Начало


ПЪРВИ СТЪПКИ
НА БЪЛГАРСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ НА СЛЕПИ
(Юбилейни спомени)


Съставител и редактор: Ангел СОТИРОВ


Второ допълнено издание
Предпечатна подготовка: Иван Доброволов
Коректор: Керанка Милушева
Тираж: 12
Издава и отпечатва:
Национално читалище на слепите "Луи Брайл"
гр. София, пл. "Славейков" 1-Б, ет. 4


СЪДЪРЖАНИЕ



Към читателите

Идеята за този сборник даде Петър Стайков, след като много въодушевено му разказах на какви невероятни мемоарни находки съм се натъкнал. Съставянето на една христоматия за първите стъпки на по-големите български организации на слепи получи веднага подкрепата и на сегашния председател на ССБ Васил Долапчиев.

Исках да започна съставянето на сборника, като паралелно с това течеше процес на избор за неговото наименование, какъв период от развитието на организираното движение на слепите сборникът да обхваща и оттам естествено, мемоарите на кои негови "строители" да попаднат в него. Искаше ни се колкото можеше по-бързо да бъде готов, за да го погледнат преди издаването му и други изследователи на организираното движение на слепите в България. Голямото значение на тези мемоари и нуждата от тяхното събиране и издаване в едно книжно тяло аз почувствах, ровейки се няколко седмици по страниците на списанията: "Съдба", "Животът на слепите" и "Зари", когато подготвях моята разработка "Българските организации на слепи вчера и днес". Тогава аз бях изпълнен с дълбока благодарност към онези дейци на делото на слепите в България, които в далечните 1931 и 1946 г., във връзка с десетата и двадесет и петата годишнини от създаването на Дружеството на българските слепи бяха съставили и издали подобни сборници.

По своята същност публикуваните в този сборник материали са мемоарни, защото те всички са писани, без изключение, от лица, които са били не само свидетели на събитията, но и активни участници в тях. Повечето от авторите са учредители на организациите на слепи у нас и години наред са били членове на ръководните им или контролни органи.

При четенето на сборника вие ще се натъкнете и на редица противоречия и неточности при излагането на определени факти от различни автори. Това изглежда е неизбежно поради твърде голямата отдалеченост на авторите на мемоарните материали от събитията, в някои случаи повече от 60 години.

Мемоарните материали са съвсем автентични и се четат лесно, поради добрия стил на техните автори, а също съдържат любопитни подробности и характеристики на известни дейци на организациите и на образованието на слепите в България.

Този сборник ще представлява несъмнен интерес за всички дейци от организациите на и за слепи в България, на изследователите на зараждането и развитието на българските организации на слепи у нас, а вероятно и за многобройните приятели на слепите и слабовиждащи. Чрез тези автентични мемоарни материали читателите могат да усетят духа на времето, в което са изграждани българските организации на слепи.

И накрая поднасям извинения на онези читатели, които биха имали повече или по-малко основателни претенции по отношение на попадналите в този сборник мемоари и обхвата на историческия период (около 30 години). Възможно е съставителят и неговите консултанти да са пропуснали някои важни мемоарни материали, но дори и с такива пропуски ние се надяваме на тяхното снизхождение, убедени сме, че книгата в този си вид е за една по-широка читателска аудитория.

За голяма част от бъдещата читателска аудитория на тази книга авторите на съдържащите се в нея мемоарни материали и статии ще бъдат силно непознати. Затова по-надолу ще се опитам да ги представя с по няколко думи.

Никола Стоименов Дръвнишки - възпитаник на Държавния институт за слепи - София. Пръв председател на новоучредената през 1945 г. Кооперация за общи доставки.

Стефан Ненков - преподавател по пантофарство в Държавния институт за слепи - София. Пръв председател на Контролния съвет на Дружеството на българските слепи. Председател на същото през 30-те години. Председател на Съюза на слепите в България от 1946 г. Пръв председател и на новоучредения през 1951 г. Общ съюз на слепите в България.

Кирил Савов Манов - възпитаник на Държавния институт за слепи - София. През 30-те години председател на Контролния съвет на ДБС.

Милан Божурин - възпитаник на Държавния институт за слепи - София. Дългогодишен зам.-председател на Народно-потребителна кооперация на слепите в България.

Николай Бехтерев - възпитаник на Държавния институт за слепи от неговия първи випуск. Завършил висше музикално образование в Германия. Диригент на първия професионален оркестър на ДБС. Композитор предимно на хорови творби.

Вълко Ангелов - възпитаник на Държавния институт за слепи - София. Член на първия Контролен съвет на ДБС. Деец на Народно-потребителна кооперация на слепите в България.

Лало Павлов - възпитаник на Дом-работилница за слепи мъже. Работник в кошничарската работилница "Съгласие" (1947 - 1949) и в ПП "Успех" - София. Автор на сатирични материали, публикувани в сп. "Животът на слепите".

Христо Белобрадов - първи директор на новоразкритата гимназия в гр. Брезово. Дългогодишен директор на ПП "Успех" - Пловдив. Пръв ръководител и на Центъра за рехабилитация на слепи в Пловдив.

Ангел Сотиров
Октомври, 2002, Пловдив



Първата организация на слепи в България
Никола Стоименов Дръвнишки


През есента на 1918 г., наскоро след излизането на България от Първата световна война, бе образуван съюзът "Жертви от войните", който по-късно се преименува на "Общ съюз на инвалиди, сираци и вдовици".

През 1920 г. от него се отделиха слепите и образуваха дружество на ослепелите от войните "Тъмнина". То е първата организация на слепи в България.

Условия за тяхното обединяване създаде откритият през 1916 г. Център за рехабилитация на ослепелите от войната. През него минаха повече от 100 слепи. Ограмотяваха се в брайл и изучаваха някои занаяти. Мнозина оставаха да живеят в Центъра, а други се заселиха в София. Ето имената на някои от първите членове на "Тъмнина": Кръстю Иванов Божилов - председател, Алипи Бояджиев - зам.-председател, Филип Николов Златков, Йордан Павлов, Йордан Ников, Пею Йорданов.

Скоро председателят и заместникът му бяха обвинени, че събирали суми из провинцията с подправен печат и бяха сменени от Пею Йорданов и Йордан Павлов. Организацията водеше анемичен живот. Тя нямаше и какво да прави, освен да иска за своите членове привилегии от държавата - увеличаване на пенсиите. Когато председател стана майор Никола Попов, в касата почнаха да постъпват големи приходи, които в края на годината с решение на Конгреса се поделяха между членовете.

