Начало

КОШНИЧАРСТВОТО БЕШЕ ЗА НАС НЕ САМО ПРОФЕСИЯ!!!

            

Ангел Сотиров
Снимки: Георги Генов

   ъbsp;        На 20 април, четири дни преди Връбница, Денят на кошничаря, отново сме заедно. Пак на същото място – съюзния клуб в стария “Успех”. Настроението ни е доста приповдигнато не само от тазгодишното по-празнично меню и по голямото изобилие от огнена течност, щедро отпуснати от УС на пловдивската Регионална организация на ССБ. През януари се навършиха 60 години от старта на пловдивското предприятие за слепи. Неговите сгради ги има, и то в два двора. Част от техните наематели също са налице. Но за съжаление вече от петнайсетина години хора с нарушено зрение не работят в предприятието, с изключение на неговия управител Велик Атанасов и на няколко полуслепи охранители, получаващи си възнагражденията от частна охранителна фирма.

Еленко Милицин

            Еленко Милицин, патриархът на пловдивските невиждащи кошничари, съвсем спонтанно и развълнувано ни приветства със своя благ пасторски глас така: “Кошничарството не беше за нас само професия, посредством която си изкарвахме своята прехрана, а тя се оказа и една школа, един университет. Хората, които минаха през тази школа, станаха с добри качества и добродетели, и добри работници, които се реализираха и до ден днешен в нашата система. Като ярко доказателство за това вече десетки години е и Велик, който организира това мило тържество, със своя възрожденски дух поддържа това направление. Така че кошничарството е неразривно свързано със създаването на нашето предприятие, защото тази професия изгради хора, а и дълги години кошничарството беше основата на “Успех”. Искам да кажа още две думи. За мен това място тука, където сме, е било винаги скъпо, свидно, и свято, защото тук започва нашето добро начало. Тук мина по-голямата част от живота ни, нашата младост. Тук имаше всичко. Имаше дейност. Ние работехме, създавахме. Правехме планове. Тука се създаваха семейства, раждаха се деца, купуваха се домове. И всичко! За съжаление, нещата са се променили. Тези сгради наоколо, плод на нашия труд, са само паметници и неми свидетели на нашия градивен и съзидателен труд, който някога се е полагал. И ако има нещо добро, че тук си остава наша твърдина, И дай, Боже, завинаги! Наздраве, другари!” 

            Без никакво съмнение, Еленко е сякаш доста, доста прав. Наистина, голяма част от изтъкнатите дейци на ССБ от недалечното минало са били кошничари по професия: Янаки Градев, Христо Белобрадов, Желязко Пеев,Стойчо Милчев, Димо Мангъров, Марин Матев, Георги Даракчиев, Дончо Дончев, Дамян Дамянов, Владимир Желев, Георги Митев, Димо Тотев и др. Но колегата Милицин може би имаше предвид и други пловдивчани като Димитър Парапанов, Данчо Данчев, Коста Дечев, Георги Холянов,с високи публични роли и забележителни професионални постижения.

            Освен Владимир Желев и Владимир Радулов, другият сляп кошничар с европейска и световна известност е Димитър Парапанов. Не знам доколко е уместно да броим за кошничар Владо Радулов, като се имат предвид не особено оптимистичните думи на неговия учител по кошничарство колоритният Димитър Марков: “Владимире, ти непременно ще четеш романа “Глад”!”. Но на интелектуалците сякаш им е простено, че техните кошничарски умения са от скромни по скромни, както се казва. Може би някакво изключение е композиторът и диригентът Георги Холянов, който сравнително добре върти дамаджаните, по спомени на Коко Мъндев. Същият Коко, който е отнесъл един як шамар по врата от учителя Димитър Марков, защото си поискал от него “ингисери” (пирони). Селското момче от Българска поляна въобще не знаело че “ингисерите” си имат също по-български наименования като пирони и гвоздеи, и продължило да си настоява за своите ингисери. Слава Богу, че обучителното шаморосване не продължило. Но да се върнем към темата на абзаца. Димитър Парапанов, както е добре известно на читателската аудитория, е учредител и председател на Националната организация на глухослепите. Той също е един от двамата одитори на Световната федерация на глухослепите и на Европейския съюз на същите инвалиди. А преди три години само три гласа не му достигат да оглави и европейската организация на хората с това двойно сензорно увреждане. И пак ще повторя, а съм готов и да потретя, че не ми е известно друг българин с увреждания да е заемал или да заема едновременно такива високи позиции в европейските и световни сдружения на хората с увреждания. Отдавна Димитър Парапанов трябваше да е носител на високо държавно отличие. И думите на Христос са в пълна сила и в този случай: “Никой не е пророк сред своите, в своя дом, в своето село”...

Велик Атанасов с групата кошничари

            Патриархът Милицин е прав също в голяма степен и с твърдението си, че кошничарството за нас беше школа, университет. Сещам се веднага за индийската поговорка, че “Човек за човека е учител”. И ние, кошничарите, наистина се учихме един друг. Нещо като британската взаимоучителна бел-ланкастърска система. Сред нас имаше колеги и с висше, и със средно образование. Работните помещения бяха неголеми, което улесняваше нашето непосредствено общуване. Обменяхме различна информация, обсъждахме прочетени книги, дори учехме есперанто и френски. И непрекъснато спорехме. И то доста настървено! Връзваха се жестоки басове. Освен д-р Никола Вачев и Дамян М. Дамянов, арбитри бяха трите тома на петтомната „Кратка българска енциклопедия“, един речник на чуждите думи в българския език, чийто автор вече не си спомням. Д-р Вачев е с висше стоматологично образование, но поради силно увреденото си зрение се бе преквалифицирал в най-обикновен дънар, плетеше дъна за дамаджаните, специална оплетка. А Дамян освен вечерната пловдивска гимназия, бе успял да завърши и някаква партийна школа, най-вероятно за да улесни попадането си в железните редици на комунистическата партия. Енциклопедиите и речникът постоянно обитаваха един доста здравичък сак на Велик Атанасов. Въпросният сак ни съпровождаше и при нашите релаксиращи следработни запивки. Там също понякога се вихреха свирепи интелектуални препирни. И еднокракият ни окачествител бай Митко Графа тогава посягаше към тежкия сак и отваряше фолиантите.

