Начало


БЪЛГАРСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ
ЗА СЛЕПИ - ВЧЕРА И ДНЕС

Ангел Сотиров


Издава ЕТ "Елена Дулчева"
Пловдив, 2004 г.

Книгата се издава с финансовата подкрепа на:
"Успех - ССБ" ЕООД, клон Варна
"Успех - ССБ" ЕООД, клон Пловдив
Национално читалище на слепите "Луи Брайл"
"Успех - ССБ" ЕООД, ПП София
Съюз на слепите в България - София
Фондация "Рехабилитация на слепи" - Пловдив

Рецензенти: Желязко Пеев, Спас Карафезов
Първо издание


Няколко встъпителни думи

Мислено се връщам в годините на миналия век. Заглъхнали са топовните гърмежи на Първата световна война. Тя е донесла много мъка, нещастия и бедност. Войници са загубили светлината на очите си. Други хора, сполетени от житейски беди, също са останали в тъмнина.

Група незрящи ентусиасти се събират, мислят и премислят какво да сторят и накъде да тръгнат, та поне от малко да подобрят своя хал. И решават, че ако в живота вървят заедно и сдружени, ще им бъде по-леко.

Да се пише за онова време, да се надникне в страниците от историята на организираното движение на слепите у нас и да се извадят оттам най-съществени събития и данни не е лесно. Нужно е време и упорит труд.

Ангел Сотиров е успял да превъзмогне всички затруднения и ни поднася книгата си "Българските организации на слепи - вчера и днес". Той си е поставил една благородна цел и мисля, че е успял. Книгата е добър исторически пътеводител и ценен справочник за събития, дати и години. Написана е на лек и достъпен език. Тя обогатява нашата мемоарна литература, защото обхваща обширен период от живота и развитието на организациите на слепите в България. Когато човек се докосва до нейните страници и мислено се пренася в онова време, изпитва приятна тръпка. Ангел Сотиров е положил много труд, ровил е на много места и е разгръщал доста прашни страници, за да събере този материал. Това се вижда и от библиографската му справка. Той ни поднася едно полезно историческо четиво.

От изложението се вижда, че усилията за създаване на организации на слепите в България започват още след Първата световна война. Най-напред се появява дружество "Тъмнина" - на ослепелите във войните, с утвърден устав на 20 март 1920 година. Дружеството на българските слепи има съдебна регистрация от 14 октомври 1920 година и утвърден устав на 25 август 1921 година. Дружество "Покровител" е учредено на 20 февруари 1922 година. Дружество "Мрак" - на ослепелите от злополука в производството, има съдебна регистрация на 1 януари 1931 година и утвърден устав на 13 юни 1931 година. Дружество "Черен поглед" е основано през 1932 година. Такива са данните в документите, които съществуват. В поднесеното ни изложение най-подробни и обширни са материалите за Дружеството на българските слепи. За другите дружества данните са по-оскъдни. Тук авторът няма вина. Най-пълен е архивът на ДБС. Архивите на останалите дружества почти са изчезнали. Може би едно системно проучване в Държавния архив и в Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий" в София ще покажат някакъв резултат. Но за това е нужно много време.

Тази книга е един сериозен успех на автора и ценен принос към делото на слепите в България. Аз горещо я препоръчвам на добронамерения и любознателен читател. Тя ще обогати познанията му.

Желязко Пеев
София, януари 2002 година



Професионално-биографична справка за автора

Роден на 20 юни 1944 г. в с. Васил Левски, обл. Старозагорска.

Работа:
2002 г. и понастоящем: хоноруван преподавател и консултант в Националния център за рехабилитация на слепи, Пловдив;
1988-2002 г.: директор на Центъра за рехабилитация на слепи, гр. Пловдив;
1997-1999 г.: хоноруван преподавател по Основи на тифлопедагогиката в ПУ "П. Хилендарски";
1996-1997 г.: хоноруван преподавател по Социални проблеми на слепотата и слабото зрение в СУПЗ "Свети Георги", гр. Пловдив
1978-1987 г.: специалист по рехабилитация и трудоустрояване и главен специалист по културно-масова и спортна дейност в централата на Съюза на слепите в България, гр. София;
1977-1983 г.: хоноруван преводач от руски език към сп. "Зари";
1969-1972 г.: дозировчик и металопресьор в ПП "Успех", гр. Варна;
1961-1968 г.: кошничар, дозировчик и електромонтажник в ПП "Успех", гр. Пловдив;
1961 г.: кошничар в ТПК на инвалидите "А. Мересев", гр. Стара Загора.

Образование и професионална подготовка:
1994-1995 г.: СДК по тифлопедагогика в СУ "Св. Климент Охридски";
1973-1977 г.: висше образование в СУ "Св. Климент Охридски", специалност психология.

Други дейности и интереси:
2003 г. и понастоящем: член на УС на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България;
2002 г. и понастоящем: член на УС на фондация "Рехабилитация на слепи";
2001 г. и понастоящем: учредител и председател на фондация "Артфорум 01";
2000 г. и понастоящем: отговорен редактор на говорещото сп. "Литературно списание";
1998-2003 г.: зам.-председател на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България;
1993-2002 г.: председател на фондация "Рехабилитация на слепи", гр. Пловдив;
1993 г. и по настоящем: член на редакционната колегия на сп. "Esperanta fajrero" ("Есперантска искра");
1988 г. и понастоящем: член на редакционната колегията на научното сп. "Обучение и рехабилитация на зрително затруднени";
1986-1990 г.: член на Централния съвет на ССБ;
1985-1990 г.: член на редакционната колегия на сп. "Зари";
1984-1987 г.: член на Изпълнителния комитет на УС на Народнопотребителна кооперация на слепите в България, гр. София;
1981-1986 г.: председател на Окръжната ревизионна комисия на ССБ, гр. София;
1968-1970 г.: член на ОК на Българския есперантски съюз, гр. Пловдив;
1965-1968 г.: секретар на Дружеството на слепите есперантисти "Лумо", гр. Пловдив.

Научни интереси и публикации:
Автор на статии, студии и доклади в областта на психологията, рехабилитацията и обучението на зрително затруднените, историята на организациите и институциите на и за слепи в България, публикувани в наши и чужди специализирани издания на български, руски, хърватски, украински и есперанто.
Съставител на брошурите "Когато сте с хора без зрение" (1981 г.) и "Възможни професии за слепи и слабовиждащи в България" (2000 г.).
Автор на брошурата "Слепите в огледалото на другите" (2000) и съавтор на книгата "Кучето водач" (2000).
Съставител е на сборниците "Първи стъпки на българските организации на слепи" (2001) и "За по-достоен живот на хората без зрение" (2002 г), както и на няколко сборника с доклади от научнопрактически конференции.
Автор на епиграми, хумористични стихотворения, памфлети и шаржове, публикувани в периодични издания и в два литературни сборника.
Съставител и редактор на три книги с художественолитературни текстове.


По-често използвани съкращения:
БКП - Българска комунистическа партия
ДБС - Дружество на българските слепи
ДИС - Държавен институт за слепи
ДПСБ - Дружество за покровителстване на слепите в България
ИБ - Изпълнително Бюро
ИК - Изпълнителен комитет
ИС - Изпълнителен съвет
МС - Министерски съвет
НАСГБ - Национална асоциация на слепоглухите в България
НПКСБ - Народнопотребителна кооперация на слепите в България
НС - Национален съвет
ОКС - Окръжен кооперативен съюз
ОФ - Отечествен фронт
РС - Районен съвет
СГБ - Съюз на глухите в България
ССБ - Съюз на слепите в България
УС - Управителен съвет
ЦК - Централен комитет
ЦКС - Централен кооперативен съюз
ЦРК - Централна ревизиона комисия
ЦС - Централен съвет



Глава 1.
Въвеждащи бележки


1. Как и защо се втурнах и в историческото поприще?

Повод за написването на тази книга е 80-годишнината на Съюза на слепите в България. По поръчка на списание "Зари" аз написах една пространна статия за неговата рубрика "80 години организирано движение на слепите", която бе публикувана в края на 2000-та година и имаше за заглавие наименованието на настоящата книга. След това тази разработка, допълнена с нови факти и събития, беше включена във втория юбилеен сборник на Съюза на слепите в България със заглавие "За по-достоен живот на хората без зрение". В резултат на тези мои изследователски занимания в областта на сдруженията на слепите в България бях натрупал доста информация за учредяването и прохождането на тези организации. Реших, че всички тези сведения са вече достатъчни и за една самостоятелна книга. Но работата по ръкописа се оказа един доста продължителен и много трудоемък процес. Ръкописа подготвях около 22 месеца, като на няколко пъти обявявах пред мои близки, че съм го завършил. Обаче откриването на нови важни източници и сведения ме принуждаваше да допълвам и разширявам моята разработка.

Силен стимул за моите изследователски търсения бяха големите противоречия в мемоарни текстове на видни дейци на Дружеството на българските слепи по отношение на много важни дати и събития. Особено големи неясноти съществуваха около рождените дати на Дружество на българските слепи, дружество "Мрак" и на някои други организации на слепи. Не бяха добре проучени не само събитията и хронологията на учредяването на тези организации, но и тяхното прохождане и утвърждаване в обществения живот. Искаше ми се да направя опит за осветяване на някои събития и факти около създаването на сдруженията на слепите в България и техните първоначални постижения.

Надявам се, че книгата ще бъде интересна за немалка читателска аудитория. Любопитство към нея със сигурност ще проявят дейци и членове на сдруженията на слепи и, разбира се, техни приятели и близки. Книгата може би ще заинтересува и работещите в областта на рехабилитацията и обучението на зрително затруднените лица.

2. Дружеството на българските слепи и неговия историзъм

И двата си първи юбилея, 10 и 25 години от създаването си, Дружеството на българските слепи отбелязва по твърде интелигентен начин - посредством издаване на брошури в голям тираж, съдържащи разработки на свои изявени дейци по различни проблеми на слепите: организации на и за слепи и техните цели и основни задачи; образованието на слепите; възможности за професионалния труд на слепите и слабовиждащи и други. Например, брошурата "10 години Дружество на българските слепи" е била с огромния тираж от 10.000 екземпляра. Това показва, че дейците на ДБС са имали силно развито чувство за историзъм, за разлика от лидерите на обединения Съюз на слепите в България, които в продължение на 5 десетилетия и 5 кръгли годишнини на тази организация и при огромните си финансови и кадрови ресурси (особено през 70-те и 80-те години) не успяха да издадат нито една подобна книга и да уточнят рождената дата на своята организация. През 1995 г. тогавашното ръководство на Съюза на слепите в България решава, че организацията започва своя жизнен път на 14 октомври 1920 година (основавайки се вероятно на съдебната регистрация на ДБС) и организира юбилейни тържества в град Дряново, на които се поднася и съответен доклад, наситен с художественост и изпъстрен с много исторически неточности. Но за да бъдем справедливи, трябва да отбележим, че през 1990 г. все пак излиза и то само на брайлов шрифт мемоарната книга на Стойчо Милчев "Трудни времена", издание на Съюза на слепите в България, за което особено големи заслуги има тогавашният негов заместник-председател Спас Карафезов.

3. Новото отношение на ССБ към своето минало

За първи път през юбилейната 2001 година ръководството на Съюза на слепите в България успя да създаде условия за съставянето на два сборника с разработки, посветени на организираното движение на слепите в България. Първият сборник е със заглавие "Първи стъпки на българските организации на слепи" и съдържа осем мемоарни текста от седем автори. Съставител и редактор на сборника имах честта и радостта да бъда аз. Книгата успя да стигне до ръцете на читателите през 2001 г. и неин издател е, естествено, Съюзът на слепите в България. Мемоарите обхващат периода 1917-1951 година и представят първите опити за сдружаване на българските слепи, учредяването на най-старите организации на слепите в България и техните първи стъпки. Вторият сборник, на който имах удоволствието също да бъда съставител и редактор, видя бял свят през лятото на 2002 г. и отново като издание на Съюза на слепите в България. Той е с наименование "За по-достоен живот на хората без зрение" и включва четири разработки от четирима автори, като едната от тях е изцяло мемоарен текст. Посредством публикуваните в него разработки се проследяват първите стъпки на българските организации на слепи, основните етапи в по-нататъшното им развитие, тяхното обединяване в Общ съюз на слепите. Специално място в сборника е отделено на така наречения преходен период в развитието на нашата страна след 1989 г. и възможните стратегии пред ССБ в тези времена.

4. Моите изследователски любопитства

В настоящата разработка много сериозно внимание съм отделил за проучване на периода 1920-1951 година, когато се учредяват и правят своите първи стъпки организациите на и за слепи в България. Улеснен бях както от материалите, с които разполагах, така и от по-голямата дистанция от периода.