Канцеларията на дружеството най-напред се намираше в бараките при болницата, после се премести на площад "Македония" (сега Д. Благоев), след това - на ул. "Алабин", докато беше закупен апартаментът на пл. "Трапезица". Той беше единственият имот, с който през 1951 г. дружеството се вля в Общия съюз на слепите. Дружеството "Тъмнина" остана малка организация. Първоначално имаше 66 члена. След това се присъединиха само неколцина трудоваци и войници и 40 инвалиди от Отечествената война.

сп. "Животът на слепите", 1968 г., кн. 7-8



Основаване на Дружеството на българските слепи
Стефан Досев Ненков

През септември 1917 г. се състоя първата конференция за основаване организация на слепите. Участваха: Стефан Ненков, Стоян Орозов и Петър Манев (от София) и двама другари от провинцията.

Разговаряхме по въпроса: трябва ли да се основе дружество? Съгласихме се, че трябва да се основе дружество с обсег цялата страна, в което да имат право да членуват всички слепи - мъже и жени. Решихме да изработим проектоустав и през идващата пролет да свикаме втора конференция, която да го утвърди и учреди дружеството.

Като пропагандно мероприятие решихме да се състави "циркулярна библиотека". Съставихме тази библиотека, като преписахме няколко популярно-научни статии и статията "Защо е необходимо слепите да бъдат организирани?". Всичко това в сандъче пращахме на завършилите Държавния институт за слепи. Получилият сандъчето, след като прочете съдържанието, го адресираше по приложен списък до следващия.

През пролетта на 1918 г. бе свикана втората конференция. На нея присъстваха четиринадесет слепи, повечето от провинцията. Проектоуставът бе одобрен, но решихме поради тежкото положение по фронтовете и в страната да отложим учредяването на дружеството.

Едва през март 1919 г. можахме да свикаме трета конференция, която учреди дружеството.

В няколко заседания на ръководството обсъждахме въпроса: какво да предприемем? Слепите кошничари искаха дружеството да открие кошничарска работилница с общежитие. За това бяха нужни над 100 хиляди лева. Музикантите пък искаха да се състави оркестър, като дружеството закупи и осигури преписването на репертоара, общежитие за оркестрантите и издръжка поне за два месеца, докато оркестърът се настани на работа. Трябваха около 20 хиляди лева.

Решихме да набираме средства чрез киноутра. С помощта на няколко зрящи приятели комунисти успяхме да осигурим безплатно участие на артисти. Изнесохме три киноутра, едното с томбола, от които спечелихме 20 хиляди лева.

Две години канцеларията на дружеството се помещаваше в моята квартира на ул. "Струга" 6. През 1921 г. наехме друго помещение, в което обзаведохме канцелария и общежитие. Обзаведохме го с шкаф, столове, пиано и десет легла с дюшеци, одеяла и др.

Закупихме ноти и организирахме преписването им на брайл. Репертоарът на оркестъра беше готов.

През април 1922 г. събрахме оркестрантите. Повечето дойдоха от провинцията. Настанихме ги в общежитието. Оркестърът почна репетиции, а през юни постъпи на работа в една бирария в Княжево. Всеки оркестрант получаваше на ден по 20 лева, а диригентът Н. Бехтеров - по хиляда лева на месец и квартирни пари.

До ноември оркестърът заучи още няколко пиеси и почна да прави концертни турнета из страната. Това продължи до юли 1927 г. Отначало дружеството плащаше на оркестрантите по 1000 лева месечно и по 20 лева на ден за храна. По-късно заплатата им достигна 1500 лева на месец и 50 лева дневни за храна. Диригентът, който беше зрящ, получаваше по 3500 лева месечно. Издействахме безплатно пътуване по БДЖ за осем оркестранти, двама зрящи придружители и диригента. В по-големите градове изнасяхме по няколко концерта - за граждани, за ученици, за войници. Русе беше един от градовете, където нашите концерти имаха най-голям успех. На всеки концерт се изнасяше и сказка за делото на слепите, а в антрактите се уреждаха американски търгове на домашни пантофи, изработвани от мен. Често един чифт пантофи се продаваше по 30 лева.

Причина за преустановяване на турнетата беше влошеното положение в страната след атентата в черквата "Света Неделя". Концертите почнаха да не се посещават.

Докато оркестърът концертираше, главният приход на дружеството постъпваше от него. Заплащахме на персонала, дообзавеждахме канцеларията и дори раздавахме помощи.

След разпускането на оркестъра дружеството почна да издава джобни и стенни календари, а от 1929 г. почна да издава списание "Съдба". То продължи да излиза до 1946 г. (след 1944 г. под името "Зари" - б.р.) и спря да излиза като се създаде "Животът на слепите". От тези издания постъпваха главните приходи.

През 1923 г. по инициатива на ДБС се създаде дружеството за покровителстване на слепите "Покровител" под председателството на очния лекар проф. д-р К. Пашев. Целта беше то да подпомага ДБС, но впоследствие стана така, че почна дори да пречи. "Покровител" определяше отношенията си с ДБС по следния принцип, формулиран от неговия деловодител: "Слепите са болният, "Покровител" е лекарят. Болният трябва да изпълнява нарежданията на лекаря, без да разсъждава."

"Покровител" присвои провеждането на Деня на слепия и създаде от приходите фонд "Дом-работилница за слепи".

В другите страни брайловите библиотеки обикновено се създават от организациите на слепите. В устава на ДБС също бе предвидено създаването на Брайлова библиотека.

През 1925 г. няколко пъти ходих във Върховния читалищен съвет да се интересувам дали Брайлова библиотека при ДБС би била подпомагана съгласно читалищния закон. Казаха ми, че трябва да основем читалищно дружество, което да членува в Читалищния съюз. Тогава ще бъде подпомагана. Обсъждахме този въпрос с управителния съвет и накрая решихме да основем читалище. Читалището бе учредено през 1928 г.

Резултатите от 33-годишната дейност на нашето читалище не са задоволителни (статията е писана през 1961 г. - б.р.). В брайл са преписани двеста книги, което е една домашна библиотека на любознателен гражданин.

Читалището започна да създава и говореща книга, но това е все още игра на говореща книга. А говорещата книга ще играе важна роля, тъй като болшинството от слепите не владеят брайл.

сп. "Животът на слепите", 1971 г., кн. 10



Начална дейност на Дружеството на българските слепи
Никола Стоименов Дръвнишки


След заверяването на устава на ДБС, сиреч след признаването му за законна организация от страна на властта, първата грижа на неговото ръководство беше търсене на средства. На окръжно н-р 2, което апелирало за дарения, една фирма се отзовала с 1000 лева и двама граждани с по 300 лева. 500 лева били събрани от членски вноски. Тогавашният секретар-касиер Ст. Орозов изразходвал всички събрани средства за свои нужди. За да избегне отговорност, напуснал София. Мястото му заел Ст. Ненков. В ръководството бил избран и П. Стайнов, но понеже той не бил в София, по-късно били посочени Иван Михайлов и Петър Ганчев.

