарност на рецензентите - доц. д.п.н. Владимир Радулов и ст.н.с. д-р Иван Кацарски за добрите думи и ценните препоръки, а също и на издателя - Фондация "Рехабилитация на слепи" и на Фондация "Отворено общество" - София за финансовата подкрепа.


ПРЕДГОВОР

Когато в една област освен статиите и публикуваните материали от различни конференции се появяват и систематични издания, може да се каже, че са налице някои белези на подем. Типичен пример за това е рехабилитацията на зрително затруднените у нас. След публикуваната книга "Етюди върху слепотата", /Ганев, 1995/, се появява и тази студия. В своето развитие като специалист нейният автор, г-н Ангел Сотиров, прави важна крачка напред от административно-управленския към експерименталния и практически опит в областта на рехабилитацията на зрително затруднените у нас. Негови статии и доклади са публикувани в специализирани периодични издания и сборници, като той проявява подчертан интерес към социално-психологическата проблематика.

Разработката включва четири статии, публикувани по-рано в различни специализирани наши и чужди, предимно популярни издания, но обединени и незначително редактирани, те ни въвеждат в сложния свят от деликатни социално-психологически проблеми, съпътстващи късно ослепелите лица. Обективно и непринудено авторът се докосва до такива съществени проблеми като дефинирането от виждащи хора на немедицински критерии за слепотата, общуването между слепи и виждащи, самооценката на късно ослепелите хора, представите на виждащите за слепите и прочие. Разбира се, тази разработка няма претенции за детайлен анализ на изследваните проблеми, но открояването им с тяхната голяма социална значимост, без съмнение има голяма практическа стойност.

Студията може да послужи като добро помагало в ръцете на професионалисти по рехабилитация на късно ослепели лица, психолози, социални работници и студенти по педагогика на зрително затруднените.

доц. д.п.н, Владимир Радулов


СЛЕПИТЕ В ОГЛЕДАЛОТО НА ДРУГИТЕ

Какъв е според вас животът на хората без зрителни възприятия? Защо смятате така? Анкетната карта, използвана при едно наше дифузно социално-психологическо изследване, съдържаше и тези два въпроса /тези въпроси и още няколко взаимствах от югославския изследовател Тонче Маркович /Маркович, 1981/, който провежда подобно изследване, но за съжаление нашата задача в конкретния случай не ни позволява да направим съпоставка на нашите и неговите резултати/. Анкетираните лица в голямото си мнозинство не са имали контакти със слепи или ако са имали, те са били случайни. Това бяха хора на различна възраст и с различни професии, с различно образование и местоживеене. Анкетата се проведе при пълна анонимност и доброволност. Анкетираните лица, дори и анкетьорите, не знаеха, че събраната информация интересува изследовател - също невиждащ, което изключва каквито и да било задръжки от нравствено-психическо естество като: "В къщата на обесения да не се говори за въже".

Получиха се най-разнообразни отговори, немалко от които твърде любопитни, често и противоречиви. Мнозинството от анкетираните отговарят: "Труден, много труден." Но защо? "Много тежък" - пише юрист, - ?защото те (слепите) не виждат опасностите, поради това могат да бъдат измамени.". "Тежък" - отговаря работещ в МВР, - "защото слепият може да се загуби, а също и да предизвика пътнотранспортно произшествие." Студентка определя: "Живот, лишен от красота и светлина.". "Мъчителен, защото с тях винаги трябва да има виждащ човек, те никога не са самостоятелни" - казва една работничка. "Ужасен!" - възкликва жена, икономистка по професия - "защото те не могат да се насладят на красотата на природата". Не липсват и още по-мрачни оценки:

"Ужасен мрак, без цвят и светлина... защото основната информация за околния свят доставят очите" - твърди човек с висше образование. "Непоносим, защото те са лишени от 80% от информацията за околния свят" - доуточнява учител по история. Работничка - шивачка смята живота на слепите за "много беден". Нейна съгражданка обаче, юристка, е на друго мнение: "Животът на слепите е пълноценен, защото липсата на зрение развива останалите сетива.". Друга анкетирана убедено твърди: "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност." Но становището на една актриса съвсем не съвпада с предходното. "Слепите възприемат живота по-реално" - пише тя, - "защото за тях липсват недоразумения, породени от виждането. При слепите действуват: разум, мисъл, сетива".

Почти една десета от анкетираните смятат, че животът на хората без зрение е "сив", "скучен", "еднообразен"... защото... "е лишен от положителни емоции," защото "... са обградени от мрак", защото "... не могат да се наслаждават на природата и на много други неща.". За живота "мрачен, без красота и светлина" по-често говорят анкетираните жени.

Срещат се и оценки, че животът на невиждащите е "много ограничен", "непълен", "неточен". "Много тежък" - смята един строителен работник, - "защото слепите нямат представи." Един журналист лаконично обобщава: "Слепите не са като нормалните хора."