Маркирани са, макар и много бегло, и някои от най-важните етапи от развитието на организациите на слепите в България в периода 1951-1989 година. Но за съжаление на този период не можах да отделя достатъчно внимание и място в книгата. Тази средна дистанция от събитията сякаш не можа да отключи в достатъчна степен моя изследователски интерес. Надяваме се, че други изследователи на тази проблематика ще осветят по-детайлно този много важен период от развитието на тези организации, наситен с много събития и личности.

Сравнително голямо внимание е отделено и на новите сдружения на слепи, появили се след 1989 г. Представени са по-значимите постижения на тези организации, целите и седалищата им и техните първи и сегашни ръководители.

В книгата са намерили място биографичните справки на последните девет председатели на Съюза на слепите в България. За съжаление бях в невъзможност да събера достатъчно сведения и за техните достойни предшественици.

5. Използвани методи

Най-широко използваният от мен метод при написване на тази книга е проучване на всички достъпни за мен текстове, третиращи обявената в заглавието на книгата проблематика. Разбира се, някои от материалите са мемоарни, с всички рискове на силен субективизъм и неточности. Този субективизъм и неточностите съм се опитал да отстраня посредством ползването на няколко източника по определен проблем. Провел съм също десетки интервюта със съвременници и участници в описаните събития, чрез които също съм се опитал да отстраня някои неточности и противоречиви твърдения в писмените източници. Ползвал съм и няколко архивни документа, любезно предоставени от Желязко Пеев и Владимир Кривошиев.

6. Други проучватели на тази проблематика

Още през далечната 1931 г. в брошурата "Делото на слепите в България", издание на Дружеството на българските слепи по случай неговия 10-годишен юбилей, откриваме първия сериозен опит за представяне на почти всички тогава съществуващи организации на и за слепи. Само две организации - дружество "Мрак" и Дружеството на слепите есперантисти "Балкана стело" не са намерили място в нея по необясними за нас причини.

По-късно отделни материали за организираното движение на слепите в България са публикувани най-често в списание "Съдба" и в списание "Животът на слепите" ("Зари"). Друг много сериозен опит за по-системно изложение на този проблем прави Николай Димков в книгата "И така да си полезен..." (Димков, 1972). В нея намираме кратък преглед на появата на всички български организации на слепи с изключение само на една - Дружеството на слепите есперантисти. Димков е използвал голям брой източници, включително и Държавния архив, което прави книгата му особено ценна.

Мемоарната книга на Стойчо Милчев "Трудни времена" е друг интересен източник, от който може да се черпи информация за организираното движение на слепите за периода 1946-1959 година. Особено ценни ми се струват неговите спомени за създаването на производственото предприятие "Успех", за неговото прохождане и първоначално развитие. Разбира се, както често се случва в мемоарните текстове, налице са доста неточности и противоречия с наличните документи. Но това не намалява стойността на книгата. Смятам определено, че "Трудни времена" трябва да се преиздаде както на нормален печат (на хартиен носител), така също и в говореща версия - на аудиокасети.

7. Благодарностите на автора

Специална признателност искам да изкажа на Керанка Милушева, Мира Попова, Васил Долапчиев и Димо Тотев за техните идеи относно подобряване на настоящата разработка. За съжаление, ограничен от времето и достъпните за мен източници, аз не успях в пълна степен да реализирам техните чудесни идеи.

Искам също да благодаря на Димитър Русков, Павел Димитров, Михаил Карамихайлов и Иван Антонов за експресните им и точни консултации и на всички онези, които със своите публикации ми помогнаха при разработването на настоящата книга.

Изказвам дълбока признателност към спонсорите на тази книга за тяхната отзивчивост, щедрост и за доверието в автора. Моите благодарности и на рецензентите Желязко Пеев и Спас Карафезов за тяхната добронамереност, компетентност и готовност да подкрепят изследователските ми набези в тази проблематика.

8. И моите извинения

Искам да се извиня и на тези, които биха имали сериозни, и то основателни, претенции по отношение на периодите, недостатъчно добре представени с факти, събития и личности. Това ще направят други изследователи, с други нагласи и с повече извори за въпросните времена. Моя интерес силно привличаха времената 1920-1951 година и десетилетието след 1989 година. Причина в първия случай е вероятно по-голямата отдалеченост от събитията, а във втория - съвсем малката дистанция от тях. Средната дистанция до събитията не можа да отключи достатъчно добре, поне засега, любопитството ми на изследовател.

9. Характерът на разработката

И накрая - иска ми се дебело да подчертая, че настоящата разработка няма претенции да е история на организираното движение на слепите в България. Тази книга е по-скоро една съвкупност от скици и очерци на отделни исторически периоди на това движение. Чрез нея се прави опит да се осветят по-добре и по-детайлно отделни периоди от развитието на българските организации на слепи. Структурата на книгата я прави един доста добър и удобен справочник за отделни събития и факти от живота на българските организации на слепи.



Глава 2.
Опити за сдружаване на българските слепи
и учредяване на първите им организации


1. Предпоставки за поява в България на сдружения на слепи

1.1. Държавен институт за слепи

С неговото разкриване през 1905 г. се създават условия българските слепи от училищна възраст първи на Балканския полуостров да получават общообразователна, музикална и професионална подготовка. Не без основание д-р Стойчо Донев смята, че това е първата и най-важната стъпка в делото на слепите у нас (Донев, 1934). Надали е случайно, че именно негови възпитаници през 1917 г. стават инициатори за създаване на организация на слепи в България.

1.2. Международният език есперанто

Още през 1907 г. сред своите съученици от Държавния институт за слепи Никола Торбов разпространява международния език есперанто. Той е син на богат свищовски търговец. С неговото име е свързано проникването на есперанто сред българските слепи. Той се запознал с езика, когато бил на лечение във Виена. От него го усвояват Петко Стайнов, Стоян Орозов, Никола Стоименов и др. Учениците преписвали тайно учебници и речници, защото директорът д-р Донев не разрешавал да се учи есперанто (Манов, 1978). Чрез есперанто възпитаниците на института, а после и много от изявените дейци на Дружеството на българските слепи, получават информация за живота на слепите в други страни. Посредством есперанто те получават сведения за първите кооперативни работилници за слепи в Европа, за организираното движение на слепите от цял свят (Манов, 1995). Този език определено играе важна роля за осъзнаване необходимостта и в България слепите да се сдружават по определени признаци, за да представят по-добре своите интереси, да създават условия за удовлетворяване на своите материални и културни потребности.

1.3. Трите войни

Ослепелите от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война внасят в общността на слепите едно ново попълнение, сред което има лица с по-висок образователен и социален статус. Това са загубилите зрение офицери, които са може би естествените лидери на своите събратя по съдба. Само след няколко години (през март 1920 г.) ослепелите от войните ще учредят и регистрират първата българска организация на слепи (Стоименов, 1968).

1.4. Център за ослепелите от войните

Основан е през 1916 г. от Германската санитарна мисия за България и е функционирал до 1922 г. През него преминават мнозинството от загубилите зрение през войните. Тук те са изучавали специалното релефно-точково (брайлово) писмо за слепи, самообслужване и някои традиционни занаяти за слепи. Предполагаме, че служителите и преподавателите в този център (сред които учител по брайлово ограмотяване е Стоян Орозов - изтъкнат есперантист от онова време) формират положителни нагласи у своите питомци за евентуалното им бъдещо организиране.

2. Характеристика на първите организации на слепи

2.1. Цели

Първите български организации на слепи си поставят като своя главна цел защитата на материалните и културните интереси на своите членове. В зависимост от спецификата на своята членска маса целта има различна конкретизация и приоритетни задачи при отделните сдружения. Например: за дружество "Тъмнина" приоритетна задача е "увеличението на пенсиите на военно ослепелите"; за ДБС приоритети са: "откриване на институти (домове, центрове) за всички слепи от надучилищна възраст", "създаване на кооперативни работилници" и т.н.

2.2. Признаци на сдружаване

Сдружаването на слепите и в България се извършва по различни признаци: причина за слепота - дружествата "Тъмнина", ДБС, "Мрак"; културни интереси - Читалище на слепите в България, Дружество на слепите есперантисти "Балкана стело"; професионална заетост - дружество "Черен поглед" (чиито членове изкарват прехраната си предимно посредством официално разрешена (и неразрешена) просия), Първа кооперация на слепи за общи доставки (осигуряваща стоки на слепите търговци).

2.3. Печатни органи

Почти всяка организация има и свой отделен печатен орган: дружество "Тъмнина" издава сп. "Тъмнина"; Дружеството на българските слепи и читалището на слепите в България - списанията "Съдба" и "Вестител" (на брайлов шрифт); дружество "Мрак" - сп. "Утеха" (Димков, 1972).

2.4. Членски състав

В организациите на слепи са членували, естествено, най-вече не виждащи. В ДБС и в Читалище на слепите в България са членували и виждащи лица. Уставът на ДБС е допускал три вида членство за хора с нормално зрение - почетно, благодетелно и спомагателно (Ненков, 1932).

2.5. Наименования на сдруженията

Едни от сдруженията са подбирали твърде емоционални наименования - "Тъмнина", "Мрак", "Черен поглед", разчитайки чрез тях да отключат милосърдието и състраданието на обществото. Други са използвали емоционално неутрални думи за имена - Дружество на българските слепи, Читалище на слепите в България, Първа кооперация на слепите за общи доставки.

3. Първите организации на слепи у нас

3.1. Дружество на слепите есперантисти

На 3 март 1914 г. няколко възпитаници на Държавния институт за слепи учредяват Дружество на слепите есперантисти. То просъществувало само една година. Дружеството на слепите есперантисти след 10 години - на 6 май 1925 г. се възстановява (Тодоров, 1972).

Ако се вярва на тези твърдения, това изглежда е първото сдружение на слепи у нас, макар и най-вероятно да е било поделение на Българския есперантски съюз.

3.2. Опити за сдружаване през 1917-1918 година

В началото на 1917 г. Стефан Ненков заедно с един свой приятел подготвя "нещо като циркулярно списание", като поставя в една кутия различни статии, между които и статията "За да си помогнем, трябва да се организираме". След няколко месеца се пуска второ сандъче и отново се поставя въпросът за организация. В свой мемоарен материал Стефан Ненков отбелязва, че Никола Торбов е лансирал сред "възрастните питомци" на ДИС идеята за основаване на Дружество на българските слепи. Стефан Ненков заедно с по-големи ученици на ДИС също подкрепят тази идея. Всички от последните курсове на ДИС посрещат с радостни чувства идеята за учредяване на организация на българските слепи, с изключение на Петко Стайнов и Николай Бехтеров (Ненков, 1957). В своите спомени Стефан Ненков твърди, че всички от завършилите няколко випуска възпитаници на ДИС са желаели час по-скоро да се основе организация на българските слепи. Той сочи и конкретна дата - до юни 1917 г., дата, която трябва да приемем с определени резерви. Нека се има предвид, че спомените си Стефан Ненков е писал на една преклонна възраст (77 години) и че и в някои други негови разработки също се натъкваме на доста големи неточности. Например, Стефан Ненков твърди и в двете си разработки "Основаване на Дружеството на българските слепи" и "Нашите организации", че ДБС е основано през 1919 г. В същите тези спомени Стефан Ненков споделя, че най-после той си е намерил съмишленик и съекипник в лицето на Стоян Орозов, с когото започнали ускорено да работят по учредяването на сдружение на българските слепи. Те са изготвили план, който включвал:

- проучване на въпроса в чужбина посредством кореспонденция на есперанто;

- изпращане на писма на всички завършили ДИС, че през септември 1917 г. в София се свиква конференция за основаване на Дружество на българските слепи.

В резултат на тази подготовка през месец септември 1917 г. в София в Училището за ослепелите от войните, където Стоян Орозов работи, се провежда първата конференция за учредяване на сдружение на слепите, в която вземат участие десетина бивши възпитаници на ДИС, сред които Стоян Орозов, Стефан Ненков и Петър Манев от София, а останалите - от провинцията. На тази конференция обстойно се обсъжда каква трябва да бъде организацията на слепите, като Стефан Ненков твърди, че всички присъстващи са взимали активно участие в разискванията. Решава се да се изготви проектоустав, с който е натоварен Стоян Орозов. Той трябва да проучи уставите на сходни организации в чужбина. Взема се решение също през март или април 1918 г. да се свика втора конференция, на която вече да се учреди дружеството.

Втората конференция се провежда през пролетта на 1918 г. отново в училището за военно ослепели. На нея проектоуставът се обсъжда член по член при много оживени разисквания, като се променят някои членове и се включват съвсем нови.

Поради бушуването на Първата световна война и тежкото положение в страната участниците във Втората конференция решават да свикат Трета конференция през есента на 1918 г. и тогава да учредят дружеството. Но през септември 1918 г., както пише Стефан Ненков, става катастрофата и войските на Антантата окупират цялата страна и Третата конференция се осуетява, като се отлага в бъдещето с повече от две години.