По-нататък набирането на средства продължава чрез уреждане на концерти, забави и томболи. Спечелили общо 12.000 лева. Тази сума дала възможност да се организира първият оркестър при ДБС през април 1922 г. В него участват: Н. Бехтеров (диригент), Ст. Ненков, Филип Филипов, Петър Манев, Петър Ганчев и Слави Петков.

Министерството на вътрешните работи и социалните грижи отпуснало на ДБС 9000 лева помощ, с които били закупени 30 броя ноти, копирани в брайл от Н. Бехтеров и било обзаведено общежитие. Общежитието било на ул. "Веслец" 53: заемало две стаи - спалня и музикална. Стаите били нехигиенични, наводнявали се, но и тогава жилищната криза била остра. Председателят на ДБС Никола Диклич можал да намери помещение за общежитие и да достави пиано благодарение на връзките си с министър Александър Обов. Пак чрез него издействал и безплатно пътуване по БДЖ на оркестрантите.

В края на юни 1922 г. оркестърът бил подготвен и постъпил на работа в пивница. Но скоро останал без работа. Тогава се насочил към концертиране из страната. Първият концерт се състоял на 19 август в Кюстендил. Бил организиран от Райна Цанева. За втория концерт в Плевен бил поканен Ст. Орозов, който го организирал със зрящ помощник.

Много ценна помощ оказвали на ДБС Д. Ангелов, юрист, и Атанас Топлийски. Последният заедно с други членове на християнските братства придружавал оркестъра в провинцията. От началото на 1924 г. предоставил за безплатно ползване от оркестрантите три стаи и кухня в собствената си къща на ул. "Любен Каравелов" 42.

Концертите на оркестъра се посещавали и носели добри приходи. Това позволило заплатите на оркестрантите да се увеличат от 600 на 1500 лева на месец. На всеки концерт Ст. Ненков изнасял сказки за делото на слепите.

След 1925 г. разходите по оркестъра се увеличават. Съставът му нараства с още двама души; няма вече безплатни зрящи придружители; при второ посещение на някой град приходите намаляват. Това налага оркестърът да се разпусне на 10 май 1927 г. Сетне пак правят опити да се изнасят концерти, но нищо не излизаше. Отнемат и безплатното пътуване по БДЖ.

От приходите на оркестъра бяха подпомогнати кошничарската работилница в Бургас и Н. Бехтеров, който следваше в чужбина, с 11.000 лева.

Първият конгрес на ДБС се състоя на 25, 26 и 27 август 1924 г. в София. То не беше конгрес, а празнество. От 45 завършили Държавния институт за слепи присъстваха 42-ма. На втория конгрес през 1925 г. се повдигна въпросът за увеличаване състава на ръководството, като с това се целеше мнозинството винаги да бъдат от София.

Редовна касова книга на ДБС се води от 1 септември 1927 г. Приходите постъпваха от печатни издания (календари и др.), дарения, концерти и др., и се увеличаваха всяка година, като от 120.000 през 1927 г. към края достигнаха до милион. В бюджета се появи перо "Помощи". Най-много средства се изразходваха за имоти и строеж. Уреди се курс по метларство, правеше се и пропаганда.

Дружеството на българските слепи почва да полага грижи за слепите жени още от самото начало. През 1922 г. една била настанена за помощник-управител на сиропиталище, а за две било издействано да останат още няколко години в института.

На 7 април 1930 г. с много труд и със съдействието на зрящи приятели бе открит домът на сляпата жена.

През 1936 г. след излизане на закона за обществено подпомагане ДБС постави пред съответните органи въпроса за пенсиониране на слепите, но постигнахме само картотекиране на бедните слепи. Те получаваха определена месечна помощ: първоначално 300, а по-късно 1000 лева.

През 1928 г. ДБС почна да издава сп. "Съдба", което излизаше в продължение на 18 години.

През 1932 г. почна да издава на брайл списание "Вестител". То се печаташе в Стокхолм. Излиза 10 години.

сп. "Животът на слепите", 1971 г., кн. 10



Началото
Кирил Манов

Още по време на Първата световна война и непосредствено след нея започват опитите на слепите да се обединят в своя организация. По-бързо и по-лесно се оказва организирането на ослепелите по фронтовете на отминалите войни. През 1919 г. те създават свое дружество, наречено "Тъмнина". То се помещава в една от павилионните бараки на "Александровската болница", където са събрани пострадалите войници. Стоян Орозов ги ограмотява на брайл.

Възпитаниците на Института за слепи се организират по-бавно и по-трудно, защото повечето от тях след завършването си заминават за родния си край.

През 1914 г. Стефан Ненков се завръща от Румъния, където е завършил училището за слепи. Той събира няколко останали в София бивши питомци на Института за слепи и провеждат първото съвещание на слепи, на което начертават общ план за основаване на дружество на слепите. Възлага се на Стоян Орозов да изработи проектоустав за бъдещата организация.

Една година по-късно в София идва от Загреб Никола Диклич - сляп музикант със солидно образование, добър пианист, човек със западноевропейска култура. Той се запознава със слепите в София и веднага се включва в организационната дейност. Диклич бързо става известен в столицата като пианист. Свири в най-реномираните заведения в София, като ресторант "Юнион клуб", "Елит", "Алказар", "Червен рак" и други. Собствениците на тези заведения са се съревновавали кой да го вземе в своето заведение и да му плати по-висока надница. Обикновено на музикантите се е плащало от 80 до 100 лева дневно, а на Диклич надницата е достигала 250 лева. Той е имал такива способности, че когато свирел най-трудното произведение, се обръщал към публиката и разказвал анекдоти или разговарял по сериозни въпроси. Добрият музикант е бил и добър композитор. Той опознал българския фолклор и композирал прекрасна китка за оркестър.

Завършилите Института за слепи обикновено отивали по домовете си. Ето защо много време минава, докато успяват да се съберат и да учредят своя организация. На 28 март 1921 г. най-после се провежда учредителната конференция на Дружеството на българските слепи. В ръководството са избрани: Никола Диклич - председател, Стоян Орозов - секретар-касиер и Петър Манев - съветник. В Контролната комисия влизат: Стефан Ненков, Филип Методиев и Вълко Ангелов.

На 25 август същата година под номер 2181 Министерството на народното здраве и вътрешните работи утвърждава устава на новоучредената организация. В него има специален член, който задължава ръководството да работи за трудоустрояването на незрящите. Никола Диклич основава оркестъра на слепите, състоящ се от четири цигулки, флейта, кларинет, виолончело и пиано. Сред музикантите фигурират имената на хората от почти цялото ръководство.