Но не всички гледат толкова песимистично на живота на слепите. "Труден, но... интересен" - отговаря 24 годишна девойка. Жена с филологическо образование го смята "по-богат с душевни възприятия, защото техните контакти във всекидневието са с по-силна емоционална окраска". Друга жена - икономистка, определя: "Животът на слепите е емоционално-интуитивен". А една старица намира, че животът на слепите е по-лек от този на виждащите, защото: "Слепите си имат по-малко неприятности с близките, а също и околният свят е по-хубав, защото не го виждат, и хората за тях са по-добри поради липсата на зрение.".

Не липсват и оптимистични оценки: "Физиологически по-беден, но душевно по-богат" - отговаря млад журналист; "С по-голяма вътрешна съсредоточеност" - твърди една певица; "Твърде тежък, но посредством много усилия става нормален" - изказва мнение учителка по български език и литература.

Такъв ли е наистина животът на слепите? Кои са причините, обуславящи подобни представи и оценки у виждащите?

Преди да се опитаме да отговорим на тези въпроси, смятаме за целесъобразно да ви запознаем и с това какво мислят анкетираните лица относно познавателните и професионалните възможности на незрящите.

Както читателите може би си спомнят, някои от цитираните от нас характеристики за живота на слепите съдържаха и оценки за техните познавателни възможности:

- "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност."

- "... много тежък, защото слепите нямат представи."

Анкетната карта съдържаше и следното твърдение: "За слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те...". Допълвайки това твърдение, анкетираните лица разкриваха до голяма степен своята представа за перцептивно-познавателните възможности на незрящите. Най-често те дописваха: ... чуват и усещат; ... чуват и си представят; ... чувстват и напипват; възприемат чрез осезанието; ... получават от средствата за информация, от околните; ... спомнят си; ... въобразяват си; мислят.".

Обикновено виждащите хора редуцират перцептивно-познавателните възможности на слепите само до една сензорна модалност - слуховата или осезателната. Определен превес те дават на слуховата пред осезателната перцепция. Любопитно е, че се пренебрегва другият запазен дистантен рецептор - обонянието, което играе немалка роля при ориентирането на слепите, както в материалната, така и в социалната среда. С него слепият идентифицира различни обекти от действителността, издаващи надпрагов за обонянието мирис, а също и социални обекти /хора/, /по Литвак и Волкова/.

Една значителна част от анкетираните "отричат на слепите възможността за непосредствено сетивно познание, твърдейки, че за тях "... обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те си представят... въобразяват си..., научават от другите хора или от средствата за масова информация". Забравя се, че само зрението е силно увредено или липсва и че обикновено останалите сетивни канали - два дистантни /слухът и обонянието/ и два контактни /осезание и вкус/, са запазени и функционират "под пълна пара", за да "наваксат" липсващата от 70 до 90% визуална информация по "обиколни" пътища /по Литвак и Волкова/. Много рядко срещаме отговори като: "... получават чрез останалите запазени сетива". Схващането за човека като оптично същество, на което зрителният канал доставя 80-90% от информацията за околния свят, не допуска успешното компенсиране на зрението, дори за някои от характеристиките на обектите, достъпни за другите прозорци на човешкото същество към света.

От твърдението на много от анкетираните, че за слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те "напипват", излиза, че на слепите им липсва не само зрение, а и слух и обоняние. Слепите се поставят в по-тежка ситуация дори от слепоглухите, при които единственият запазен дистантен рецептор е обонянието. Всичко това може да се смята за резултат от преувеличаване ролята на зрението, или по-точно от подценяване компенсаторните възможности и механизми на човешкия организъм и психика.

Непълна е, а много често и неточна, информацията на хората с нормално зрение относно трудово-професионалните възможности на невиждащите. На въпроса: "Какви професии, упражнявани от слепи са ви известни?" най-често /повечето от половината/ отговарят: "Не зная" или "Зная, че работят, но не ми е известно точно какво".

Срещаме, и то нерядко, отговори като: шивачи, обущари, дърводелци, резбари, столари, машинописци..., а също и: счетоводители, лекари, поети, писатели. Не липсват и свръхоптимистични отговори: "Всичко, както и другите" или "Всякакви професии".

Отговорите като: "четкари, кошничари, производственици в Производствено предприятие "Успех", работници в специализирани ТПК, учители, музиканти, продавачи", са относително малко. Явно е, че обществеността много малко знае за професионалните възможности на слепите, въпреки че повече от 3500 членове /към 1984 г./ на Съюза на слепите в България упражняват най-различни професии. Нито едно от анкетираните лица не посочва професията "масажист", макар че повече от седем години /към 1984 г./ слепи упражняват тази професия. Може би причината е, че повечето от упражняващите тази професия са слабовиждащи и хората с нормално зрение не ги възприемат като слепи.