Но работата не тръгва така лесно. Дори и след конференцията поради националната катастрофа, резултат от Първата световна война, нещата се забавят (Димков, 1972).

3.3. Дружество на ослепелите от войните "Тъмнина"

През есента на 1918 г. е създаден съюзът "Жертви от войните", по-късно преименуван в Общ съюз на инвалиди, сираци и вдовици. В него са членували първоначално и военно ослепелите. През месец март 1920 г. военно ослепелите се отделят и се обособяват в самостоятелна организация с наименование Дружество на ослепелите от войните "Тъмнина", която се смята за най-старата организация на слепи у нас (Ненков, 1932).

Според Никола Стоименов най-важното условие за обособяване на военно ослепелите в самостоятелно дружество е създаденият през 1916 г. Център за рехабилитация на ослепелите от Първата световна война. През този център, според същия автор, са преминали повече от сто слепи. В тази рехабилитационна институция военно ослепелите са ограмотявани в брайлов шрифт и са изучавали някои занаяти. Мнозина от нейните клиенти са оставали да живеят в самия рехабилитационен център, а други са се заселвали в София - на други места (Стоименов, 1968).

В първото негово настоятелство са: Кръстю Иванов Божилов - председател, Алипи Бояджиев - зам.-председател. Скоро председателят и заместникът му са обвинени, че събират суми из провинцията с подправен печат и са сменени от Пею Йорданов и Йордан Павлов. Като основни цели на дружеството неговите учредители си поставят: увеличение на пенсиите на военно ослепелите, придобиване на определени привилегии и улеснения от държавата и събиране на помощи от обществото. Според Никола Стоименов организацията в началото води анемичен живот, но когато за неин председател е избран майор Никола Попов, в касата на дружеството започват да постъпват големи приходи, които в края на годината с решение на конгреса се поделят между членовете (Стоименов, 1968).

В резултат на положените грижи всеки български военно ослепял е гарантиран от държавата чрез инвалидна пенсия, войнишки оклад и водач. Те се ползват най-широко и от обществената и частна благотворителност.

Канцеларията на дружеството на военно ослепелите "Тъмнина" отначало се намира в бараките на Александровската болница - където е разположен и центърът за военно ослепели. След това тя е преместена на пл. "Македония", след време се намира на ул. "Алабин" и най-накрая на пл. "Трапезица", след като се закупуват апартаментите в жилищна кооперация "Желязна ръка", вход 4, етаж 1. Тези апартаменти са единственият имот, с който дружество "Тъмнина" на 13 март 1951 година се влива в Общия съюз на слепите в България (Стоименов, 1968).

Членовете на дружество "Тъмнина" са упреквани от изявени дейци на Дружество на българските слепи, като Стефан Ненков и Стоян Орозов, изглежда не съвсем без основание, че не проявяват особен интерес към общото дело на слепите. Но въпреки тези упреци Стефан Ненков все пак признава, че "нашите военно ослепели офицери разбират трезво общото дело на слепите и с малки изключения дават съдействието си за преуспяването му, като членуват в Дружеството на българските слепи и читалището на слепите в България".

Дружеството на военно ослепелите "Тъмнина", в сравнение със ДБС е една малка организация. Според Никола Стоименов то първоначално брои 66 члена. След това към него се присъединяват неколцина трудоваци и войници и 40 инвалида от Отечествената война.

Дейците на ДБС може би не съвсем без основание упрекват често членовете на "Тъмнина", че не проявяват никакъв интерес към общото дело на слепите (Орозов, 1931). Вероятно има определена доза завист към техните пенсии и привилегии и известна ревност към успешните им благотворителни кампании. Въпреки това, единствено с тази организация ДБС партнира въз основа на създадения за тази цел Правилник за съгласувана дейност (Орозов, 1934).



Глава 3.
Дружество на българските слепи

1. Нови учредителни опити през 1920-1921 година

В протокола на новата учредителна сбирка на възпитаниците на Държавния институт за слепи от 14 Щ 1920 г. е отбелязано: "Днес 14 октомври 1920 г. подписаните: Н. Диклич, Ст. Орозов, Ст. Ненков, Ф. Методиев, П. Манев и В. Ангелов - събрани на съвещание в салона на бирария "Малкия Батенберг", София, разгледахме положението и условията за живот, при които са поставени да живеят и се развиват всички слепи в България. Намерихме, че за слепите не се полагат абсолютно никакви грижи, особено след завършване курсовете на института, което се оказва пагубно върху самостоятелната проява на техния труд и ги оставя в мъчително положение да бъдат в тежест на близките си. От друга страна, българското общество не познава делото на слепите и се отнася с недоверие към производителността им."

Ползваме този обширен цитат, защото това заседание е важна стъпка за основаване на втората (в много отношения години наред водеща) организация на слепите у нас. И само след пет месеца - на 28 март 1921 г., в малкия салон на "Градското казино" в присъствието на Н. Диклич, Ст. Орозов, Ст. Ненков, Ф. Методиев, П. Манев и В. Ангелов, се провежда ново заседание, което се смята за учредително. В протокола се отбелязва:

"Учредява се Дружество на българските слепи... За временно настоятелство се избраха - председател Никола Диклич, секретар-касиер Стоян Орозов, съветник Петър Манев, а Контролна комисия - Стефан Ненков, Филип Методиев и Вълко Ангелов. От днес настоятелството встъпва в длъжност и е отговорно за редовната функция на дружеството, съгласно устава." Любопитно е, че Желязко Пеев е открил в Държавния архив документ за съдебна регистрация на Дружество на българските слепи от октомври 1920 година. Ако тази дата се приеме за учредителна, Съюзът на слепите се състарява с цяла една година. Излиза, че юбилейното тържество през 1995 година в гр. Дряново е съвсем оправдано.

Може би прави впечатление, че и двете учредителни сбирки бившите възпитаници на Държавния институт за слепи провеждат в питейни заведения - "Малкият Батенберг" и "Градското казино". Причина за този избор вероятно е не толкова бохемските нагласи на невиждащите хора, а по-скоро затрудненията им да намерят безвъзмездно подходящо помещение за събрание. Вероятно за този им избор определена роля са изиграли и известната склонност на слепите към купони, или казано другояче, техният епикурейски манталитет.

Според Стефан Ненков Проектоуставът е бил добре подработен от Стоян Орозов, което му било възложено още от Първата конференция за учредяване организация на слепите, свикана през септември 1917 г. в София.

Любопитен е фактът, че д-р Стойчо Донев сякаш има не особено положително отношение към учредяването на Дружество на българските слепи. В интервю пред списание "Животът на слепите" членът на първата негова Контролна комисия Вълко Ангелов (тогава двадесет и няколко годишен и вече бивш възпитаник на ДИС) споделя, че заради това си участие е отнесъл от своя ексдиректор д-р Донев един як шамар, защото не е съгласувал с него учредителските си пориви.

"Донев много се сърди, че сме образували дружество, без да се съветваме с него. На Диклич се скара, а на мен ми удари един шамар и ме изгони от Института (училището). Някое време живях при Диклич? (Н. Бехтеров, В. Ангелов, 1971). Вълко Ангелов, макар и завършил ДИС, е живеел в неговия интернат.

2. Първият председател - "внос" от Югославия

И в този случай се проявява прословутата българска етническа толерантност. Тя е може би формирана или най-малкото повлияна от петвековното османско владичество. Известно е огромното етническо разнообразие в Османската империя и твърде любопитният факт, че най-висши държавни постове в нея са поверявани на българи, арменци и други (Жечев, 1975).

Председателят Никола Диклич (Никица Драгутин Диклич е неговото кръщелно име) е сърбин от Загреб, музикант със солидно образование, добър пианист, човек със западноевропейска култура. В своите непубликувани спомени Стефан Ненков твърди, че Никола Диклич е назначен за учител по музика в Първа девическа гимназия и е командирован да преподава пиано в Държавния институт за слепи. След пристигането си в София Диклич бързо става известен като пианист. Според Кирил Манов той свирел в най-реномираните заведения в София, като ресторант "Юнион клуб", "Елит", "Алказар", "Червен рак" и други. Собствениците на тези заведения са се съревновавали кой да го вземе в своето заведение и да му плати по-висока надница. Обикновено на музикантите се плащало от 80 до 100 лв. дневно, а на Диклич надницата е достигала 250 лв. Той имал такива способности, че когато свирел най-трудното произведение, се обръщал към публиката и разказвал анекдоти или разговарял по сериозни въпроси. Добрият музикант е бил и добър композитор. Той опознал българския фолклор и композирал прекрасна китка за оркестър (Манов, 1995).

В своите мемоари Ст. Ненков споделя, че за председател е обсъждана и неговата кандидатура, но той се е отказал в полза на Диклич, като предпочита да оглави Контролната комисия. Причините за този отказ вероятно са две: високият имидж на Никола Диклич и връзките на Диклич с тогавашното правителство на България. Според Вълко Ангелов тогавашният министър Александър Обов е кум на председателя Никола Диклич (Н. Бехтеров, В. Ангелов, 1971).

Но на Стефан Ненков му се налага около една година да изпълнява и функциите на новоизбрания председател. В своите "Бележки за историята на ДБС и ССБ" той разказва следната случка: съветникът от Настоятелството на ДБС Петър Манев отива пиян в бирарията, където е свирил новоизбраният председател Никола Диклич и пожелал да го почерпи с едно питие. Диклич му предложил това да стане след приключване на ангажиментите му като музикант. Афектиран, че Диклич не се втурва веднага към купонясване с него, Петър Манев го напсувал.

Поради този инцидент със съветника Манев повече от година Никола Диклич не се явявал на заседанията на новоизбраното настоятелство. На поканите на Стефан Ненков той отговарял неизменно: "Не ща! Това е дружеството на гамени и келеши!"

По същото време от заседанията на настоятелството на ДБС постоянно отсъства и неговият секретар-касиер Стоян Орозов, който според спомените на Стефан Ненков усилено е подпомагал Дружеството на военно ослепелите "Тъмнина".

Именно през този период с времетраене около една година Стефан Ненков е бил и председател, и секретар-касиер на прохождащото дружество, и свиквал на заседания членовете на Настоятелството и на Контролния съвет.

3. Първи стъпки

ДБС започва дейността си с летящ старт да реализира всички свои приоритетни задачи, съдържащи се в неговия устав. Организира две киноутра с томболи и с участието на професионални актьори, които преминават много успешно и осигуряват достатъчно парични средства за наемане и обзавеждане на канцелария и общежитие на дружеството. Първата канцелария и първото общежитие на дружеството са разположени в две съседни стаи на ул. "Веслец" 55. Едната стая, наречена общежитие е оборудвана с девет легла, като леглата, одеялата и дюшеците ръководството на ДБС успява да осигури безвъзмездно от военните. Председателят Диклич успява да намери и едно пиано в плевенските казарми съвсем здраво, само разакордирано и олющено, което Военното министерство също предоставя безвъзмездно на новосъздаденото дружество. Пианото също допълва интериора на новата канцелария, където вече има две маси и няколко стола, закупени от битпазар. Н. Диклич подбира и дружеството закупува 20 партитури "бирариен" репертоар, закупува се и брайлов картон и се изпращат на Николай Бехтеров в Никопол, за да копира на брайл партитурите. Още през септември 1921 г. неговият Управителен съвет решава да създаде библиотека.

ДБС замисля и през февруари 1922 г. създава Дружество за покровителстване на слепите в България, организация за благотворителна дейност и за връзка с широката българска общественост. Най-главната задача на това новоучредено сдружение е да разкрие Дом-работилници за слепи мъже. Тази институция е със задача да подпомага и слепите извън обсега на Държавния институт за слепи, сиреч ослепелите над 14 години и ония, които по различни причини не са могли да минат през този институт (Димитров, 1946).

От месец април 1922 г. ръководството на ДБС започва много усилено да работи за създаване на професионален оркестър от слепи, който в края на месец юни 1922 г. е подготвен и постъпва на работа в пивница. Оркестърът се състои от четири цигулки, виолончело, флейта, кларинет и пиано. Сред музикантите фигурират имената на почти цялото тогавашно ръководство на ДБС. Но скоро остава без работа. Тогава се насочил към концертиране из страната. Първият концерт се изнася на 19 август в Кюстендил. Организиран е от Райна Цанева. За втория концерт в Плевен е поканен Ст. Орозов, който го организира със зрящ помощник (Стоименов, 1971).

Настоятелството на Дружеството организира различни благотворителни акции за набиране на парични средства - най-вече в Деня на слепия (отначало този ден се е отбелязвал на Томина неделя, първата неделя след Великден, а след 1929 година на Димитровден). Приходите на дружеството идват най-вече от дарения на банки, търговски фирми и частни лица. Издават се няколко вида календари, които също носят известна печалба. Организират се лотарии и томболи. През 1933 г. с печалбата от специално проведена лотария е купен един от апартаментите на пл. "Славейков, който сега е собственост на Съюза на слепите в България (Манов, 1995).