Приходите на Дружеството идват най-вече от дарения на банки, търговски фирми и частни лица. Издават се календари, които също носят известна печалба. Дружеството подготвя и табло на народните будители. Организират се лотарии и томболи. През 1933 г. с печалбата от специално проведена лотария е купен един от апартаментите на пл. "Славейков" 1, който и днес е съюзна собственост.

Оркестърът на слепите винаги е посрещан от публиката с радост и любопитство.

На 29 април 1927 г. се провежда първото Общо събрание на Дружеството, което остава в историята като първи негов конгрес. Една година по-късно се прави ревизия на секретар-касиера и е установена липса от 11 хил. лева. Тогава се свиква извънреден конгрес и се установява, че Стоян Орозов е купил за себе си пишеща машина с липсващите пари. Конгресът решава да му се вземе машината и да се снеме от ръководството. На негово място е избран Никола Стоименов. По това време конгресите са се провеждали през година.

През 1929 г. Дружеството на българските слепи купува двуетажна къща на ул. "Ралица" в столичния квартал "Лозенец", където се открива Дом-работилница за слепи жени. Седем години по-късно в същата сграда е организирано производство на въжета, юлари и оглавници. По това време сред слепите се появява един недобросъвестен предприемач Борис Константинов, който убеждава ръководството на организацията да открие работилница за тапицерски колани. Взето е решение да се произведе една партида, да се продаде стоката, няколко души да си поделят по 1000 лв. и тогава да започне официалното производство. В сделката се увличат членовете на ръководството Стоян Орозов, Стефан Ненков и Димо Кирев. Те вземат от касата на дружеството 5.000 лв., но постъпил сигнал в Контролната комисия за извършеното нарушение. Аз бях председател на комисията и бързо поисках проверка на случая от Министерството на вътрешните работи - отдел "Социални грижи". След този инцидент цялото ръководство беше сменено. Незаконно взетите пари бяха върнати и така аферата с коланите приключи безболезнено.

Личното подпомагане на слепите имаше много интересни форми. Малко след Деветоюнския преврат през 1923 г. Петър Жанчев Петков, един от випускниците на Института за слепи, племенник на министър-председателя Александър Цанков, отиде при вуйчо си и помоли за парична помощ, за да си осигури някакво препитание. Проф. Цанков му казал, че не може да осигури персонална помощ, а по-добре ще бъде да се учреди фонд за подпомагане на всички слепи. Този фонд беше наречен "Първично обзавеждане" и от него ежегодно се отпускаха по

4-5 хил. лева за нуждаещите се слепи. Той просъществува до 1934 г., когато беше заменен от фонд "Георги Саронов".

сп. "Зари", 1995 г., кн. 4



Нашите организации
Стефан Ненков


1. Дружество на българските слепи

Грижите за възпитанието на слепите в нашата страна започват с откриването на Държавния институт за слепи през 1905 г. Неговата програма е да се дава на слепите прогимназиално образование и две години за специализиране на музика и занаяти. В него се приемат деца от седем до четиринадесет години. Обаче след завършване на института възпитаниците му се връщаха по домовете си и никой не се грижеше по-нататък за тях.

Дружеството на българските слепи е основано преди 12 години от слепи, завършили института и други слепи, които по свои пътища като музиканти, занаятчии или търговци на дребно са успели да изкарват прехраната си.

Неговите цели са: да се грижи за всестранните, материални и културни интереси на своите членове. На занаятчиите да доставя материали, да им открива работилници и да се грижи за разпродаване на изработените стоки.

На музикантите - да създаде музикална библиотека, специален нотен шрифт за слепи, да им организира оркестри, да им урежда концерти и ги настанява на работа в частни локали. Да се интересува от нововъвежданията по делото на слепите в чужбина и да изпраща слепи на специализация, да се грижи за болните. Да пропагандира делото на слепите в нашата страна, за да стане то обществен въпрос и в неговото изграждане да вземат участие преди всичко нашите граждани и гражданки.

Делото на слепите в чужбина е изградено благодарение на всестранната подкрепа, която му дава обществото. И основателите на нашето дружество разбираха, че ние, слепите, самички, без подкрепата на нашето гражданство, не можеме да изнесем на плещите си тази тежка задача. Ето защо мислим, че пропагандата е най-важната задача на дружеството ни.

Уставът на дружеството бе заверен в 1921 г. През изтеклите 12 години дружеството, чрез решенията на конгресите си и дейността на настоятелството, е правило всичко възможно да реализира постановленията на устава. И въпреки многото причини, поради лошите обективни условия, неговата дейност е следната:

За да запознае нашите граждани с делото на слепите дружеството си е служило с печатна пропаганда, като често е публикувало статии в нашите вестници и списания, (даже и в чуждестранни такива) и се е стремяло чрез нагледен показ да демонстрира работоспособността на слепите.

При всички по-важни случаи, редакциите на българските вестници любезно са приемали статиите от нас. Издавали сме апели и хвърчащи листове. От 6 години насам издаваме джобно календарче със статия по делото на слепите в нашата страна, което се пръска ежегодно, главно сред учащата се младеж, в около 45.000 екземпляра. В него се публикува и обявата на Държавния институт за слепи с условията за приемане на ученици.

Издали сме две брошури: едната по делото на слепите в България в 3500 екземпляра, във връзка с 10 годишния юбилей от основаването на дружеството и друга - "Предпазване от ослепяване" от д-р Левиев в 15.000 екземпляра. И в тази брошура има статия по делото на слепите от Цветан Минков. От 4 години насам издаваме и сп. "Съдба" в 8000 екземпляра. В него участват почти всички наши съвременни писатели и в отдела "Слепият в науката, изкуството и живота" се стремим да даваме материали по делото на слепите в чужбина и у нас.

За нагледна пропаганда дружеството е организирало оркестри от слепи музиканти. От 12-годишното си съществуване насам то е изнесло из цялата страна около 1000 концерта, които са били придружени с беседи по делото на слепите и са били добре посещавани. Набавен е също и един репертоар от 160 оркестрови партитури в брайл (специален шрифт за слепи) и в черно (плоскопечатен шрифт - б.р.), на стойност повече от 100.000 лева.

Дружеството е уреждало и изложби на слепи занаятчии. Почти във всички страни на Европа нашето дружество е успяло да си създаде връзки с някои организации. Приятелски си е разменяло писма и е получавало даже и пари за конгресната си каса. По време на земетресението дружеството отправи един апел (чрез есперантската група на слепите есперантисти в България "Балкана стело") и получи от дружествата на слепите в много страни около 100.000 лева, които бяха раздадени своевременно на нуждаещите се слепи от земетръсната област. Участвало е и на международни конгреси със свои делегати във Виена и Будапеща. Делегатът на дружеството ни е посетил чуждестранни институти за слепи в Югославия, Унгария и Австрия.