От друга страна професията "машинописец" не е масово упражнявана от слепи, независимо, че завършилите училището за слепи в София придобиват такава квалификация. Знаем само два случая /към 1984 г./, при които завършили училището работят като машинописци. Защо тогава анкетираните лица често я споменават като професия, упражнявана от невиждащи? Надали те имат предвид факта, че в някои страни тази професия масово се практикува от слепи. По-вероятно е тази представа да е формирана от обстоятелството, че години наред в Съдебната палата в София работи един сляп човек като просбописец. Естествено е представите, оценките и твърденията на анкетираните лица, подбрани случайно - в голямото си мнозинство те не са имали по-непосредствени и постоянни контакти със слепи - да бъдат непълни, неточни, противоречиви и погрешни. Ниската степен на осведоменост и неадекватни знания при много от анкетираните за живота на слепите, за техните професионални и перцептивно-познавателни възможности според нас се дължат най-вече на:

1. Малобройността на тази категория инвалиди, макар че в нашата страна за слепи се признават както лицата с абсолютна тотална слепота, така и онези, притежаващи практическа слепота, сиреч и лица с остатъчно зрение и частично виждащи. Последните - частично виждащите - много често не се възприемат от хората с нормално зрение като слепи. Прилагайки свои житейски критерии, мнозинството виждащи са склонни да идентифицират като слепи само тоталнослепите и слепите с остатъчно зрение. Поради това групата на слепите допълнително намалява и представлява една от най-малките инвалидни общности.

2. Особеностите в начина на живот и работа на българските слепи. Известно е, че значителна част от работещите слепи живеят и се трудят в производствено-жилищни комплекси /своеобразни гета/ на Съюза на слепите в България, което в немалка степен предполага формирането на донякъде затворени тифлообщества, членовете на които имат относително малко контакти с виждащи хора. Това е допълнителна пречка за получаването на адекватна информация от виждащите за слепите.

3. Недостатъчната пропаганда от средствата за масова информация /преса, радио, телевизия/ за живота и възможностите на слепите, за техните проблеми и постижения. В тази насока изглежда малка инициативност проявяват и органите и организациите на Съюза на слепите в България.

4. Консервативността на доминиращия социален стереотип за слепите, формиран под влиянието на информацията от предишните поколения, художествената литература и представите, преобладаващи в конкретната социална микросреда. Разбира се, социалният стереотип се влияе и от непосредствения личен жизнен опит, макар че неговата интерпретация при отделните индивиди в голяма степен става през призмата на доминиращия социален стереотип, сякаш се търсят основания, аргументи и доказателства в подкрепа на вече функциониращия познавателен модел за даденото явление или обект на базата на стереотипа. Хората подхождат в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у тях представи /Арънсън, 1984/.

При анализ на резултатите от едно дифузно проучване не могат да се правят генерални обобщения и общовалидни изводи. Но данните от това проучване са повод не само за размисъл, а могат да се разглеждат и като един опит за социално-психологическа фотография на някои от нагласите на виждащите към слепите.

ЛИТЕРАТУРА:
Арънсън Е., "Човекът - социално животно", "Наука и изкуство", София, 1984
Волкова и Литвак - "Личность и слепота", сп."Наша жизнь", 1984, кн.З
Маркович Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп. "Зари" 1981 г., кн.4

(За първи път публикувана в сп. "Зари" 1985 г., кн. 1 и 2 със заглавие "Ние в огледалото на другите" и препечатана в сп."Есперанта файреро" 1985 г., кн.4)


ЖИТЕЙСКИТЕ КРИТЕРИИ ЗА СЛЕПОТА В БЪЛГАРИЯ

Слепият човек на улицата веднага се познава, защото е с бастун, с който почуква на всеки камък, "опипвайки" по този начин пътя. Той стъпва плахо, но от друга страна другите хора разбират, че е сляп и му правят място да мине. И още нещо - повечето слепи хора са с почти затворени очи.

"Когато срещна сляп човек , първото нещо, което ми прави впечатление, е втренченият неподвижен поглед, безизразното лице. След това вече забелязвам опипващите несигурни движения".

Преди десетина години във връзка с един опит за проучване на социалния стереотип за слепите у нас, /Сотиров, 1985/, а също и на някои аспекти на социалните дистанции към слепите, се наложи да бъде уточнено кои лица с тежко увредено зрение виждащите хора смятат за слепи. Исках да бъда сигурен, кому се приписват физическите и етико-психологически характеристики, към кого се проявяват социалните дистанции, от кого се очаква поведението на сляп човек. За целта използувах въпроса: "По какво разбирате, че даден човек е сляп?", на който трябваше да се отговори писмено. Анкетирани бяха 80 студенти от първи курс по българска филология от Софийския Университет /1983г./. Зададох устно и въпроса: "Този човек сляп ли е?" на 23-ма стажанти от специалността "социален работник", когато при мен влизаха виждащи и невиждащи посетители /1984г./.

Ето и още няколко характерни отговори на анкетираните: "Разбирам, че даден човек е сляп по бастуна, който носи, по празнотата, разцентроваността на погледа, ако е с отворени очи, по това, че някой го води или по некоординираните му движения."

"Слепият човек се движи малко по-сковано, не търси с поглед различни обекти, погледът му е насочен в точка напред или блуждае. Носи бастун /специален/, с който си помага при движението."