4. Членски състав

В състава на дружеството на българските слепи има пет категории членове: активни, почетни, благотворителни, спомагателни и пасивни.

Активен член могъл да бъде всеки сляп, завършил Държавния институт за слепи или пък по свои пътища да е станал работоспособен.

Почетен член могъл да бъде онзи, който с дейността си допринася за преуспяването на дружеството. По онова време дружеството има само двама почетни членове: Атанас Топлийски и Димитър Ангелов. И двамата са членове на "Христа православни братства".

Атанас Топлийски предоставя за безвъзмездно ползване на ДБС четиристаен апартамент от своята къща, намираща се на ул. "Любен Каравелов" 42 за негова канцелария и общежитие. От началото на 1924 г. там се премества канцеларията и общежитието на ДБС. От 50-те години до началото на 70-те години на миналия век този апартамент е Работническо общежитие на ПП "Успех", София. След това около 10 години в апартамента са настанени зрително затруднени студенти. За съжаление наследниците на Атанас Топлийски възстановяват правото си на собственост, защото в началото на 90-те години на предшестващия ни век той не е използван съобразно волята на дарителя. Причина за това печално развитие става настаняването във въпросния апартамент на тогавашния главен редактор на сп. "Зари" Георги Братанов и неговото семейство. По този начин това жилище престава да бъде общежитие на слепи, което провокира и съответните напълно основателни действия на наследниците на Топлийски. Атанас Топлийски много често е придружавал и подпомагал оркестъра от слепи музиканти в неговите турнета из страната. С много обич и признателност слепите са го наричали "Чичото". Когато "Чичото" е бил с тях, споделят слепи оркестранти, концертите са били много успешни - с голяма посещаемост и добри приходи.

Димитър Ангелов е юрист по образование. Според Никола Стоименов той работи като организатор в "Христа православни братства". Димитър Ангелов също като Атанас Топлийски придружава и подпомага оркестъра от слепи музиканти.

Благодетелен член могъл да бъде всеки, който подари на дружеството пари или предмети най-малко над 5000 лева. Дружеството тогава има също двама благотворителни члена - Димитър Кудооглу и Хаим Бакиш. Димитър Кудооглу (1862-1940) е пловдивски предприемач и виден меценат. Според него парите не трябва само да се трупат, а трябва и да се харчат, и да служат на народа. Той има фондация, която набира парични средства от два тютюневи склада в Пловдив. Хаим Бакиш е собственик на една от първите в България фабрики за каучукови изделия (гуми за файтони, гумени обувки, галоши и други). През 1931 г. фабриката е разширена и започва производството и на автомобилни гуми. Броят на работниците във фабриката през 1939-1940 г. е около 140 души ("Енциклопедия България", 1978).

Спомагателен член е всеки виждащ, който плаща минимален членски внос 12 лева годишно и работи за преуспяването на дружеството. Такива членове са 348 души.

Пасивни членове са: всички неработоспособни слепи, които изкарват прехраната си чрез просия или се издържат от близките им. Те не плащат никакъв членски внос и нямат никакви права и задължения към дружеството. За тях дружеството се грижи да бъдат подпомогнати с обществени средства, като приютяване, пенсии и др. Те са 410 души и от двата пола.

Активните членове са 154 души. По народност са: румънци - 2 мъже и 1 жена; евреи - 3 мъже; турци - 1 мъж; арменци - 2 мъже и 1 жена; руси - 1 мъж; немци - 1 жена, останалите са българи. По професия се разделят така: амбулантни търговци - 18 мъже, музиканти - 21 мъже и 1 жена, кошничари - 3 мъже, лектори - 2 мъже, учител - 1 мъж, чиновници - 2 мъже, кописти (преписване в брайлов шрифт книги за библиотеката) - 2 мъже, акордьор - 1 мъж, приютени - 15 жени (работят ръкоделие и домакинство), ученици в средни училища - 4 мъже, домакини - 10 жени (омъжени), управителка - 1 жена и 44 безработни (Ненков, 1932).

Посочените по-горе данни са за 1931 г. Общата численост на ДБС е 916 души. Дружеството на българските слепи е многократно по-голямо от всички останали организации на слепи, взети заедно. ДБС е модерна организация - широко отворена за своите виждащи приятели и спомоществователи. Особено показателна в това отношение е структурата на членския състав, от който почти 40% са виждащи лица.

5. Професии на българските слепи през 30-те години

Може само да се предполага, и то не без основание, че и членове на ДБС през 20-те и 30-те години също са принудени да упражняват една от най-древните професии - просията. Вероятно числото на просещите милостиня и сред бившите възпитаници на Държавния институт за слепи не е било никак малко. Но в своята статия "Нашите организации" Стефан Ненков сочи като най-упражнявани професиите на музиканта (21) и на амбулантния търговец (18). С кошничарство са се занимавали само трима души, а като лектори и чиновници работят по двама души от всяка професионална гилдия. От тази разработка на Стефан Ненков разбираме, че по онова време двама души работят като кописти (преписване на книги на брайлов шрифт), а един сляп - като акордьор.

6. Печатни органи

Както бе посочено в глава втора, от края на 1928 г. Дружеството на българските слепи и читалището на слепите в България започват да издават като свой печатен орган списание "Съдба". Списанието излиза на всеки два месеца. През 1931 г. за негов редактор е привлечен Димитър Пантелеев, който има особено голяма заслуга за подобряване списването на списанието. В качеството си на секретар на Съюза на българските писатели от 1932 г. Димитър Пантелеев е бил във всекидневен контакт с повечето български писатели, членове на съюза и живеещи в град София. Димитър Пантелеев привлича за сътрудници на списание "Съдба" голяма част от най-добрите български писатели и поети от онова време. В списанието се печатат творби на Тодор Влайков, Георги Стаматов, Антон Страшимиров, Емилиян Станев, Людмил Стоянов, Димитър Талев, Павел Вежинов, Радой Ралин, Младен Исаев, Асен Разцветников, Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева и др. В списанието се представя също литературна критика, есеистика научни текстове на Стилян Чилингиров, Петър Динеков, Асен Златаров и Асен Хаджиолов. Особен интерес са предизвиквали откъси от творбите на бележити есеисти като Пол Валери, Бенедето Кроче, Андре Жид, Андре Суарес, подбирани и превеждани от Атанас Далчев специално за списанието. В списание "Съдба" се публикува дори и преводна поезия (Пантелеев, 1986). И както се вижда от по-горните текстове, сп. "Съдба" е имало облика на литературно издание и след 1932 г. става трибуна за изява на много български стари и млади писатели.

Редакционният съвет на сп. "Съдба" включва невиждащия композитор Петко Стайнов, Траян Тъмен (най-малкия брат на поета Теодор Траянов) и Стефан Ненков - дългогодишен председател на ДБС. Този редакционен съвет според Димитър Пантелеев е бил определил една значителна сума за заплащане хонорарите на сътрудниците на сп. "Съдба", която била равна на сумата, отпускана за значително по-голямото и по-именито списание "Златорог", издавано от най-заможното софийско издателство "Хемус".

Списание "Съдба" плаща най-тлъстите хонорари и то авансово. Списанието достига тираж 10.000 екземпляра и едно от най-купуваните периодични издания за времето си. Списание "Съдба" не само изцяло се самоиздържа, но и от неговите продажби се заделят парични средства за Дружество на българските слепи и за читалището на слепите в България.

Независимо че в списание "Съдба" се печатат предимно литературни текстове, за проблемите на слепите също се отделя достатъчно внимание. Посредством рубриката "Слепите в науката, изкуството и живота" читателската аудитория се запознава с постиженията на слепи от България и от чужбина.

Списанието излиза до 1944 година. След голямата бомбардировка над град София на 10 януари 1944 година редакторът на списание "Съдба" се евакуира със своето семейство в град Луковит, поради което спира и неговото издаване.

От 1931 г. в печатницата на слепоглухия Харалд Тиландер от Швеция започва да се печата и брайловото списание "Вестител". Неговото списване става в България, а набирането, отпечатването и разпращането до абонатите в Стокхолм. Списанието излиза до 1941 година (Стоименов, 1971).

7. Фонд "Първично обзавеждане"

Подпомагането на слепите по онова време има много интересни форми. Малко след деветоюнския преврат през 1923 г. Петър Жанчев Петков, един от випускниците на Държавния институт за слепи, племенник на министър-председателя Александър Цанков, отива при вуйчо си и помолва за парична помощ, за да си осигури някакво препитание. Професор Цанков му казва, че не може да осигури персонална помощ само за него, а по-добре ще бъде да се учреди фонд за подпомагане на всички слепи. Този фонд е наречен "Първично обзавеждане" и от него всяка година се отпускат по 4-5 хил. лева за нуждите на слепи. Той просъществува до 1934 г., когато е заменен от фонд "Георги Саронов" (Манов, 1995).

8. Международна дейност

Дружеството на българските слепи още от учредяването си подържа добри контакти със сродни организации от чужбина благодарение на това, че почти всички членове на неговото ръководство са и добри есперантисти. Чрез международния език есперанто те получават информация за живота на слепите в другите страни. След Чирпанското земетресение ръководството на ДБС посредством групата на слепите есперантисти "Балкана стело" изпраща апел за помощ към чуждестранните есперантисти. И, разбира се, този апел не остава без отзвук. Българските слепи получават от своите чуждестранни съсъдбеници сериозна парична подкрепа, чиято равностойност е 100.000 тогавашни лева. ДБС взема участие в международни конгреси със свои делегати във Виена и Будапеща. Делегатът на дружеството посещава институтите за слепи в Югославия, Унгария и Австрия (Ненков, 1932).

9. Някои резултати от финансовата дейност

Според Стефан Ненков през 12-годишното си съществуване Дружество на българските слепи (1921-1932) реализира около 5 мил. и 500 хил. лева приходи. От тази сума 600.000 са изразходвани за закупуване на имота, в който е разкрит Приют за слепи девици. Двеста хиляди лева са употребени за инвентар на дружеството. Останалите парични средства са похарчени за ежедневните нужди на членовете на ДБС: за издръжка на кошничарските работилници в Бургас и София; подпомагане на безработни и болни; за плащане наема на бездомни слепи; подпомагане на слепи, специализиращи в чужбина и др. Стефан Ненков подчертава, че три четвърти от приходите на ДБС са от издания (календари, брошури, сп. "Съдба") и едва една четвърт от благотворителност.

10. Смяна на името - заявка за водеща роля при обединение

ДБС изглежда не без основание има претенции за водеща роля сред тогавашните организации на слепи и издига идеята за тяхното обединение. Израз на тази идея е и промяната на наименованието на сдружението в Съюз на слепите в България през 1946 година. На четиридневния бурен конгрес, състоял се от 28 до 31 август 1946 година в град София в сградата на дружество "Покровител" (ул. "Найчо Цанов" 172) е избрано и ново ръководство в състав: председател - Стефан Ненков; секретар - Марийка Крайчева и касиер - Тодор Шошев.

Но въпреки новото си име до 1951 г. ССБ (ДБС) си остава в голяма степен организация на възпитаниците на Държавния институт на слепи (след 1945 г. на двете училища за слепи). На Втория конгрес на Съюза на слепите в България, проведен през месец септември 1948 г., се поставя въпросът за обединяване на всички български организации на и за слепи в един общ съюз на слепите (Милчев, 1990).

11. Кошничарска работилница "Съгласие"

На конгреса на ДБС през 1946 г. Министерството на социалната политика заявява, че ще отпусне необходимите парични суми на дружеството със специално предназначение: отваряне на работилници за слепи мъже и жени. Новоизбраното ръководство на Съюза на слепите в България се обръща с молба за парична помощ към Министерството на социалната политика. Парите се отпускат само за обзавеждане на кошничарската работилница и то срещу "Правилник за ръководство и вътрешния ред на работилницата". Стефан Ненков и Лало Павлов изготвят необходимия правилник, който се утвърждава от ръководството на ССБ. В резултат на това Министерството на социалната политика отпуска целево на ССБ 617.000 лв. за кошничарска работилница и 550.000 лв. за откриване на работилница, в която да работят слепи жени. Тези пари са предадени през м. ноември 1946 г. на ССБ. Започва веднага набавянето на инвентар и да се търсят слепи работници-кошничари. Най-голяма трудност се среща при търсене на подходящо помещение за кошничарската работилница. Чак през пролетта на 1947 г. се наема едно малко дюкянче на ул. "Бачо Киро" 51, в което едва можеха да работят 5-6 души, свидетелства Лало Павлов. С опита си на собственик на две кошничарски работилници, функциониращи още в началото на 40-те години на миналото столетие, голяма помощ оказва Димо Мангъров особено при закупуване на върбовия материал. Помещение за склад липсва, а за такъв се ползват мазетата на добри съседи и приятели, които ги предоставят безплатно. Набират се едва шест слепи работници. В началото на м. юни 1946 г. се избира и ръководство на работилницата. За майстор е определен Павел Димитров, домакин - Стойчо Милчев и касиер - Лало Павлов. Тези длъжности се изпълняват без възнаграждение, с изключение на длъжността майстор. Павел Димитров, благодарение на чието майсторско свидетелство се разкрива работилницата, получава едно малко възнаграждение. Според Лало Павлов по предложение на Георги Атанасов работилницата е наименована "Съгласие". Първите работници в работилницата са: Павел Димитров, Стойчо Милчев, Лало Павлов, Димитър Георгиев Русков - Бягата, Георги Атанасов и Коста Игнатов. Всички са напълно слепи.