В канцеларията на дружеството се получават и списания от чужбина в черно и брайл. От тези списания ние учиме що става с делото на слепите в чужбина.

През 12-годишното си съществуване дружеството ни е реализирало около 5.500.000 лева. От тази сума 600.000 са дадени за закупуване на собствен (на дружеството( дом, в който се помещава приютът на слепите девици, членки на нашето дружество. 200.000 лева са употребени за инвентар на дружеството, а останалите са изразходвани под най-разнообразни форми за ежедневните нужди на членовете. Издържало е работилници в Бургас и София за слепи занаятчии - кошничари, подпомагало е с парични суми безработни и болни, давало е в натура облекло, обуща и въглища, плащало е наем на бездомни слепи, поддържало слепи, които са били на специализация в чужбина и др. За отбелязване е, че приходът на нашето дружество е три четвърти от издания и едва една четвърт от благотворителност.

Досега на няколко пъти сме правили опит за добиване на някои дребни привилегии пред министерствата, Министерския съвет и Софийската община, ала може би поради лошите обективни условия почти не сме успявали. Преди няколко години по силата на едно постановление на Министерския съвет беше разрешено на оркестъра при дружеството да пътува безплатно по БДЖ, но след 4 години с новия правилник БДЖ отмени това решение. От години насам Софийската община дава на 50 души слепи, нейни жители, безплатни трамвайни карти с придружители по цялата трамвайна мрежа. От две години насам Народният театър дава безплатна входна карта за двама слепи и един придружител. Същото правят и някои от другите софийски театри, като дават с бележки безплатен вход за всяко представление на няколко души слепи с придружители. От 4 години насам излизаме няколко пъти с молба до Народното събрание с дребни искания, но за съжаление, въпреки обещанията на много народни представители, винаги молбата ни е оставала без последствие.

Тези искания са: да бъдем освободени от пътната тегоба (има вече няколко печални случаи, когато наши слепи са задържани в арестите за неизплатена повинност); да бъдем приравнени по привилегии с военно-инвалидите за използване на будки и продаване на гербови марки; да се даде право на придружителите на слепи да пътуват безплатно по БДЖ, като слепите заплащат половината от стойността на билета. Слепите във всички културни страни отдавна вече имат това право, напр. Германия, Франция, Англия и Съединените Щати и др.; държавата да подпомогне парично Библиотеката на слепите, която се изгражда от Читалището на слепите в България.

В предстоящата сесия на Народното събрание ние пак ще изнесем тази наша петиция, като се надяваме, че поне сега народните представители ще се вслушат в нашите скромни искания.

В състава на дружеството има пет категории членове:

1. Активен член може да бъде всеки сляп, завършил Държавния институт за слепи или пък по свои пътища да е станал работоспособен.

2. Почетен член може да бъде онзи, който с дейността си допринася за преуспяването на дружеството. Досега имаме само двама почетни членове: Ат. Топлийски и Димитър Ангелов. Последният е вече покойник.

3. Благодетелен член може да бъде всеки, който подари на дружеството пари или предмети най-малко до 5000 лева. Досега имаме също двама благотворителни члена - Кудооглу и Бакиш.

4. Спомагателен член е всеки зрящ, който плаща минимален членски внос 12 лева годишно и работи за преуспяването на дружеството. Такива членове имаме 348 души.

5. Пасивни членове са: всички неработоспособни слепи, които изкарват прехраната си чрез просия или се издържат от близките им. Те не плащат никакъв членски внос и нямат никакви права и задължения към дружеството. За тях дружеството се грижи да бъдат подпомогнати с обществени средства, като приютяване, пенсии и други. Те са 410 души и от двата пола.

Активни членове са 154 души. По народност са: румънци - 2 мъже и 1 жена; евреи - 3 мъже; турци - 1 мъж; арменци - 2 мъже, 1 жена; руси - 1 мъж; немци - 1 жена, останалите са българи.

По професия се разделят така: амбулантни търговци - 18 мъже, музиканти - 21 мъже и 1 жена, кошничари - 3 мъже, лектори - 2 мъже, учител - 1 мъж, чиновници - 2 мъже, кописти (преписване в брайлов шрифт книги за библиотеката) - 2 мъже, акордьор - 1 мъж, приютени - 15 жени (работят ръкоделие и домакинство), ученици в средни училища - 4 мъже, домакини - 10 жени (женени), управителка - 1 жена и 44 безработни.

Женени от двата пола - 37 души (на възраст - до 20 г. - 8; от 20 до 30 г. - 65; от 30 до 59 г. - 12 души и от двата пола).

Днешното тежко икономическо положение се чувства най-много от слабите икономически, а безспорно е, че слепите са най-слабите. За да може нашето дружество да се отзове на техните нужди (материални и културни), предприе една лотария за 2000.000 лева с 500.000 лева печалби, която ще се тегли на 17 април т.г. От прихода на тази лотария ще се доизплати Домът на слепите девици. Нужно е да се закупи дом за дружеството за помещения на канцеларията, библиотеката, читалнята, помещение за работилница, в която да работят слепи занаятчии, няколко стаи (за временно пребиваване на приходящи слепи, дошли по работа от провинцията), помещение за печатница (в брайл) и редакция и администрация на своите издания. Във всичките страни слепите имат подобни домове и то по няколко в по-големите градове. За културни нужди на по-будните слепи необходимо е да се започне издаването на едно ежемесечно списание в брайлов шрифт за слепи. Успехът на всички тези инициативи зависи, преди всичко, от отзивчивостта на нашите граждани и гражданки, държавата и общините.

2. Приют за слепи девици

Във всички страни, където има организирана грижа за подпомагане на слепите, е установено, че положението на сляпата жена е много по-тежко, отколкото на слепия мъж. Слепият мъж като занаятчия, музикант, масьор (масажист - б.р.), учител по музика и други професии може много лесно да си пробие път в живота, обаче сляпата жена, макар и добре подготвена за живота, не може да стори това. Слепите жени най-ефикасно могат да бъдат подпомогнати като бъдат събрани в приюти. Те не са приюти, в които животът се прекарва в бездействие, а се използва трудът на сляпата жена като се отварят работилници, в които тя работи, а в много случаи се заучават и нови занаяти. Заради нашите лоши условия положението на сляпата жена у нас е много тежко. Някои от нашите членки, кръгли сираци, живееха без ничия подкрепа и умираха преждевременно.