"Този тип хора ходят или със специфични тъмни очила, или с широко отворени неподвижни очи със силно свита зеница на окото."

Както читателят вижда, най-често приписваните признаци са: "почукващият бастун", "втораченият, безизразен, блуждаещ, празен поглед"; движенията са: "некоординирани, опипващи, несигурни, сковани"; очите: "затворени или широко отворени със силно свити зеници, безизразни, неподвижни", "този тип хора ходят със специфични тъмни очила"; походката е: "напрегната, скована, почти винаги се движат с придружител"; главата: "обикновено неестествено вдигната, с прикован в една точка поглед."

Вероятно на една част от читателите е известно, че по действащата в нашата страна нормативна уредба /Наредба за работата на ТЕЛК от 1975г. и приложения към нея списък за телесните недъзи - т. 11, при които се дава пожизнено група инвалидност, а също и решение N25/01.02.1965г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ/, слепи са лицата с определена от очна ТЕЛК първа група инвалидност по зрение. А това са хора с острота на зрение от 0.00 до 0.03 и периметър на зрение концентрично стеснен от 5 до 10 градуса от фиксациoнната точка /и то на по-добре виждащото око/. Такива са установените у нас медицински характеристики. В първа група зрителна инвалидност, както се вижда, попадат тотално слепите, сиреч онези които имат зрение 0.00 инвалиди, чието зрение е редуцирано до перцепция на светлина и броене на пръсти, но и хора, имащи запазено известно полезно зрение от 0.01 до 0.03, с помощта на което се ориентират и придвижват в пространството. Тази група най-често се нарича "частичновиждащи".

При задаване на въпроса: "Този човек сляп ли е?" интервюираните идентифицираха като слепи само онези лица, които не виждаха подадената ръка, посочения стол, не можеха да насочат погледа си към събеседника, не забелязваха оставения за тях предмет на масата, сиреч хора, които бяха напълно слепи или остатъчното им зрение се свеждаше до перцепция на светлина или най-много до маркиране на контурите на по-едрите предмети.

Оказва се, че анкетираните и интервюирани лица не смятат за слепи една значителна част от хората, които по медицински критерии са слепи /зрителни инвалиди с практическа слепота/. Можем да очакваме, че повечето хора с нормално зрение също не ги приемат като невиждащи. Това е много важно обстоятелство, защото става ясно, че виждащите идентифицират като "слепи" само тотално слепите и тези с остатъчно зрение т.е. много по-малка част от всички зрителни инвалиди с първа група инвалидност.

За широката българска общественост лица, които се ориентират и придвижват сами в пространството без чужда помощ и без бастун, посредством остатъчното си полезно зрение, които следят визуално мимиката и пантомимиката на своя събеседник /гледат го в очите или лицето, виждат подадената ръка и пр./, не са слепи. Членството им в Съюза на слепите в България най-често буди недоумение и на тях се гледа едва ли не като на агравиращи симуланти. Може би едно проучване чрез асоциативния метод на семантичното, поле на думата "слепота" би хвърлило също допълнителна светлина върху житейската представа за физическия облик на слепите, за доуточняване на житейските критерии за явлението "слепота". Интересно би било за читателите може би също да се съпоставят резултатите от нашето изследване с данни, получени от чужди автори /Гоумън по д-р Попович, 1986/. Това сега не е възможно поради ограничения обем на статията.

Както се вижда от досегашното изложение, не само че няма съвпадение между житейските и медицинските критерии за слепотата в България, но напротив - те сериозно се различават, особено като се има предвид, че тотално слепите и слепите с остатъчно зрение са една много малка част от зрителните инвалиди с първа група. Следователно, със значителна увереност можем да считаме, че не само на слабовиждащите /с втора група зрителна инвалидност/, но и на частично виждащите, сиреч дори и на лицата с практическа слепота, не се приписват признаците на "сляп човек" и от тях не се очаква поведение на слепи.

ЛИТЕРАТУРА:
Наредба №36 "Експертиза на трайната нетрудоспособност", "Медицина и физкултура", София, 1995
Попович Д., "Нагласи към слепотата и слепите хора", сп. "3ари", 1986г., кн. 1 и 2
Сотиров А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985 г.,кн. 1 и 2

(Публикувана за първи път в сп."3ари" 1989 г., кн. 10 със заглавие "Някои житейски критерии за слепота" и препечатана в сп. "Обучение и рехабилитация на зрително затруднени", 1994 г., кн. З и 4)


ЗА НЯКОИ ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ
ПРИ НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ОБЩУВАНЕ
МЕЖДУ СЛЕПИ И ВИЖДАЩИ ЛИЦА


Много слепи, а може би всички, са срещали затруднения при непосредственото си общуване с виждащи хора, а вероятно и проблемите на виждащите при контактите им със слепи са не по-малки. Какви са тези бариери, които понякога дистанцират виждащите от слепите? От какво се детерминират?