Кошничарската работилница започва да функционира на 10 юни 1946 година. На работниците се плаща на парче, а заплатите се изплащат седмично - всеки съботен ден. Кошничарите сами си приготвят материала за работа, сами си почистват помещението. Работилницата има много сериозен проблем за известно време с реализацията на готовата продукция. Но благодарение на Районния кооперативен съюз в Червен Бряг, който започва да изкупува оплетените дамаджани и буркани, това затруднение се преодолява. През есента на 1947 г. се наема голямо помещение на ул. "Чипровци" 2., То е много удобно за работа. Постепенно започват да постъпват на работа слепи и слабовиждащи от провинцията.

Макар и с трудности работилницата функционира добре до м. април 1948 г., когато излиза и започва да се прилага Закона за надничния блок. Според този закон за всеки изработен предмет, за всяка манипулация се заплаща строго определена цена, а не както дотогава свободно, по споразумение, по спазаряване. Нормите са изработени за виждащи производственици и се оказват непосилни за слепите плетачи на куха стъклария. Работниците започват един по един да напускат работилницата. Едни излизат на улицата като амбулантни търговци. Други стават членове на Народнопотребителната кооперация на слепите и започват да продават ластик, който е нейна монополна стока. Някои постъпват като артист-хористи в току-що сформирания Професионален хор на слепите, а онези, които са от провинцията, си заминават за родните места. В работилницата остават само трима души - майсторът Павел Димитров, Лало Павлов и Найден Велинов.

След сериозния анализ на критичното състояние се стига до извода, че за да се продължи работата по-нататък в "Съгласие" не трябва да работят само слепи, както дотогава, а да се приемат на работа двойно повече виждащи кошничари, които да работят по официално установените норми. Нормите на слепите се занижават с четиридесет процента от тези на виждащите производственици. Сключва се договор с Централния кооперативен съюз, по силата на който работилницата е редовно снабдявана с куха стъклария и съответно изкупувана готовата продукция.

По споразумение със Съюза на слепите в България кошничарска работилница "Съгласие" през месец октомври 1949 г. с 30 души работници е прехвърлена в държавното предприятие "Труд", създадено като учебно предприятие през 1948 г. към същото Министерство.



Глава 4.
Дружество за покровителстване на слепите в България

1. Защо "Покровител" е в тази книга?

Сдружението, което ще бъде представено по-долу, е по-скоро организация за слепи. Това сдружение е замислено и създадено от прохождащото все още Дружество на българските слепи като инструмент за приобщаване на широки социални кръгове към проблемите на невиждащите. Първоначално в него членуват много слепи, най-вече членове на ДБС. Но най-сериозното мое основание проучванията ми за Дружеството за покровителство на слепите в България да намерят място в тази книга е разбирането ми, че: а) тези текстове ще бъдат интересни за бъдещите читатели; б) засега никъде другаде не могат да се намерят събрани на едно място толкова много сведения за това дружество.

2. Източници за разработване на тази глава

Като основни източници за разработване на тази глава ми послужиха три пространни телефонни интервюта с Павел Димитров, Димитър Русков-Бягата и Кирил Манов, осъществени в средата на 90-те години на миналото столетие. Първите двама са възпитаници на Дом-работилницата за слепи мъже "Покровител". Особено интервюто ми с Павел Димитров бе изключително полезно за получаване обилни сведения за Дом-работилницата за слепи мъже "Покровител". Много полезен се оказа и архивен документ, любезно предоставен от г-н Владимир Кривошиев.

3. Защо бе създаден "Покровител"?

Според Стоян Орозов основателите на Дружеството на българските слепи не можеха да не предвиждат, че осланяйки се сами на себе си, слепите не могат по свой път да изградят своето голямо дело, в което трябва да вземе дял цялото българско общество. Подкрепата на обществото, обаче, трябва да се изразява организирано. Ето защо още в далечната 21 година на миналия век в устава на Дружеството на българските слепи (чл. 8) се предвижда като средство за изграждане делото на слепите създаване на Дружество за покровителстване на слепите в България. Същият Стоян Орозов свидетелства, че в стремежа си да се добере по-бързо до желани резултати, първото настоятелство на дружеството на българските слепи (ДБС) заработва за създаването на Дружество за покровителстване на слепите в България. За целта се търси благосклонното в полза на слепите настроение на някои вече подготвени в делото авторитетни общественици. Професор д-р Константин Пашев - лекар окулист, д-р Христо Пенчев - тогавашен директор на Държавния институт за слепи и други се отзовават на поканата на ДБС и на 20 Ии 1922 год. е основано "Дружество за покровителстване на слепите в България". Посредством това дружество неговите учредители целят ангажиране на широката българска общественост в решаването на най-острите проблеми на слепите по онова време.

4. Задачи на дружество "Покровител"

При своето учредяване новото дружество приема изцяло уставните цели на ДБС. Според замисъла на неговите основатели предназначението на Дружество за покровителстване на слепите в България е:

"1. Да съдействува на подготвените вече за самостоятелен труд слепи; като:

а) им урежда работилници;

б) грижи се за доставка на сурови материали по костуеми цени и разпродажба на изработките им;

в) поощрява и подпомага частично работещите слепи чрез набавяне на инструменти, материали и полага грижи за разпродажба изработките им в специален дружествен магазин;

г) настанява на работа слепи във всички държавни и частни производства, където те могат да бъдат полезни с подготовката си;

д) за просвещаване на слепите и осъзнаването им като трудещи се лица, посредством създаване на библиотека, курсове за неграмотни, списания на български и абониране за чужди списания;

е) привикване чрез нагледна пропаганда на обществото да посреща с доверие трудещия се сляп гражданин.

2. Да се грижи за привикване към самостоятелен труд на онези слепи, които поради преминала възраст или късно ослепяване не могат да бъдат ученици в институти за деца, като открива подготвителни учебни работилници.

3. Да пропагандира всред обществото идеята, че слепите могат да изкарват прехраната си чрез приложение на своя труд, в резултат на което родителите да не се срамят от слепите си деца и ги укриват, а ги изпращат в учебните заведения.

4. Да се застъпва пред държавата за откриване на достатъчно и добре уредени институти за слепи деца и учебни работилници за възрастни.

5. Да се застъпва, щото по законодателен ред за слепите да се създадат известни привилегии, които биха много улеснили приложението на труда им при конкуренцията с виждащите работници и биха обезпечили съществуването им като равноправни граждани.

6. Да полага грижи за приютяване на неработоспособните слепи, за да се премахне унижаващата човека просия.

7. Взима предпазни мерки против слепотата, като за целта издава необходимата наставна за народа литература."

5. Прохождане

След учредяването на Дружеството за покровителстване на слепите в България то е утвърдено от административните власти. На новооснованата организация й предстои да търси пътища за провеждане на дейности по реализиране набелязаните цели в полза на слепите и особено важна негова задача - да вербува нови членове, за да засили състава си. Първата година е период на организационно укрепване и до пролетта на 1923 г. дружеството няма възможност да положи грижи за слепите и оправдае предназначението си. Това, разбира се, не би могло и да се иска от една току-що създадена организация с големи обществени задачи.

На 17 март 1923 год. се провежда извънредно общо събрание на членовете. То има повече информационен характер. От посочените данни от страна на тогавашния деловодител на дружеството д-р Хр. Пенчев се установява, че работата по записването на членове е твърде много напреднала. Но въпреки този успех дружеството не е могло да прояви някаква съществена дейност по заинтересоване на обществото с делото на слепите, освен разпространение на брошурата на проф. д-р К. Пашев "Слепотата у нас". Тази брошура е раздавана из провинцията и София най-вече от съществуващия оркестър от слепи музиканти при ДБС. За съжаление новоучреденото сдружение не съумява да потърси материални средства, които да улеснят бързото развитие на дружеството. В това събрание представителят на ДБС Стефан Ненков обръща внимание на присъстващите членове върху оная голяма обществена задача, с която дружеството се е нагърбило, подчертава крайната нужда за бързи и ефикасни грижи за възрастните слепи и ги запознава накратко с делото на слепите в чуждите културни страни. Накрая той предлага дружеството, по подобие на Скандинавските държави, да организира ежегодно отбелязване "Ден на слепите". На този ден проблемите и постиженията на слепите да бъдат широко популяризирани всред българското гражданство чрез нагледна пропаганда по прилагане професионалните умения на слепите. Този ден също да бъде използван и за събиране на парични средства в полза на дружествената каса, които да обезпечат грижата за всекидневните нужди на слепите и да дадат възможност да се постави началото на фонд за постройка на дом с професионални работилници за слепи от надучилищна възраст. Това предложение на Стефан Ненков се приема единодушно без разисквания и веднага се заработва за подготвянето и отбелязване на първия в България "Ден на слепите" на 13 май 1923 г. Тоя ден е сравнително сполучливо организиран и в резултат дава приход около 170.000 тогавашни лева. Според Кирил Манов до 30-те години на миналия век Деня на слепия се отбелязвал винаги в първата неделя след Великден, а след 1929 година за Ден на слепия е приет Димитровден.

В 1924 год. по настойчивото искане на ДБС Дружеството за покровителстване на слепите в България открива кошничарска работилница. Въпреки че дадената изложба на слепите занаятчии е засвидетелствала работоспособността и доброкачествената им производителност, поради неумелото ръководене разкритата кошничарска работилница приключва с дефицит и преустановява дейността си (Орозов, 1931).

6. Търкания между "създателя" и "създанието му"

Очаквало се от членовете и ръководството на ДБС, че след като дружество "Покровител" вече разполага с парични средства, ще развие дейност, която да гарантира прилагане труда на онези слепи, които са завършили Държавния институт за слепи и би следвало да използват професионалната си подготовка за самоиздръжка. Изненадата и разочарованието на ДБС са големи, когато им се съобщава по неофициален път, че всички приходи от Деня на слепите са предназначени за създаване и подхранване фонда "Постройка на дом и професионални работилници за късно ослепели лица". ДБС смята, че с това действие се пренебрегват сегашните нужди на слепите за сметка на едно твърде далечно и неясно бъдеще. В продължение на девет години (1922-1931 г.), оплаква се Стоян Орозов, дружество "Покровител" е отпуснало само 65.000 лева за "катадневните нужди на слепите".

Всред настоятелството на "Покровител" има лица, които считат, не без основание, че след като се построи дома, дружеството вече ще загуби своя смисъл на съществуване и изпълнило предназначението си, то ще трябва да се саморазпусне. До второто общо годишно събрание на дружеството през 1924 год. всички членове на ДБС са считани за редовни членове на Дружеството за покровителстване на слепите в България, без да заплащат членски внос. Но на настоятелството на "Покровител" дава тълкуване на своя устав, че членове на дружеството могат да бъдат само издължили се към дружествената каса лица. По този начин членството по право в "Покровител" на всички членове на ДБС отпада, което отключва определено силно недоволство сред тях.

Според Стефан Ненков особена заслуга за влошаване на взаимоотношенията между ДБС и ДПСБ има майор Илия Минков, след като бил избран за деловодител на "Покровител". Майор Минков и епископ Паисий - подпредседател на ДПСБ и председател на неговия финансов комитет, са настоявали и ДБС да прави определени отчисления от своите приходи от концертна и издателска дейност за фонда "Дом-работилници". Това никак не се харесва нито на настоятелството, нито на обикновените членове на ДБС. На майор Илия Минков се приписва крилатата фраза: "Слепите са болните, а "Покровител" е лекарят! Болните не трябва да разсъждават, а да слушат лекаря!". Тази мисъл майор Минков изказва на заседание на ръководството на "Покровител". Кръсте Иванов, представител на Дружество на военно ослепелите "Тъмнина" му възразил: "Г-н Минков, и вие сте слеп като нас, а вземате ролята на лекар спрямо нас"?" Отговорът на Илия Минков бил: "Аз не съм като вас!" (Ненков, 1957). На друго място Стефан Ненков се възмущава, че Дружество за покровителстване на слепите в България е присвоило и Деня на слепия (Ненков, 1932).