Четвъртият редовен конгрес на дружеството ни, заседавал на 1, 2 и 3 юли 1929 година, чрез резолюция призна, че положението на сляпата жена у нас е най-тежко и вмени в дълг на настоятелството да направи най-напред нещо за нея. Още същата есен настоятелството се погрижи да потърси хора, чрез чието съдействие да открие един дом за тях. След много труд и хлопания най-сетне успяхме да увещаеме госпожите Р.Б. Попова, Елена Н. Иванова, Ц. Андрейчева, М. Паскалева, Ц. Цонева, К. Кърджиева, Н. Спасова и Ж. Богданова, които образуваха един Дамски комитет, с цел да се събират средства за откриване Дом за слепи девици у нас. За провеждане на тази инициатива най-голямо съдействие даде почетният член на дружеството ни, г-н Ат. Топлийски, който пряко участваше дълго време в комитета. Комитетът в няколкото си заседания подробно разисква начина за откриване на този дом. Най-сетне се възприе начинът предложен от настоятелството - да се записват спомагателни членове, с чиито доброволни членски вноски да се издържа този дом. Избра се за председателка на комитета г-жа Р.Б. Попова. Учреденият фонд "Постройка дом" при дружеството ни по това време имаше една наличност от 180.000 лева. С тях се купи къща за 450.000 лева, която да послужи за бъдещ приют. Дамският комитет прояви голяма дейност и успя да запише около 250 членки от София, чийто членски внос почти осигуряваше издръжката на този малък дом. В това си начинание, обзавеждане на приюта, дружеството ни ефикасно беше подкрепено и от "Дружество за покровителстване на слепите в България".

На 7 април 1930 г. най-тържествено бе открит Домът от Софийския митрополит Стефан. При откриването на дома присъстваха много представители на официални учреждения и организации, а така също и множество народ. Всички, които взеха думата, изказаха най-големи насърчения на делото и обещаха всичката морална и материална подкрепа от своя страна. За управителка на Дома дойде г-ца Р.Ст. Попова от Русе, която работи безплатно и положи най-големи усилия за обзавеждане и уреждане на дома.

Отначало в Дома бяха приети само шест момичета, а сега са единадесет. Приети са още шест слепи девици, които ще постъпят в приюта през тази година. С немалко усилия от страна на Дамския комитет и със съдействие на софийската община и др. Домът се развива много правилно и се намира в положение, което ни кара да вярваме, че ще се развие още повече, за да може да даде подслон на още изпаднали слепи девици.

Приютът се управлява от Дамския комитет и се издържа от фонда "Издръжка слепи девици", учреден при дружеството ни и подхранван от ежемесечните вноски на спомагателните членове и случайни дарения.

Управлението му става по правилник, изработен от Дамския комитет и дружеството ни.

Нуждаещите се слепи жени у нас от приют са много, а този приют е съвсем недостатъчен. Желателно е приютът да се развие още и да се открият други.

Приютът се намира на ул. "Криволак"ј 53- Долни Лозенец при черквата "Св. Преображение".

3. Читалище на слепите в България

Известно е, че самообразованието е важен фактор, даже по-важен и от училищното образование. Това хората са разбрали много отдавна, поради която причина са се появили частни и обществени библиотеки. Делото на слепите датира от един век и половина. И почти оттогава се е появила нуждата от самообразование на по-будните от тях. Още първите кадри на възпитаниците на Института за слепи са почувствали нужда от библиотеки. В музея на "Асосиасион Валентин Хаюи" се намират книги за слепи - произходящи от 19-то столетие. Тези книги са печатани релефно с обикновената латинска азбука. Те са образували тогавашната библиотека на слепите възпитаници. Понастоящем съществуват във всички културни страни богати библиотеки за слепи по специалния шрифт, наречен "брайлов", който е вече възприет от всички институти (училища -б.р.) за слепи в света. Изграждането на тия библиотеки е струвало извънредно много труд, време и средства. Те са създадени с упорит труд на слепите и на техните виждащи приятели. Дължат се още и на щедрите пожертвования на публиката и на официалните учреждения. Ние, слепите в България, съзнавайки нуждата от самообразование и просвета, преди години, още при основаването на Дружеството на българските слепи, поставихме член 5 и в Устава на новооснованото дружество, да се грижи за изграждането на библиотека у нас. Настоятелството на дружеството ни направи доста нещо в това отношение. Но то не беше достатъчно. С един почти непрекъснат труд от 6 години то създаде за нуждите на оркестъра един репертоар (специална нотна система) в брайлов шрифт от около 150 номера. Относно литературата за самообразование то не можа да направи почти нищо по следните причини:

Новооснованото дружество трябваше да се грижи за всестранните нужди на своите членове (а те бяха много и затова не му оставаха време и средства за библиотека). От двадесет и шест годишното си съществуване Дружеството за покровителство на слепите се грижи за създаване на библиотека за слепи. Въпреки че има добра машина и преса с брайлов шрифт (Хинце), то не можа да направи съвършено нищо, с изключение на учебната библиотека за нуждите на института. Засега важна роля за самообразованието на слепите играе езикът есперанто, който е международен. На него език има две централни библиотеки, едната в Лондон, и другата в Лайпциг, а също така има и много списания и вестници, които се четат и в нашата страна, защото по-будните слепи у нас са почти всички есперантисти. Има измежду нас и такива другари, които се ползват от френски и немски езици. Още през 1927 г. ние се убедихме, че не остава друг път за изграждане на библиотека за слепи у нас, освен да преобърнем библиотеката в читалищна организация. След дълги проучвания и няколко конференции, на 29 април 1928 г. основахме Читалището на слепите в България. Фактически тази нова организация пое грижата от Дружеството на българските слепи и тая на Дружеството за покровителстване на слепите в България и Държавния институт за слепи, да изгради библиотеката, която един ден ще остане най-важната институция за самообразованието на слепите в България. Читалището е смесено от слепи и зрящи. Библиотеката се изгражда в брайл и в черно. В същото учредително събрание се прие и уставът, който е типовият устав на Върховния читалищен съюз. Направените малки изменения бяха утвърдени от Върховния съюз.

През двегодишното си съществуване Читалището ни е успяло да направи доста нещо за просветата на слепите. То членува във Върховния читалищен съюз и е признато за 16-ти читалищен окръг. Участвало е с по двама делегати в два конгреса на съюза. Библиотеката в черно има около 500 тома, а в брайл 70 тома. Изграждането на брайловата библиотека е много трудно и скъпо. Но ние се надяваме, че със съдействието на обществото и помощта на официалните учреждения библиотеката (брайлова) ще може да се обогати, за да бъде в състояние да дава наслада и просвета на нас слепите, в цялата страна.