Тежките зрителни увреждания затрудняват не само познавателната дейност, но и създават сериозни проблеми в сферата на непосредственото общуване с другите, виждащите хора. Разстройва се взаимодействието на личността не толкова в материалната, колкото в социалната среда, както, сочат редица автори /Литвак, фон Курт/

ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ СЛЕПИТЕ

Ослепелият е застрашен преди всичко не от това, че няма да вижда, а от отношението към него като към нещастен, безпомощен, непълноценен индивид. Слепите деца, едва когато пораснат, започват да разбират, че не са като виждащите и то по особеното отношение към тях. Следователно от голямо значение е не толкова самата загуба на зрението, колкото отношението на околните към невиждащия. В резултат на това отношение у слепите се формира повече или по-малко изразен комплекс за малоценност. Социално-психологическите изследвания доказват, че ниската и отрицателна самооценка, силно стеснява ветрилото на социалните контакти. Индивиди, обладани от съзнанието за непълноценност, са с понижена комуникабилност. Те са необщителни, затворени в себе си. Очакването, че ще ги приемат като хора "трето качество", стопира тяхната инициатива при социалните контакти, затруднява както установяването, така и поддържането им.

Сред някои слепи са разпространени неадекватни отрицателни нагласи към виждащите, като: "Виждащите ни подценяват.", "С виждащи човек трудно се разбира." и дори такива: "Виждащите не ни смятат за хора! Те гледат само да ни използват..." Подобни нагласи представляват също една сериозна психична бариера при общуването.

Неуспешните опити за общуване с виждащи формират у слепите нагласа за избягване на контакта с тях и предпочитания към общуване с другари по съдба. Такива нагласи, както е известно от специалната литература, се наблюдават и при лица с други дефекти. Както пише проф. Л. Литвак "Нагласата за избягване е следствие не на дефекта, а на съзнанието за непълноценност и неадекватните нагласи на виждащите хора към инвалидите по зрение".

Нагласата за "избягване на виждащите" може да бъде формирана от липсата на адекватни умения и навици за общуване с тях, която е резултат от удовлетворяване на потребността от общуване единствено или предимно в рамките на тифлосоциума /Литвак, 1982 г./ - детска градина за невиждащи, училище за деца с нарушено зрение, предприятие за слепи...

При непосредственото общуване сляп-сляп не играят никаква роля или са без значение някои невербални изразни комуникативни елементи като мимика, изражение на очите, жест и др. Поради това, когато такива лица общуват с виждащите, те се сблъскват със сериозни трудности.

Нагласите у някои зрително затруднени да афишират своя дефект с цел постигането на предимства и облаги също отблъсква виждащите. Позицията "Аз съм сляп, съжалявайте ме, помагайте ми" и, което е още по- лошо - "Аз съм сляп, на мен всичко ми е позволено, на мен всичко ми е простено", прекалените изисквания за предимства и привилегии, за материални облаги, са в рязко противоречие със стремежа на слепите да бъдат третирани като равноправни и пълноценни членове на обществото.

Смята се, че и някои личностни черти пречат на контакта слепи-виждащи. Някои автори твърдят, и то изглежда не съвсем без основание, /проф. фон Курт, 1982/ че слепите са твърде егоцентрични, честолюбиви, с подчертан стремеж към самоизява, че в емоционалната сфера у слепите също се манифестират някои особености като свръхчувствителност, раздразнителност, дисфоричност, еуфоричност и дори инфантилност. А такива черти и реакции също могат да бъдат бариера при общуването.

ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ ВИЖДАЩИТЕ

Тъй като слепите живеят сред виждащи и се налага да общуват с тях, процесът е двустранен. Нека разгледаме и някои бариери при виждащите, които възпрепятстват общуването им с лица с тежко увредено зрение. Според едно социално-психологическо изследване на Т. Маркович - Югославия, на въпроса: "Как ще се чувствувате при общуване със слепи?" 84% от запитаните отговорили, че биха се чувствували неприятно, ако трябва да общуват по-дълго със сляп човек; за 3% такова общуване би било трудно; 6% не знаят как биха се чувствали. Само за останалите 7% процента общуването със слепи не би било неприятно.

Същият автор с основание твърди, че колкото по-малко се знае за слепите, толкова реакциите към тях са по-отрицателни. В мнозинството си виждащите смятат, че слепият е съвсем различен от другите, че той не е като останалите хора.

От какво се детерминират психичните бариери у виждащите?

На първо място това е липсата на навик за контакт със слепи. Има хора, които през целия си живот не са се срещали със сляп човек. Несправедливо е, когато слепите се сърдят, че виждащият не бил тактичен - не може всички да знаят как да се държат с тях. Обществото като цяло може да получи известни знания за непосредствено общуване с невиждащи - чрез печатните и електронни масмедии, но чиста утопия е да се обучи цялото общество как да общува с невиждащи /проф. фон Курт, 1982/. Зрително затруднените трябва да знаят как да подпомагат виждащите при контактите им с тях.