7. Паметник на благотворителността в България

До 1931 г. Дружеството за покровителстване на слепите в България празнува вече неколкократно "Деня на слепите" и получените приходи капитализира във фонда "Дом и работилница". В резултат на тези успешни дарителски кампании и от частни дарения, въпреки тежките следвоенни години и зараждащата се Световна икономическа криза, са събрани 1.5 млн. тогавашни лева и през май 1931 г. дружество "Покровител" започва строителството на Дом-работилницата за слепи мъже. Това забележително начинание би било немислимо, ако настоятелството на Дружеството за покровителстване на слепите в България е откликвало на актуалните нужди на членовете на ДБС, ако се е вслушвало във внушенията на неговото ръководство. Разбира се, непреклонно следваната линия от настоятелството на "Покровител" за акумулиране на парични средства за тази толкова необходима институция за професионална рехабилитация на късно ослепели мъже поражда, както вече споменахме, силно недоволство у членовете и ръководството на ДБС. На последните им се иска час по-скоро набраните от "Покровител" суми да се разходват за "катадневни нужди на слепите", а не да се заделят за "далечното, неясно бъдеще". Ако тази позиция на ДБС би била приета от настоятелството на "Покровител", то нямаше да я има тази уникална институция за професионална рехабилитация на късно ослепели мъже, и разбира се, чудесната триетажна сграда с 53 стаи и 2 зали - най-голямата и красива обществена постройка в този район за десетилетия напред. Сградата е и паметник на благотворителността според думите на проф. Константин Пашев. Паметник и то голям на нашата българска благотворителност! Определено значение както за успешността на дарителските кампании, така също и за ефективността на цялостната дейност на Дружество "Покровител" са играели и неговите патрони Техни Царски Височества княгините Евдокия и Надежда.

И само 6 години след първата копка домът е завършен и приема за професионално обучение първите свои клиенти. За това изключително дело особено големи заслуги имат дългогодишният председател на "Покровител" проф. д-р Константин Пашев и секретарят на дружеството - неизтощимият майор Илия Минков, сам невиждащ, загубил зрение през Първата световна война на Добруджанския фронт.

Дружеството за покровителство на слепите в България не е ползвало специално помещение за своя канцелария, нито пък е назначавало според устава си длъжностни лица. Само за извършване на някои специални работи на дружеството настоятелството е ангажирало определени лица срещу скромно възнаграждение. И двете предни изречения са взети почти буквално от извлечение от отчета на Дружеството за покровителство на слепите в България за 1928 г., публикувано в кн. 4 на сп. "Съдба", 1929 г.

8. Членове

Съгласно устава на дружеството се предвиждат 4 вида членове: действителни, спомагателни, благодетелни и почетни. Действителни членове са тези, които плащат годишна редовна парична вноска не по-малко от 60 лв. На 1 януари 1928 г. е имало 117 такива членове. Спомагателни и благодетелни членове дружеството не е имало до 1928 г. За почетен член дружеството е провъзгласило през 1927 г. Негово Високо Преосвещенство Св. Софийски митрополит Стефан за големите грижи, които полага по уреждане патронния празник в София всяка година.

9. Дом-работилница за слепи мъже

Общинският съвет София отпуска безвъзмездно на дружество "Покровител" парцел за строежа на Дом-работилница в местността "Разсадника". Дворното място на бъдещия дом е обширно и заема площ на едно голямо жилищно каре. Северната му страна опира на бул. "Пиротски", източната - на бул. "Коньовица", а южната - на ул. "Нишка". След 1944 г. бул. "Коньовица" е преименуван на ул. "Мико Папу", а ул. "Нишка" - на ул. "Найчо Цанов". В началото там е било голо поле и около Дом-работилница "Покровител" не е имало други сгради.

Дом-работилницата има капацитет 30-35 души според Павел Димитров, а според други нейни възпитаници - 25 души. В стаите на неговия интернат, разположен на втория и третия етаж, са настанявани по двама или трима курсисти. В Дом-работилницата се приемат както завършили Държавния институт за слепи (за дообучение), така и късно ослепели лица от цяла България. Последните са били насочвани към дома от общинските власти. Професионалното обучение е било с продължителност 2 години и постъпилите клиенти са получавали много добра подготовка по универсално кошничарство, метларство и четкарство. Акцентът в подготовката все пак е бил върху овладяването на кошничарския занаят. След продължително обучение възпитаниците на дома са изработвали, и то при много добро качество, цялата гама от кошничарски изделия: оплитане на куха стъклария (дамаджани и буркани), кошчета за смет и кошници, багажни куфари, жардениери, маси, столове, бебешки люлки, цели холови и градински гарнитури, продавани в магазините на затворите. Професионалната подготовка е била с осемчасова продължителност дневно - от 8 до 12 преди обяд и от 2 до 6 след обяд. В най-горещите летни дни следобедното обучение се е изтегляло с един час назад - от 3 до 7 часа.

При обучението по кошничарство са използвани предимно местни суровини. Според Димитър Русков - Бягата използван е също вносен материал, може би от тръстика, наричан педик.

При подготовката по универсално кошничарство широко е била използвана от Георги Задрев (от Пазарджик) т.нар. взаимоучителна метода. "Виж другарят ти каква плетка прави! Опитай се и ти да направиш същата!" - подканял той клиентите на дома.

Напускайки Дом-работилницата, неговите възпитаници са получавали безвъзмездно целия набор от кошничарски инструменти: малък ръчен струг, три вида клещи, ножици "конде" (френска изработка), шило, 2 вида цепачи (тройка и четворка), прегъвач и др. Предоставен им е бил също и 30 килограма обработен върбов материал за първоначално стартиране на техния кошничарски бизнес. Успешно завършилите професионалната си подготовка са получавали майсторско свидетелство по универсално кошничарство, което им служело пред местните власти за разкриване на собствени кошничарски работилници. Част от обучаваните в дома след завръщане по родните си места са разкривали кошничарски работилници, посредством които години наред са издържали както себе си, така и своите семейства. Добри примери в това отношение са: Георги Даракчиев от Пловдив, Иван Антонов от Асеновград, Наим Буку Шекерджийски от Дупница и др. Други упражняват усвоения занаят в кошничарските работилници на Димо Мангъров и Павел Димитров в гр. София.

Дом-работилницата е функционирала с много малък щатен персонал от 6 души - домакин, учител по кошничарство, двама прислужници, перачка и готвач. Учителите по четкарство и метларство са работили като хонорувани лектори. И те, като учителя по кошничарство, са били подбирани сред най-добрите от съответната занаятчийска гилдия.

Управителят майор Илия Минков е работил на обществени начала (без възнаграждение) и е живеел в апартамент на втория етаж със своята съпруга Берта. С нея той се запознава по време на своето лечение в Германия в болницата, където тя е била медицинска сестра. Според Павел Димитров майор Илия Минков е първият човек, който внася помощни технически средства от Германия, като часовници с релефен циферблат, брайлови плочи и др. Майор Илия Минков като управител е бил строг по военному и редът в Дом-работилницата е бил почти военен. Той не е разрешавал обучаващите се слепи да напускат сами Дом-работилницата. Разрешавано е само по изключение на тези, за които техните родители са подписали специална декларация.

10. Нови обитатели в сградата на "Покровител"

Дом-работилницата функционира до 1943 г. През март 1941 г. на нейния трети етаж се настаняват немски военни части, и две години нейните клиенти и немските войници съжителстват заедно. Две години и няколко месеца немците използват като склад т.нар. "паркетен салон", намиращ се на първия етаж в северозападната част на сградата. Този паркетен салон преди това години наред е предоставян срещу заплащане всяка събота за танцови забави.

А кошничарската работилница се намира на първия етаж в южната част на сградата - където дълги години бе разположен книговезният отдел на брайловата печатница. Столовата на Дом-работилницата се намира в сутерена на сградата, там където е барчето на ССБ.

Според Кирил Манов и Павел Димитров непосредствено след 9 септември 1944 г. Дом-работилницата е била разграбена от живущите наоколо. Демонтирани са били дори врати и прозорци. Малко след това (септември или октомври) полицията възстановява щетите и започва да използва Дом-работилницата за предварителен арест, през който преминават българи, пристигащи от чужбина, и като временен затвор за лицата, съдени от т.нар. Народен съд. През месец април 1945 г. Дом-работилницата е предадена на Дружеството на българските слепи, представлявано от Кирил Манов.

11. Заветът на майор Илия Минков

Майор Илия Минков е смятал, че сградата на Дом-работилницата завинаги трябва да се използва за нуждите на късно ослепели лица от надучилищна възраст. "Държавата - казвал той - винаги ще полага грижи за образованието на слепите деца и младежи. Но за късно ослепелите от надучилищна възраст трябва да се грижат организациите на и за слепи." Но за съжаление тези заветни думи на майор Илия Минков много бързо са забравени, или по-точно - въобще не са взети предвид. Дейци на ДБС лобират много яко пред съответните държавни инстанции в сградата на Дом-работилницата да бъде преместен Държавният институт за слепи, което и става през декември 1945 година. Оттогава до 1952 година във великолепната сграда се помещава софийското училище за слепи (в края на 1945 г. има вече второ училище за слепи. Отначало то е разкрито в гр. Шумен, но впоследствие е преместено в гр. Варна).

12. Бунтът на слепите гимназисти

През есента на 1952 г. и софийското училище за слепи се прехвърля в гр. Варна. Сградата на Дом-работилницата за слепи мъже този път приютява за цели 5 години турско педагогическо училище. По време на официалната церемония за откриване на това училище, на която присъства тогавашният министър на образованието Демир Янев, четирима бивши възпитаници на Държавния институт за слепи - Борис Бодичев, Славчо Рачев, Атанас Иванов - Хитрата и Райчо Васев, провеждат протестна акция с искане сградата да си остане за софийското училище за слепи. Тези четирима бунтари са ученици във вечерна гимназия и са били настанени в интерната на софийското училище за слепи. Естествено, искането на младежите е останало без последствие, или по-точно в резултат на този протест лично по разпореждане на самия министър на образованието четиримата смелчаци са изпратени в общежитието на варненското училище за слепи, за да продължат на друга територия своето образование.

13. Нови функции на дом "Покровител"

През месец юни 1957 г. в сградата на "Покровител" се разполагат кошничарският и четкарският цех на производствено предприятие "Успех" на Съюза на слепите в България, а през 1973 г. неговото място е заето от централите на ССБ и на неговата стопанска дейност, от брайловата печатница и от студиото за говорещи книги.

14. Деветосептемврийски преврат и в Дружеството за покровителстване на слепите в България

През септември 1944 г. чрез създаден за целта ОФ-комитет преврат е извършен и в ръководството на дружество "Покровител" - мястото на проф. Константин Пашев е заето от офталмологът-есперантист Иван Василев (бъдещ професор и баща на популярната сега офталмоложка проф. Петя Василева). За секретар е избран Исак Леви.

В Дружеството за покровителство на слепите в България масово навлизат членове на ДБС. На 1 февруари 1948 г. те "подпомагат" Общото събрание, проведено в Агрономическия факултет, да вземе решение за вливане в ДБС, което от 17 месеца има ново наименование - Съюз на слепите в България.

Така приключва своята дейност първата организация за слепи в България. През своето 26-годишно съществуване нейните ръководства показват изключителни умения за набиране и управляване на парични средства. Разбира се, най-голямото нейно постижение е построяването на Дом- работилница за слепи мъже. По своята същност този Дом-работилница е един модерен за времето си център за професионална рехабилитация на късно ослепели мъже. Няколкото съвременни български организации за слепи продължават в определена степен традициите, създадени от дейците на "Покровител", оставили ни чудесен пример на всеотдаен доброволчески труд.



Глава 5.
Други организации на слепи до 1951 г.

1. Дружество на слепите есперантисти "Балкана стело"

Според Марин Тодоров на 6 май 1925 г. се основава есперантско дружество "Балкана стело" ("Балканска звезда"). Основатели на дружеството са: Стефан Ненков, Стоян Орозов, Димо Кирев, Никола Стоименов Дръвнишки, Петър Ганчев, Леон Георгиев, Тотка Георгиева и Вера Минева. Десетилетия наред "Балкана стело" играе голяма роля не само за популяризиране на изкуствения международен език есперанто, но и изобщо за развитието на делото на слепите у нас. Чрез "Балкана стело" се е получавало и съветското списание на релефноточков брайлов шрифт "Жизнь слепых".

Същият Марин Тодоров пише, че от 1921 до 1944 г. есперанто официално се изучава в Държавния институт за слепи. Преподаватели през това време са били: Панайот Колев, Асен Григоров, Димо Кирев.

Както се вижда от списъка на основателите на "Балкана стело", всички ръководни дейци на Дружеството на българските слепи през 20-те и 30-те години са и добри есперантисти. Посредством международния език есперанто те черпят с пълни шепи информация за образованието, рехабилитацията и професионалната реализация на зрително затруднените от другите страни. Особено полезни в това отношение са брайловото списание на есперанто "Есперанта лигило" (Тодоров, 1972).