4. Дружество на ослепелите от войните "Тъмнина"

Това е най-старата организация на слепи у нас, основана през март 1920 г. Болшинството от нашите военно-ослепели минаха през специалното за тях училище - основано през 1916 г. от германската санитарна мисия за България, продължено от българското дружество "Червен кръст", а впоследствие и от държавата до 1922 г. Общежитието на тези герои на двете освободителни войни им създаде обща загриженост и за тяхното бъдеще, благодарение на което обстоятелство се зароди и осъществи идеята за създаване на дружеството им. "Тъмнина" има ограничени задачи : увеличение пенсиите на военно-ослепелите, завоюване известни привилегии и улеснения от държавата и събиране помощи от обществото. В края на всяка изтекла година, членовете на дружество "Тъмнина" участват, независимо от материалното си състояние, равноправно в материалните му постижения.

През изминалите 11 години дружеството е положило твърде много грижи за обезпечаване на сносно съществуване на членовете си и в резултат на положените грижи, ние можем да констатираме, че всеки български военно-ослепял е гарантиран от държавата чрез инвалидна пенсия, войнишки оклад и водач.

Вън от това редовно гарантирано обезпечение от държавата, те се ползват най-широко и от обществената и частна благотворителност, резултата на която, както вече споменахме, си разпределят в края на всяка изтекла дружествена година.

Вярно е, че обществото, преди всичко, е задължено към онези, за чиито бедствия носи непосредствена отговорност. Ние трябва, обаче, със съжаление да констатираме, че като че ли нашите колеги по съдба не ще оставят никакъв паметник за организираното си съществуване в родната страна, защото благодарение на превратните си разбирания, те не проявяват никакъв интерес към общото дело на слепите.

Характерно е да отбележим, че нашите военно-ослепели офицери разбират трезво общото дело на слепите и с малки изключения дават съдействието си за преуспяването му, като членуват в Дружеството на българските слепи и Читалището на слепите в България.

В повечето чужди страни, които взеха участие в Световната война, военно-ослепелите не проявяват никаква сепарастична дейност и ведно с другите организации на слепите отстояват своите интереси пред държавата, работят за общото дело на слепите. В Италия, Франция и другаде те стоят начело на федерациите на слепите и дават насока на общата грижа за подобрение участта на всички, без да ги интересува причината, от която слепотата произхожда и разбирайки, какво обществото е еднакво задължено към всички слепи.

5. Дружество за покровителстване на слепите в България

Делото на слепите в България датира от 1905 г. с отварянето на крайно недостатъчния Държавен институт за слепи. Обаче, движението по делото на слепите започна в 1922 г. След петгодишна организирана дейност, свършилите института тук и в чужбина замислиха да се подири подкрепата на нашето общество, като се образува дружество (по подобие на тези в чужбина) за покровителстване на слепите в България, което да се грижи за катадневните (всекидневните - б.р.) нужди на трудещия се сляп, като се отварят работилници за кошничари и други занаятчии, снабдяване с нужния материал в разпространяване на изработките им, създаване библиотеки, курсове за неграмотни и др. В това дружество да влизат слепи и виждащи приятели.

В 1924 г. по настойчиво искане на Дружеството на българските слепи, Дружеството за покровителстване на слепите в България откри работилница (кошничарска) за слепите занаятчии, които засвидетелстваха работоспособността си и доброкачествената си производителност, ала поради неумелото ръководство работата се провали и работилницата ликвидира с дефицит.

Дружеството, въпреки че беше образувано по инициатива на "Дружество на българските слепи", не оправда надеждите на последното със своята замисъл да строи Дом за възрастни слепи с неизвестно бъдеще.

6. Дружество "Мрак"

Основано преди 2 години от ослепелите от злополука, осигурени при фонда "обществени осигуровки". Всичките му членове получават пенсия от 1000 до 3400 лева месечно.

То работи за подобрение пенсиите на своите членове и извоюване на някои привилегии. Наброява 16 души.

сп. "Съдба", 1932 г., кн. 6



Юбилейни спомени
Николай Бехтеров, Вълко Ангелов

През 1970 и началото на 1971 г. се навършиха две юбилейни годишнини - 65 години от откриването на първото училище за слепи и 50 години от основаването на първата организация на слепи в България. По този случай поканихме в редакцията да разкажат спомени двама ветерани от онова време- Николай Бехтеров и Вълко Ангелов. Допълвайки се един друг, те заразказваха.

- Полага се като бате аз да съм пръв- почна Бехтеров.

Ангелов го прекъсна:

- Извинявай, Николай, ти колко ги навърши?

- Наближавам 76. А ти?

- Аз съм на 72.

После колегите казаха, че и двамата изглеждали по-млади и напълно здрави. Бехтеров доказва това, като често без затруднение изкачва 80-те стъпала до Читалището, за да си вземе магнитофонни ленти.

Сега той продължи да разказва:

- Аз съм загубил зрение на тригодишна възраст, от тифус. Баща ми ме водил на лечение във Виена, та там професор Фукс възвърнал отчасти зрението на едното ми око. Когато станах на 8 години, заведоха ме в никополското училище. Но зрящите деца не ме приеха в своята среда: избягваха ме, не играеха с мен. Беше ми тежко и се зарадвах, когато един ден баща ми ми съобщи, че се откривало специално училище за слепи. Пристигнах пръв в института. На входа много мило ме посрещна д-р Донев. Там бяха още учителят Илия Иванов, разсилният дядо Мойсей и готвачката Йоанна, чехкиня. Мъката от раздялата скоро ми мина, защото Донев и Иванов нито миг не ме оставяха сам. След два дни почнаха да идват учениците. Събрахме се единадесет момчета. Бяхме четирима Николовци: аз, Никола Торбов, Колю Лазаров и Никола Георгиев от Ямбол. Викахме му Никола Трети. После Марин Радев от село Червена вода, Русенско, Димитър Пенев от с. Самоводене, Търновско, Жеко от Чирпан, Филип Методиев, Стефан Ковачев от Пловдив и Стоян, когото по-късно сгази кола. Жеко беше най-силният между нас, Никола Трети много хубаво пееше народни песни. Доктор Донев ги обичаше и често го караше да пее. Помня, че пееше "Ботю на Плевен жа иди".

- Нали и Петко Стайнов беше с вас?

- Петко постъпи втората година, но понеже беше посещавал училище, сложиха го в нашия курс. Той беше много добър ученик. Много бързо решаваше задачите по смятане. А аз преписвах от Колю Лазаров.

- Аз пък - от Йорданка Цвяткова, майка на известния футболист Георги Найденов.