Неадекватните отрицателни нагласи към слепите са формирани главно от непознаване на тяхната психика, на техните реални възможности, от съществуващите все още анахронични представи за тях като нещастни, неприспособими към живота, безпомощни, непълноценни хора и, както пише А. Литвак: "Леко раними, остро преживяващи своя дефект, слепите не остават безразлични към подобно отношение, което затруднява понататъшните контакти.".

Мнозина виждащи при общуване със слепи се притесняват от положението на тяхното тяло и координацията на движенията, мимиката на лицето, израза и вида на очите. Лицата на слепородените са особено безизразни, маскоподобни. Това стъписва виждащия човек. Виждащите хора осъществяват повечето взаимоотношения посредством мимиката и пантомимиката. Всички чувства, почти по правило, най-напред се изясняват с очите и мимиката. Най-често с очите сигнализираме, че желаем да разговаряме с някого /проф. фон Курт, 1982/. Своите думи придружаваме с мимика и жестикулация и всичко се извършва повече или по-малко подсъзнателно. Поради това, че тези механизми на невербалното общуване са несъзнателни, виждащият ги използва и при общуване със слепи. А тъй като при слепите лица този начин не действува, не функционират и стандартните системи за сигнализация - сиреч затруднява се обратната връзка, виждащият се обърква, обзема го чувство на безпомощност и склонност да интерпретира непостъпващата обратна информация като липса на интерес за общуване или като неразбиране.

Оправдано е твърдението на фон Курт: "Хората изобщо не съзнават доколко слушат с очите си. Едва след като окото даде сигнал, че сме готови да слушаме, ушите започват да слушат". Много малко от слепите съзнават значението на невербалната комуникативна сигнализация в разговора или в момента на установяването на контакта.

Силно стресиращ фактор за хората с нормално зрение са очите на някои слепи - неестествено големи или малки, без ирис или с други козметични дефекти. Ако тези очи на невиждащия не са скрити зад тъмни очила, те наистина могат да се превърнат в един фрустриращ нормалното общуване фактор. За съжаление много често се срещат слепи с козметични дефекти на очите, които отказват да носят тъмни очила, оправдавайки се, че им пречат в пространственото ориентиране, без да осъзнават колко много натоварват отрицателно своите партньори в процеса на общуване.

Нагласата на свръхзависимост, на "вкопчване" на слепия във виждащия човек и превръщането на последния в "бастун" или "куче-водач" предизвиква и разбираемата негова ответна реакция на избягване, дистанциране от слепия "вампир". Или както се казва в поговорката: "Подаваш си само пръста, а той ти налапва цялата ръка".


КАК ДА СЕ ПРЕОДОЛЕЯТ ПСИХИЧНИТЕ ЗАТРУДНЕНИЯ ПРИ СЛЕПИТЕ
И ВИЖДАЩИТЕ В НЕПОСРЕДСТВЕНО ОБЩУВАНЕ МЕЖДУ ТЯХ


Някои виждащи наистина трябва да се научат да контактуват със слепите. В тази връзка голяма актуалност добива проблемът за разпространение на тифлогически знания сред намиращите се в обкръжение на слепите виждащи хора - роднини, приятели, колеги, за възпитаването у тях на тактичност и отзивчивост, на внимателно отношение към лицата с тежко увредено зрение.

Но и слепите трябва да се подготвят да говорят непринудено и убедително по тези въпроси при срещите с виждащи хора, да им разясняват особеностите и трудностите на тези контакти. В тази насока полезна форма би било организирането от организациите на ССБ в България на семинари, кръгли маси, където да се разискват и обсъждат някои от гореизложените обективни и субективни фактори, затрудняващи общуването между слепи и виждащи. Особено уместно е някои от темите да бъдат предмет на дискусия в груповите семинари по мобилност и полезни умения. Разбира се, такива разисквания често пъти възникват спонтанно, но рехабилитационните кадри /учители по ориентиране и мобилност, брайлово ограмотяване, полезни умения и по другите рехабилитационни дисциплини/ трябва да станат инициатори на целенасочена дейност в това направление.

В резултат на това ще отпаднат някои от психичните задръжки и дистанции, съществуващи у невиждащите, ще бъдат коригирани известни предубеждения, ще се спомогне за формирането на едно по-правилно самоотношение у тях и по-адекватно поведение сред и с виждащите.

ЛИТЕРАТУРА:
проф. фон Курт К., "За отношенията ни с виждащите", сп."3ари", 1982
Литвак, А.Г., "Восприятие человека человеком при слепоте", "Наш жизнь", 1982, кн.11
Д-р Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп."3ари" 1981, кн.4
Д-р Попович, Д., Нагласи към слепотата и слепите хора, сп. "Зари", 1986г., кн.1 и 2

(Публикувана за първи път в сп. "Зари",1984г., кн.6 и препечатана в:
Сборник "Елементарна рехабилитация" ССБ, 1986г., София
сп."Советский школьник"- Москва, 1987г., бр.2
сп."Риеч слепих"- Загреб, 1988г., бр.1 и 2
в. "Промiнь",Киев, 1989, бр. 35)