2. Читалище на слепите в България

В Устава на ДБС, чл. 5 като особено приоритетна задача е посочена "...създаване на централна библиотека и списания, уреждане просветителни беседи и курсове за неграмотните.". Разбира се, трябвало да минат още 7 години, докато тази цел се осъществи. И както пише Никола Димитров: "В един разговор с нашия благодетел Атанас Топлийски те (Ст. Ненков и Атанас Топлийски - б.а.) идват до идеята, че нуждата от читалище за слепите е голяма..." (Димитров, 1946). Тази идея се възприема и от други членове на ДБС и на 29 април 1928 г. се свиква учредителното читалищно събрание. За пръв негов председател е избран бъдещият академик Петко Стайнов, който заема този пост до 1945 г. (Карафезов, 1998). Освен създаване на голяма библиотека за ползване от слепите у нас, читалището си поставя за задача да построи голям читалищен дом "с библиотечни, читалищни и концертни зали, както и кино-театрален салон".

Членове на читалището са най-вече членове на ДБС и на Дружеството за покровителстване на слепите в България. Заедно с ДБС читалището започва още от края на 1928 г. да издава сп. "Съдба", от чиито продажби черпи финансови средства. Само след две години неговата библиотека вече брои 500 тома (на плоскопечатен шрифт) и 70 тома (на брайл). То членува във Върховния читалищен съюз и е признато за 16-ти читалищен окръг (Ненков, 1932).

3. Дружество "Мрак"

Според Ст. Ненков то е основано 1930 г. (а според Ст. Орозов - 1931 г.) от ослепели от злополука в полето на труда и осигурени от фонда "Обществени осигуровки". Всичките му членове са получавали пенсия. Дружеството работи най-вече за увеличаване на пенсиите на своите членове и извоюване на някои привилегии. Численият му състав е сравнително малоброен (през 1931 г. - 16 души, а през 1946 - 19 души), (Милчев, 1990). Негов дългогодишен председател е Стефан Герджиков.

4. Дружество "Черен поглед"

Създадено е през 1932 г. и включва недоволни и изключени от други организации на слепи. Според Ст. Орозов то има претенции да е организация на онези слепи, които са служили на държавата или на частните предприятия като осигурени работници (Орозов, 1934).

Според мои проучвания голяма част от неговите членове изкарват прехраната си посредством просия, която им е официално разрешена от държавата чрез съответен документ. Интервюирани от мен лица твърдят, че дружеството не е имало съответната регистрация. Дълги години председател на дружеството е Стоимен Бояджиев, доста бойка и колоритна натура, държащ за всеки случай един средно голям чук зад вратата на канцеларията си.

5. Първа Българска кооперация за общи доставки на слепите в България

Според фирменото отделение на Софийски градски съд с определение 2145 (5 юни 1945 г. по ф.д. 260) се удостоверява вписването и регистрацията в съда на "Първа Българска кооперация за общи доставки на слепите в България".

Тя се учредява на 25 Ии 1945 г. Първоначално нейната цел е организираното доставяне на дребни артикули на слепите амбулантни търговци. Пръв председател на нейния Управителен съвет е Никола Стоименов, а председател на Контролния й съвет е Стефан Ненков.

През 1949 г. кооперацията си поставя нова основна задача "да дава препитание на онези член-кооператори, които освен слепотата си имат и други физически или умствени недъзи и са неработоспособни" (Божурин, 1970). Кооперацията обхваща предимно членове на ДБС. Промяната в наименованието на кооперацията е станала вероятно през същата 1949 г. - Народна потребителна кооперация на слепите.



Глава 6.
Сдружения на слепи от 1951 до 1989

1. Обединителен конгрес през 1951 г.

Както се разбра от досегашното изложение в недалечното минало - периода 1920-1951 г. слепите в България са се сдружавали по различни признаци: причина за слепотата, професионална ангажираност, културни интереси. Съществували са седем организации с различна численост, повечето от които с национален периметър на дейност.

С установяване на тоталитарния режим и премахване на политическия плурализъм (1944-1948) много сдружения с идеална цел са разпуснати и имуществото им е иззето в полза на държавата, каквато е съдбата на няколкото организации на инвалиди. Други пък са били принудително обединявани, каквато участ сполетява организациите на слепи. Те само на косъм се разминават от ликвидация - най-висш държавен и партиен ръководител от онова време собственоръчно е написал резолюция, предполагаща тяхното разформироване. Но за късмет на българските слепи и слабовиждащи, това становище не е реализирано. С решение на Националния съвет на Отечествения фронт от 5 февруари 1950 г. се препоръчва дружествата "Тъмнина" и "Мрак" и Съюзът на слепите в България (бившето "Дружество на българските слепи", приело новото си наименование през 1946 г. на четиридневен бурен конгрес - 28-31 август) да се обединят в един общ съюз (Карафезов, 2001). Осъществяването на тази препоръка на Националния съвет на Отечественият фронт не става никак лесно. Ръководствата на дружествата "Тъмнина" и "Мрак" оказват силна и упорита съпротива. Представители на НС на ОФ полагат многократно големи усилия да ги убеждават в необходимостта от обединението. Налага се дори намесата на висши органи на комунистическата партия.

"Решение на ЦК на БКП:
Централният комитет на Българската комунистическа партия,
отдел "Секретариат" - 28 юни 1950 година, София.
До Другаря Д. Терпешев
До Другаря Ф. Козовски
До Другаря А. Стойков
Препис от решение нр. 755 на Секретариата на ЦК на БКП от 29 юни 1950 г.

Първо - Съюзът на слепите в България, дружеството "Тъмнина" на ослепелите от войните, дружеството "Мрак" на ослепелите работници от злополука в производството, да се слеят и образуват единен Съюз на слепите в България, който да подпомага народната държава във всестранните й грижи за слепите - трудоустрояване, обучение, образование и социално подпомагане на слепите и да провежда идейновъзпитателно и културно просвещение сред слепите.

Второ - в Съюза на слепите в България да не се създават секции за отделните категории слепи, а в централното ръководство на Съюза да има отдели за слепите от войните и за слепите от злополука в производството, които да се грижат за подработването на специфичните въпроси на тези категории слепи.

Трето - Съюзът на слепите в България да се контролира и подпомага във всекидневните му работи от Министерство на труда и социалните грижи." ("Животът на слепите", 1951).

За реализиране на горното решение са били необходими повече от осем месеца. Всичко това доказва, че съпротивата срещу обединението е била много силна и упорита.

Но за една от трите обединяващи се организации - Съюза на слепите в България (бившето ДБС) обединението е било лелеяно повече от две десетилетия. И в края на краищата то става факт!

На 13 март 1951 г., в София в салона на Дома на правниците на ул. "Пиротска" нр. 7 се провежда обединителният конгрес на гореспоменатите сдружения на слепи. На 12 март 1951 г. в отделни помещения се провеждат годишните отчетни събрания на дружества "Тъмнина" и "Мрак" и Щи редовен конгрес на Съюза на слепите в България (ССБ). След приключване на отчетите и трите организации вземат решение за обединение. Избрани са съответният брой делегати за обединителния конгрес, а Щи конгрес на Съюза на слепите в България не избира делегати, понеже те са избрани още през юли 1950 година.

На обединителния конгрес присъстват 126 души делегати, от които: 91 делегата от страна на Съюза на слепите в България, 19 делегати от дружество "Тъмнина", 16 делегати от дружество "Мрак".

Председателстващият обединителния конгрес Стефан Ненков, един от ветераните на ДБС, открива конгреса и съвсем накратко обосновава необходимостта от обединението, като посочва целта, задачите и перспективите за дейност и развитие на един общ съюз на слепите в България. Конгресът провъзгласява обединението на всички категории слепи в Общ съюз на слепите в България.

Приет е устав, който предвижда Управителният съвет на съюза да се състои от 11 членове и да включва най-малко по двама застъпници на всяка категория слепи. Така е приет принципът на паритета. Останалите петима членове са избирани независимо от причината за тяхната слепота. Приета е резолюция за основните насоки на дейност и развитие на Общия съюз на слепите в България и неговите клонове по места.

За председател на новата организация е избран Стефан Ненков, а за подпредседатели Кирил Костов от бившия ССБ, Константин Гайдаров от бившето дружество "Тъмнина" и Стефан Бучакчиев от бившето дружество "Мрак" (Белобрадов, 1971).

Три организации на слепи не участват в обединението. Обединителният конгрес не засяга Читалище на слепите в България и Народната потребителска кооперация на слепите, които продължават своето самостоятелно съществуване. Дружество "Черен поглед", за което се твърди, че не е имало никога съответната регистрация и канцелария (квартирата на неговия председател е била използвана за офис), се е саморазпуснало.

2. Производителна кооперация на слепи "Павел Корчагин"

Тя е основана през 1951 г. от бившия председател на дружество "Мрак" Добри Ников и Христо Тодоров - друг изтъкнат деец на това дружество, и двамата непримирими противници на принудителното обединение на организациите на слепи в Общ съюз на слепите в България. Според Стойчо Милчев те са събрали по 10 хиляди лева дялов капитал от 20 слепи, предимно жени, и с помощта на Централния кооперативен съюз (ЦКС) учредяват Производителната кооперация на слепи "Павел Корчагин". Кооперацията съществува около 3 години, натрупала е огромно количество некачествена продукция и през лятото на 1955 г. ЦКС я обявява в ликвидация. Според същия Стойчо Милчев основната цел на тази кооперация е била да се противопостави на току-що учредения Общ съюз на слепите в България, да бъде негова алтернатива и най-вече алтернатива на зараждащата се негова стопанска дейност.

3. Съюз на слепите в България - постижения и проблеми

Както пише в своите мемоари Стойчо Милчев, първа грижа на новоизбраното Бюро на Общия съюз на слепите в България (ОССБ) е да осъществи решението на обединителния конгрес за организиране на специални производствени предприятия към съюза. Определена е една четиричленна комисия в състав: Константин Гайдаров, Кирил Костов, Стефан Бучакчиев и Стойчо Милчев, която да отговаря за разкриване на производствено предприятие. Макар и без опит в стопанската дейност, както признава Стойчо Милчев, комисията предприема редица постъпки пред държавни и партийни инстанции, в резултат на което през месец юни същата година се получава съгласие от Министерството на народното здраве и социалните грижи за организиране на съюзни предприятия. Заслуга за това имат Константин Гайдаров и Кирил Костов, които създават делови контакти с Министерството на народното здраве и социалните грижи (Милчев, 1990).

И благодарение на личните връзки на Константин Гайдаров със Социални грижи към Градския народен съвет ОССБ получава едно съвсем непригодно и нехигиенично помещение на ул. "Ев. Гешев" 24. Слепите работници са го наричали "ветрилника", защото вятърът и студът са влизали от всички страни.

През месец септември 1951 г. Бюрото на Общия съюз натоварва Димо Мангъров да закупи върбов материал и да започне оплитането на куха стъклария (дамаджани и буркани). Членът на Бюрото на ОССБ Димо Мангъров е натоварен с тази задача поради неговия голям опит и добра професионална квалификация - той е бил един от малкото възпитаници на ДИС, притежаващи майсторско свидетелство по кошничарство, бивш лектор по занаяти в ДИС и бивш собственик на кошничарски работилници с двайсетина слепи и виждащи работници. Закупената от Димо Мангъров върбова пръчка е складирана в двора на съюзната къща на бул. "Сливница" 243. Мангъров разбира, че закупеният от него материал е лошокачествен и не би могъл да се използва, поради което се оттегля, без да се интересува повече за работата в Общия съюз (Милчев, 1990).

Тези първи несполуки не позволяват да се открие през 1951 г. производствено предприятие, но още през месец март 1952 г. това се осъществява. Доставен е качествен върбов материал и Стефан Бучакчиев изплита първата дамаджана.

Кошничарският цех на "Промкомбинат 1" в София заработва, а през месец юли същата година се разкрива и метларски цех. Според Стойчо Милчев по предложение на Константин Гайдаров на малкото производствено предприятие е сложена гръмката фирма "Промкомбинат 1". В това негово предложение прозират мечтите на съюзните дейци от онова време да бъдат създадени в бъдеще промишлени предприятия на много места в страната. Бюрото на ОССБ още тогава обсъжда и вижда в перспектива една верига от специални производствени предприятия, в които да работят всички трудоспособни слепи и слабовиждащи. Интересно е обаче, че слепите, в огромното си мнозинство, не са никак възхитени от намеренията на Общия съюз, защото считат и то не без основание, че посредством производствените предприятия ще се създадат условия за премахване на тяхната улична амбулантна търговия, която им носи тогава големи печалби. Слепите по онова време търгуват винаги с дефицитни стоки като ластик, ножчета за бръснене и др. Тяхната търговия е силно благоприятствана от тогавашната пазарна ситуация, при която десетки стоки са били в хроничен дефицит. Както е известно, вечната и неотменна спътница на тоталитарния режим е т.нар. дефицитна икономика.