            И нещо, може би любопитно за част от читателите. Точно с този речник на чуждите думи в българския език великият Велик тестваше общата култура на приятеля си Атанас Сапунджиев, магистър по право. “Еее, бай Нас, ти нали си с висше образование. Случайно да знаеш значението на думите фолиант и констелация?” Сапунджиев се поизпотява, лицето му почервенява и отвръща с неприкрита досада: “Велко, като съм висшист не съм длъжен да зная всички чуждици в нашия език. Има си речници за тези думи...“

Петър Мишев

            Сигурно по повод на този малко тъжен юбилей, сред нас са и тримата все още живи основатели на нашия “Успех”. Това са ветераните Еленко Милицин, Петър Мишев и Тодор Лардев, специално дошъл от София за случая. Петър Мишев аз квалифицирам също за основател, макар той да започва работа цели 23 дни след старта на предприятието. Присвоявам му това звание, може би заради неговите 17 години, а може би и поради огромното му желание за работа като кошничар, щом занимава с този свой трудов порив чак министър-председателя Вълко Червенков. Организаторът на кошничарската среща Велик Атанасов, сам брилянтен кошничар, връчва на основателите сувенири и ги поздравява по-случай двойния празник.

            В Пловдив той пристига през 1952 г., съвсем наскоро навършил 18 години. Идва от далечното видинско село Горни Лом, община Чупрене. Постъпва в Държавното учебно производствено предприятие (ДУПП) “Труд” на обучение по кошничарство. След усвояване на занаята, остава да работи още известно време в предприятието, където учителства Янко Гаджалов – майстор-кошничар. А след това Еленко продължава да практикува царския занаят в Градския Промишлен комбинат, цех 56. И от 3 януари 1956 година Еленко Милицин заедно с още двайсетина слепи кошничари започват работа в новоразкритото пловдивско предприятие за слепи. За нас, младите, бати Еленко е един изключителен модел за подражание. Той пръв се сдобива с собствен дом, без никаква помощ от родители и други близки. За много от нас той е отзивчив и безвъзмезден консултант как да си осигурим собствено жилище. Еленко Милицин години наред оглавява Ревизионната комисия на районната ни организация. Избиран е също и за председател на съюзната организация в предприятието. Вече като пенсионер 11 години заедно със съпругата си Величка живее при своя син Емил в САЩ. Но преди две години се завръща в България. След година и синът му последва бащиния светъл пример.

От ляво надясно по ред са: Тодор Лардев, Петър Мишев и жена му Роси

            Тодор Лардев, едва тригодишен, по волята на неумолимата, и понякога твърде жестока съдба, остава кръгъл сирак. И така попада в специализираните домове за такива деца, чийто клиент е повече от едно десетилетие. Едва 16-годишен, постъпва в ДУПП “Труд” на 1 октомври 1953 г., където е на обучение и на работа до края на 1954 г., или цели 15 месеца по неговите доста точни сметки. Там той е рамо до рамо с бай Христо Белобрадов, бъдещия управител на пловдивския “Успех”. Тодор има известни кошничарски умения, защото през учебната 1952-1953 г. завършва профкласа на училището за слепи “Георги Димитров (сега “проф. Иван Шишманов”). От началото на 1955 година той се премества в Промкомбинат “Шипка”, а от следващата 1956 г. е вече работник на пловдивското предприятие за слепи. Тук той е първия комсомолски секретар. През същата 1956 г. той разбира от съсъдбеника си Роми Марков, че в Пловдив се сформира младежки хор под ръководството на изтъкнатия български диригент Васил Арнаудов. Кандидатства и е приет от раз. През лятото на 1958 г. почивайки в село Шипково открива своята брачна половинка Стоилка и заминава с нея за София. Там той постъпва на работа като артист-хорист в Професионалния хор на слепите. Благодарение на диригента маестро Стоян Бабеков, Тодор Лардев се утвърждава и като солист със записи в БНР. В същия хор той е и дългогодишен синдикален лидер. Избиран е и за член на съюзната Централна ревизионна комисия.

            Петър Мишев, известен сред всички основатели като човекът на Вълко Червенков, навършил само преди пет дни своите 17 години, пристига от вади-нож-ния и земетръсен Чирпан и започва своята плодоносна професионална кариера на пловдивска територия. И то с ходатайството на тогавашния всемогъщ български премиер. Да, макар и на тази крехка тийнейджърска възраст, и той се нарежда сред двайсетината основатели на пловдивското предприятие. В това предприятие Петър е комсомолски секретар, синдикален лидер, съюзен активист. Данчо Данчев надеждно свидетелства, че в далечните 1957-1958 години нахаканото чирпанлийче, заедно с Тодор Лардев, дори се учи да свири на акордеон.

            Интерес към нашата сбирка прояви и БГНЕС. Неин репортер взе интервюта от Еленко Милицин и Велик Атанасов. Почти съм сигурен, че любопитството на медията е катализирано от неуморимия Георги Генов. Кошничарското Тържество, както подобава, вече е текстово отразено и от сайта на пловдивската регионална съюзна организация – ssbplovdiv.eu.       

 

Начало