САМООЦЕНКА И ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА
ПРИ ЗАГУБА НА ЗРЕНИЕ


ЗАГУБА НА ЗРЕНИЕ И ПРЕОБЛАДАВАЩИ ПСИХИЧНИ СЪСТОЯНИЯ

Според известния американски изследовател Т. Карол слепотата е съпроводена с 20 функционални загуби - загуби от физически, психически и социален аспект. Вероятно поради това същият автор смята, че слепотата е най-сериозният физически недостатък /Карол по Агеев, 1983/. С това доста крайно твърдение ние можем да не се съгласим, защото има други увреждания, например слепоглухотата, която според нас е определено много по-тежко увреждане от слепотата. И особено схващането за човека като за оптично същество, на което зрителният канал доставя около 80-90% от информацията за околната среда /Сотиров, 1985/ детерминира свръхценностното отношение към зрението. Неговата липса или крайна редуцираност поражда наистина много сериозни ограничения във всички основни сфери на човешката дейност - игрова, битова, учебна, професионална, интимна, комуникативна и др. Именно тези реални ограничения след загубата на зрение и отношението към тях поражда разгръщането при новоослепелите на редица депресивни състояния, чиито вербален израз са: "От мен човек не става!", "Аз съм един жив труп", "За какво ли живея?", "По-добре да бях умрял!" Срещат се, макар и рядко, и суицидни опити при лица, които не виждат смисъл в по-нататъшното си съществуване при новия си жизнен статус /Сотиров, 1988 г./.

САМООЦЕНКАТА ПРИ КЪСНООСЛЕПЕЛИТЕ

Самооценката заема основно място сред личностните фактори, регулиращи нашето поведение и активност. Човешката самооценка е динамична и се изменя заедно с промените в условията на живот /Силгиджян, 1978 г./. Тя може да се разглежда като механизъм за съзнателното и целенасочено развитие и усъвършенстване на личността, за преустройване и реорганизация на целия й вътрешен свят, а и за приспособяването й към екстремни жизнени ситуации.

В резултат на загубата на зрение, придобиването на нов социален статус и нови роли, при новоослепелия настъпват резки промени в представата за себе си и в неговата самооценка. Според същия Т. Карол, на обективната самооценка /това, което съм/ на новоослепелия е нанесен съкрушителен удар! Самооценката на новоослепелия е отражение както на доминиращия социален стереотип за слепите, така и на евентуалните му лични впечатления и знания за тази категория хора. Самооценката на новоослепелия е ниска, силно отрицателна.

Поради негативната самооценка /неприемане на новото "аз"/ се формират аутистични нагласи, силно понижена комуникабилност, избягване на контакти с познати, дори с най-близките, затваряне в себе си. Излиза от строя механизмът за целеполагането, отхвърлят се предишните жизнени цели и задачи. Наблюдава се стадий на вакуум във върха на йерархизираната ценностна система на личността.

Известно е, че връзката между равнището на самооценка и равнището на претенции е право пропорционална, сиреч колкото по-ниска е самооценката на дадена личност, толкова по-ниско е равнището на нейните претенции. На тази база се разгръщат аболични и хипоболични състояния. Личността е дезирентересирана, с нулева, или почти нулева битова и социална активност. Повечето автори определят този етап като фаза на депресия.

Новоослепелият не вижда смисъл в своето съществуване. Това е резултат от неправилната му представа за себе си, от липсата на информация за възможностите, които остават на негово разположение, от влиянието на доминиращия социален стереотип за слепите. Наши дългогодишни наблюдения показват, че колкото по-малко се знае за слепите, за техния живот и възможности, толкова след загубата на зрение самооценките са по-отрицателни, депресивните състояния - по-дълбоки и затегнати. Разбира се, това се нюансира и от някои други психични фактори като: емоционална устойчивост и реактивност, екстраверсия и интроверсия, ценностна ориентация и т.н.

ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА НА КЪСНООСЛЕПЕЛИ ЛИЦА

"Инвалид, който не е подложен на психична реабилитация, е потенциално двоен инвалид", /Ожуг-Радев, 1986 г./.

Според нас предмет на психологическата интервенция в случая трябва да бъде повлияването и коригирането на аз-образа на новоослепелия, промяната на самооценката от негативна в позитивна с цел успешна реадаптация и ресоциализация, формиране на нова концепция за смисъла на живота при новите жизнени условия. С психологическата намеса по-конкретно трябва да се стремим да постигнем:

1. Реалистично приемане от новоослепелия на новия му статус.

2. Изграждане на реален аз-образ за себе си, като му се посочат възможностите, които са останали на разположение, а също и пътищата за преодоляване на негативните последици от липсващото или силно увредено зрение.

3. Формиране на идеален аз-образ /това, което искам да бъда/ като модел за подражание.

4. Реставриране на старата или създаване на адекватна на новия му статус концепция за смисъл на живота.

Обобщената самооценка на личността, която трябва да повлияем и коригираме, може да бъде разглеждана като двукомпонентна:

1. Оценка на собствените възможности - психични и физически качества, на своето място в живота, на своите роли и статус.