Отначало "Промкомбинат 1" изплаща твърда заплата за срок от 3 месеца на тези, които постъпват на работа в кошничарския цех. След изтичането на 3 месеца обаче те отново излизат на улицата, макар че предварително са подписали декларация, че ще останат на редовна работа в "Промкомбинат 1".

Колко трудно е било тогава, говори фактът, че през периода от 1952-1955 г. се сменят петима виждащи директори. Те не са уволнявани, сами напускат, защото не намират пътища за преодоляване на трудностите (Милчев, 1990).

През 1953 г. "младотурците" в ръководството на Общия съюз на слепите - Кирил Костов, Константин Гайдаров и Стойчо Милчев извършват "преврат". Свален е от председателския пост Стефан Ненков - дългогодишния изявен деец на Дружеството на българските слепи, негов председател на няколко пъти, бивш преподавател по пантофарство в Държавния институт за слепи. Основният мотив за освобождаването на Стефан Ненков от председателския пост е преклонната му възраст от 73 години. За председател е избран 29-годишният Кирил Костов, дотогавашен заместник-председател от квотата на Съюза на слепите в България, с висше музикално образование, впоследствие дългогодишен щатен флейтист в Българското национално радио и няколко мандата председател на Национално читалище на слепите "Луи Брайл".

На Втория си редовен конгрес, състоял се на 24 и 25 април 1955 г., Общият съюз на слепите в България се преименува в Съюз на слепите в България. За негов председател е избран бившият директор на софийското училище за слепи Димитър Домусчиев, а за негови заместници - Павел Димитров и Стойчо Милчев. Първият от заместниците е с ресор "организационни въпроси", а вторият отговаря за производствено-стопанската дейност. С Постановление на Министерски Съвет (ПМС) от 9 април 1955 г. ССБ получава правото да развива стопанска дейност и постепенно сякаш губи облика си на организация с идеална цел. Изгражда се мрежа от производствени предприятия "Успех" и техни клонове в страната. Кръстник на ПП "Успех" и негов директор 1956-1959 г. е Стойчо Милчев. Отначало ПП "Успех" има три клона - Габрово, Пловдив и Варна, които след 1959 г. се превръщат в самостоятелни производствени предприятия.

На поредния Иии конгрес за председател на Съюза на слепите в България е избран Иван Илиев - директор на ПП "Успех", Габрово. За пръв път след 1951 г. се нарушава правилото председателят на съюза да бъде бивш възпитаник на Държавния институт на слепи, София. Същевременно се потвърждава дългогодишната традиция председателите на ССБ да са лица от дълбоката провинция. Тази традиция е нарушена само веднъж с избирането на Кирил Костов (от с. Требич, Софийско), но който не е избиран за председател на конгрес. Заместници на Иван Илиев са: Желязко Пеев, отговарящ за организационните въпроси; Тодор Шошев с ресор производствено-стопанската дейност на ССБ. На конгресите през 1963 г. и 1967 г. този екип е преизбиран безпроблемно. През 1971 г. ръководството е освежено с избирането на Константин Гайдаров за първи зам.- председател с отговорности за рехабилитацията и трудоустрояването и Спас Карафезов с ресор организационни въпроси. Иван Илиев за четвърти път е преизбран за председател. Четвърти е и мандатът на Тодор Шошев като зам.-председател по стопанските въпроси. През март 1975 г. на пленарно заседание на Централния съвет на ССБ е отстранен първият заместник-председател Константин Гайдаров за лоша работа в неговия ресор и поради несработването му с председателя. Само три месеца след това през месец юни под диктата на представителите на ЦК на БКП и Дирекция социални грижи същият този Централен съвет отстранява Иван Илиев като председател и го заменя с Тодор Шошев, дотогавашен зам.-председател по стопанските въпроси. На поредния Vии конгрес, състоял се през декември 1976 г., за председател е избран Янаки Градев - директор на ПП "Успех", Варна. За негов заместник е избран Спас Карафезов. През 1981 г. отново през декември този тандем Градев-Карафезов е избран почти единодушно. През 1986 г. пак през декември за трети път е преизбран Янаки Градев. За първи зам.-председател е избран докторът по педагогика, научният сътрудник в Научния институт по общо образоване "Т. Самодумов" Владимир Радулов. Тогава Vиии конгрес на ССБ предостави четвърти зам.-председателски мандат на Спас Карафезов, чиято длъжност само след една година е съкратена. През месец декември 1989 г. на заседание на Централния съвет е приета оставката на Владимир Радулов като заместник- председател.

В края на 80-те години ССБ вече има 11 производствени предприятия и 41 филиала, което създава много благоприятни условия за масово трудоустрояване на неговите членове. През 60-те и 70-те години се разгръща огромно строителство на производствени и жилищни сгради, а също и сгради за отдих и културни нужди. Първоначално във Варна, Дряново и София се обособяват т.нар. производствено-жилищни комплекси (ПЖК). Може би е известно, че към тези ПЖК някои зрително затруднени интелектуалци имат големи резерви и ги характеризират като "гета" (Петър Стайков), "инкубатори на слепота" (Ангел Сотиров), "черни оазиси" (Иван Ганев). Смята се не без основание, че производствено-жилищните комплекси водят до сегрегация на слепите и имат не само офталмо-генетични, но и определени социално-психологически последици. Но без колебание трябва да признаем, че тези силно критикувани образования обективно са изиграли много важна роля за масовото трудоустрояване през 60-те и 70-те години на стотици слепи и слабовиждащи.

На 17 октомври 1966 г. е открит Националният център за рехабилитация на слепи, който е първата институция за основна рехабилитация на късно ослепели лица в Източна Европа. В средата и края на 80-те години ССБ е един от най-щедрите дарители за много държавни институции и партийни и синдикални организации. За съжаление въпреки огромния финансов ресурс, с който по това време ССБ разполага, не са построени подходящи сгради за Централната фонобиблиотека в София и за Националния център за рехабилитация на слепи, Пловдив.

През този период организационното строителство на ССБ бележи също висок ръст. В десетки селища се учредяват първични организации в резултат на широката дейност, която ССБ провежда за издирване на потенциални членове и включването им в своите организационни и стопански структури.

През 60-те, 70-те и 80-те години международната дейност на Съюза на слепите в България е много активна. Между ССБ и сродни на него организации от чужбина се разменят делегации, включващи негови ръководни кадри, експерти, спортисти и състави на художествената самодейност. Признание за международния авторитет на ССБ е изборът на неговия председател Янаки Градев през 1987 г. за генерален секретар на Европейския съюз на слепите.

4. Народно читалище на слепите "Луи Брайл"

През 1958 г., когато се навършват три десетилетия от учредяването на читалището, неговите дейци са обхванати също от порива към преименуване и то се сдобива с новото си и адекватно за онези времена име - Народно читалище на слепите "Луи Брайл". Предишното наименование, което читалището е носило цели три десетилетия, има според нас две много големи достойнства:

1. Показвало е много ясно националния периметър на неговата дейност;

2. Било е кратко - състояло се е само от три думи, докато в новото име думите са почти двойно повече.

През същата 1958 г. настоятелството на читалището с председател Коно Горанов взема решение за записване на книги на магнетофонни ленти. Поставя се началото на производство и в България на говорещи книги. Закупуват се първите двадесет портативни магнетофона "КВ 100", като пет от тях се раздават на доброволци-четци за запис на книги по домовете. На слепи членове на читалището се предоставят останалите петнадесет за ползване чрез тях на създаващия се вече библиотечен фонд от говорещи книги (Гайдаров, 1985). Говорещата книга е много по-евтина от брайловата, с по-малък обем от нея и е достъпна за онези зрително затруднени, които не владеят брайловото писмо. През 1963 г. читалището оборудва в своите помещения малко студио за магнитен запис, чрез което производството на говорещата книга започва да се прави професионално. През същата година то започва да издава и говорещото списание "Популярна просвета". Продължава също усилено да се преписват на ръка книги от плоскопечатен на брайлов шрифт.

В неговия неголям салон се организират срещи с известни дейци на науката и културата, провеждат се курсове за изучаване на брайловото писмо, машинопис, есперанто, руски език, немски език и др. През този период читалището е и средище за активни социални контакти на слепите, живеещи в София. В него се провеждат вечеринки и танцови забави, оспорвани турнири по шахмат и игра на карти. От 1971 г. се организира разнос на брайлова литература по домовете на читателите. Читалището организира конкурси за бързо и изразително четене на брайл в двете училища за деца с нарушено зрение. То разпраща по пощата също брайлова литература и на свои читатели, живеещи извън София. Читалището предоставя заемообразно брайлова литература в градовете Варна, Пловдив и Дряново.

За много от идеите и постиженията на читалището особено голяма заслуга има Минчо Стоянов. Ползвайки писмено няколко езика, той е следял отблизо европейския брайлов печат, от който е черпил много информации и идеи. И благодарение на това, че цели 36 години (1944-1980) неизменно е бил секретар на читалището, той могъл много сериозно да влияе на неговата политика (Янкова, 19880. Длъжността секретар е втора в йерархично отношение след председателската и макар и тя да се е упражнявала на обществени начала, е достатъчно ключова. Дългогодишното присъствие на Минчо Стоянов в настоятелството на читалището е осигурявало както една добра креативност в решенията му, така също и стабилна приемственост в неговата политика. Благодарение на широката си обща култура и голямата си информираност по проблемите на слепите Минчо Стоянов захранва непрекъснато с идеи читалищното ръководство.

През 1989 г. по време на председателството на д-р Петър Стайков в читалището започва за пръв път след 1944 г. да се копира Библията - Новия завет. По същото време читалище "Луи Брайл" става своеобразен дисидентски център - започва да се записва на магнитен носител, размножава и разпространява сред зрително затруднените интелектуалци съветски дисидентски печат. Всеки месец десетина касети на руски език с материали от вестниците "Литературная газета", "Аргументы и факты", "Московские новости" и сп. "Огонек" тръгваха от читалището към своите адресати. Разбира се, тези дисидентски почини на председателя д-р Петър Стайков не срещаха одобрението на всички членове на читалищното настоятелство. Напротив - някои от тях му отправят остри критични бележки и дори го обвиняват в самоуправство.

5. Народнопотребителна кооперация на слепите в България

Според фирменото отделение на Софийски градски съд с определение 341 13 май 1950 г. по ф.д. 331/49 г. е вписана промяна в състава на членовете на Управителния съвет: Петър Ганчев Петков, Димитър Донков, Стефан Саламов, Димо Колев, Йордан Богданов, Ненчо Стоянов, Георги Христов.

С определение 369 от 25 май 1950 г. е вписана промяна в наименованието на кооперацията - "Народна Потребителна кооперация на слепите в България".

Както се вижда от цитираното по-горе извлечение от решенията на Софийски градски съд, сдобила се вече с новото си име през 1950 г., тя продължава да развива в страната мрежата си от търговски обекти и да назначава като продавачи онези слепи с множество увреждания, които не могат да намерят приложение на своя труд в специалните предприятия на ССБ или на други организации и институции.

През този период в много селища на страната се построяват магазинни и складови помещения. В сравнение с преобладаващата държавна търговия търговците на кооперацията проявяват по-голяма инициативност и изобретателност при снабдяването на магазинната мрежа с дефицитни стоки. Това, разбира се, силно се благоприятства от доминиращата в страната още от началото на 40-те години дефицитна икономика. Назначените в кооперацията като продавачи нейни членове с множество увреждания от 1969 г. са задължени да продават известно количество дефицитна стока в селищата, където живеят. По този начин се предава автентичност на придобития от тях в кооперацията осигурителен стаж. Стотици зрително затруднени с множество увреждания в страната благодарение на тази форма на трудоустрояване успяват да придобият необходимия осигурителен стаж за пенсионирането им по общо заболяване.

И една много любопитна подробност. Не без основание шегаджиите наричат кооперацията "Първа кадрова морга на Съюза на слепите в България". Бивши ССБ-величия и важни чиновници от неговата централа са избирани в нейните ръководни контролни органи и на кооперативна ясла някои от тях дочакват пенсия за старост. Примери в подкрепа на това закачливо определение колкото щеш: Веска Колева, Лиляна Наскинова, Стефан Пенчев, Тошко Николов, Асен Стоянов, Янаки Градев. Разбира се, в това няма нищо лошо. Нека си спомним, че учредителите на кооперацията са членове и изявени дейци на Дружество на българските слепи. И Димо Мангъров след като се оттегля от ръководството на Общия съюз на слепите в България, оглавява известно време Народнопотребителната кооперация на слепите.




Начало