2. Отношение към самия себе си - степен на приемане или неприемане на себе си като личност, на удовлетвореност от себе си, на уважение към себе си /Сотиров, 1988 г./

В случая особен интерес за нас представлява именно този втори компонент. Той е източник, така да се каже, на всички беди. Наскоро загубилият зрение не приема себе си в новите си роли, с новите си възможности и това препятствува удовлетворяването на така наречената потребност от задоволяваща го самооценка, сиреч, положителна представа, положителен образ за себе си. Известно е, че на човека му е необходимо да преживява себе си като субект, който има някаква ценност, посредством поддържане на себеуважението на определено равнище. Новоослепелият трябва да бъде подпомогнат както в цялостната преориентация на жизнената му стратегия и тактика, така и в изграждането на задоволителен образ, задоволяваща го представа за себе си. Положителният образ /представа/ за себе си е могъщ източник за интрапсихично равновесие, благоприятствуващо саморегулацията и същевременно източник на ефективни защитни механизми.

Фрустрирани са и други личностни потребности като потребност от уважението и вниманието на другите, потребност от успех /Николов, 1974 г./, потребност от самоутвърждаване и пр. Удовлетворяването и на тези потребности е важна предпоставка, за да се поддържа вътрешното единство, целостта, устойчивостта на личността. Ние се опитваме да помогнем за създаване на такива условия, че ослепелият отново да постига успехи, да бъде уважаван от другите, да бъде полезен за себе си и за своите близки или, другояче казано, да се адаптира към дефекта и да го приеме реалистично. А в този процес особено важна роля се отрежда на неговото близко социално обкръжение - семейството и приятелите. Макар и силно намалели, социалните контакти все пак в известна степен съществуват и те трябва ефикасно да се използват за психологическо въздействие и взаимодействие, за да се коригират неправилните представи, познания и оценки, за да се ускори и улесни приемането на новата роля, ролята на сляп.

Ние не можем да коригираме самоотношението на новоослепелия, ако не коригираме негативното отношение към слепите и слепотата и у негови близки. Не можем да очакваме той да превъзмогне комплекса за малоценност, който да бъде трансформиран в "чувство за различие" /Обуховски, 1981 г./, т.е. "и аз съм като другите, само че не виждам", ако неговите близки продължават да гледат на него като на безпомощен, непълноценен, нещастен инвалид. И следователно нашата психологическа работа отначало ще се извършва едновременно и с новоослепелия, и с негови близки. Впоследствие поне една част от близките на ослепелия се превръщат в наши "асистенти".

Ефикасно средство за психологическо подпомагане са широко използваните в нашата и в чуждата практика беседи с новоослепелите и техните близки, както и примерът на хора, успешно приспособили се към зрителния дефект.

Установено е, че беседите са по-силно въздействащи, ако се провеждат от късноослепели, които вече са се адаптирали към своя недъг и са превъзмогнали отрицателните му последици. Ефектът е още по-голям, ако се подберат хора с аналогична съдба - близки до новоослепелия по възраст, образование и интереси. Разбира се, за такива беседи е необходима известна предварителна подготовка. Този, който ще ги провежда, трябва да се запознае с проблемите, пред които са изправени загубилият зрението си и неговите близки, в кои жизнени области най-вече и преди всичко слепотата е предизвикала най-сериозни ограничения. Макар и общи, проблемите, които поражда слепотата за всяко едно лице, загубило зрение, имат определена специфика и градация: за едни слепотата тежи преди всичко с това, че не могат да се движат самостоятелно, за други - че ги откъсва от интересната професионална дейност, за трети - че ги е лишила от достъп до любимите книги и т.н. На тази основа провеждащият беседите ще планира своята психологическа намеса посредством разговори и консултации. Естествено, зрително затруднените "психотерапевти" извършват своята психолого-корекционна дейност преди всичко и най-вече посредством своя личен пример, чрез самочувствието си на пълноценни и равностойни членове на обществото и като едни оптимистични модели за новоослепелите и техните близки.

ЛИТЕРАТУРА:
Агеев, Е. Д., "Теории социальной реабилитации и действительность", сп."Наша жизнь", 1983, кн.4 и 5
Николов, Л., "Мотиви на поведение и социални структури", "Наука и изкуство", София, 1974
Обуховски, К., "Психология на човешките стремежи", "Наука и изкуство", София, 1981
Ожуг-Радев, М. Е., "Инвалидността /психологически аспекти/", сп."3ари", 1986, кн. 7 и 8
Силгиджян, Х., "Личността на юношата", "Наука и изкуство", София, 1978
Сотиров, А., "Самооценка и психологическа подкрепа при загуба на зрение", сп. "Обучение и рехабилитация на зрително затруднените", 1988, кн,1
Сотиров, А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985, кн. 1 и 2

(Публикувана за първи път в сп. "Обучение и рехабилитация на зрително затруднени", 1988, кн.1 и препечатана в сп. "Зари", 1989)



Начало