- Първите дни ни учеха да се ориентираме в училището. То беше на ул. "Раковски", където сега е сградата на Централния кооперативен съюз. Преди да бъде дадена за институт за слепи, там се е помещавало търговското училище на Мусевич. От главния вход се влизаше в малък двор, ограден със зид, а от него - в двуетажно здание. Минаваше се по коридор, от двете страни на който се намираха по три-четири стаи. На другия край двадесетина стъпала водеха в приземния етаж, където беше трапезарията, и се излизаше в по-голям двор. Наоколо растяха дървета, а в средата имаше паралелка (беседка - б.р.), висока няколко метра. Качвахме се по висяща стълба. Имаше едно дърво и всред двора. Викахме му душманското, защото се блъскахме в него. Струва ми се, че Марин Радев го наименува. Имаше и курник. В него директорът държеше кокошките, които някои родители му носеха. В този двор се разхождахме и играехме. Най-често тичахме, наловени един зад друг, или се разделяхме на две групи и се теглехме на въже. Жеко не участваше в тегленето. Когато тичахме, аз бях най-отпред, понеже виждах, и ми викаха Войвода.

Първата година учихме само писане на клайнови апарати и смятане. След това постепенно въведоха моделиране, кошничарство, черковно пеене, брайл и всички общообразователни предмети на основното училище. Когато усвоихме работата с клайнови апарати, под диктовката на Илия Иванов написахме писма на родителите си.

По черковно пеене преподаваше Лазар Котев. Беше много скучен предмет. Помня, че веднъж в час Жеко заспа и падна (пеехме прави).

- Стефан Ковачев знаеше всички черковни песни.

- Да. На него му се удаваше. Илия Иванов поддържаше черковното пеене, понеже смяташе, че някои слепи могат да си изкарат прехраната чрез него. Той беше проучвал руския опит. И наистина, Георги Лазаров стана певец в черквата на село Мусибег, Кюстендилско.

- Музика почнахме да учим още първата година. Един ден някой завика по двора: "Дойдоха цигулки..." Всички се зарадвахме. По-рано аз не бях виждал цигулка. Преди да ни ги раздадат, Илия Иванов ни посвири. Той не беше голям цигулар, но на мен ми се стори вълшебник на цигулката. Никога музиката не ме е вълнувала толкова. Няколко месеца ни преподава Петров, баща на известния художник Илия Петров. След него дойде Швертнер, който свиреше в ресторант "Батенберг". Свирехме без правилна постановка и по слух. Всеки държеше лъка и цигулката, както му е удобно. Методът на Швертнер се състоеше в това да свири на хармониума, а ние налучквахме мелодията. Швертнер обичаше да си попийва. Щом сядаше на хармониума, изпращаше разсилния да му донесе шише ракия. Макар че докрай нямахме добър учител по цигулка, Никола Торбов, Марин Радев, Филип Методиев и Димитър Пенев станаха добри цигулари. Аз, Марин Радев и Никола Торбов дори композирахме валсове. Марин ги докарваше най-добре. Швертнер организира и първия оркестър от четири цигулки. Всички свиреха прима (първа цигулка), само Димитър Пенев свиреше втора цигулка. Ние бяхме схванали слабото място на Швертнер и го дразнехме: като наближи да влиза, почвахме да свирим различни мелодии в различни тоналности. Получаваше се какофония. Той се ядосваше, вземаше някой лък и почваше да ни удря по главите, като викаше: "Ти-магар, ти магар".

- Никола Торбов не свиреше ли на виолончело?

- Не. Помня, че по-късно аз свирех на виолончело, понеже нямаше друг виолончелист.

След време аз организирах самодеен оркестър - по-голям, с повече инструменти. Сам аранжирах пиесите, без да съм учил хармония - по интуиция. Но той се харесваше повече. Когато имаше гости, Донев искаше той да свири. По двора викаха: "Да се събере Николаевият оркестър!"

С хармониум се сдобихме втората година. Подари го благодетелката госпожа Пулеева, когато умря мъжът й. По хармониум преподаваше Краузе. Аз много обичах да свиря на него. Чаках да свърши часът и тичах към хармониума. Веднъж, както тичах, се пързулнах по паркета и Донев ми плесна един шамар. После се прехвърлих към пианото.

- Аз вече бях ученик, когато докараха първото пиано.

- Ти, Вълко, кога постъпи в института?

- През 1908 или 9-та, не помня точно. Но помня, че първото пиано подари бащата на Никола Торбов. Когато идваше, той винаги даваше по една жълтица на Илия Иванов да извежда сина му на разходка. Никола беше слаб.

- Тъй беше. Пръв преподавател по пиано назначиха Мила Бъчварова, една от първите пианистки в България. След нея дойде Андрей Стоянов, а после - Турчанов. Аз доста напреднах по пиано, но после се ориентирах към цигулката, като мислех, че тя е по-достъпна за моите бъдещи ученици.

Втората година купиха и флейти. Пръв преподавател по флейти беше Димитър Хаджигеоргиев.

- Помня го. Той беше добър човек.

- Добър беше, но като директор на Музикалното училище мен и Стайнов не ни прие.

- А мен ме прие. Може би защото доста виждах.

- Хаджигеоргиев беше свързан с първата Оперна дружба и тя репетираше в института. Сам той беше съчинил операта "Тахир беговица". Много напреднаха по флейта Стайнов и Ковачев. Хаджигеоргиев все викаше: "Хайде, надувай флаутото". Да отбележа и това, че всички музиканти се упражнявахме в една стая. Аз много обичах Никола Стефанов, който смени Хаджигеоргиев. Той се застъпваше за бедните ученици. Благодарение на него повече ученици почнаха да учат пиано.

- Никола Стефанов оправи и оркестъра. А ученически хор създаде Михаил Шекерджиев. Не си спомням точно коя година постъпи той.

Преподавателят по моделиране се казваше, мисля, Василев. Казваше ни, че бил направил главата на паметника "Левски". Даваше ни да опипваме различни цветя.

Доколкото си спомням, по кошничарство преподаваше най-напред един поляк, а после дойде Мързев.

- И той беше добър.

- На целия наш курс подари по една джобна брайлова плоча. Беше ги донесъл от чужбина. Работехме кошничарство по четири часа всеки следобед. А това беше много лошо за музикантите. Едва последните години Донев освободи мен и Стайнов от кошничарство и ни разреши да се занимаваме само с музика.

- Кошничарството не е за слепи. Добре направиха, че го премахнаха от ПП "Успех".

- Но тогава се пласираше.

- Да кажа впечатленията си и от другите учители. Някои отправят различни обвинения към Донев, но лично аз съм доволен от него. Държеше се с учениците не като директор, а като баща. Всяка вечер обикаляше спалните да види как са децата.

- После почна да пие и се промени. Пак обикаляше спалните, но често биеше.

- Добър беше и Илия Иванов. Той ни съветваше да се държим един с друг като в едно семейство.

- Когато го мобилизираха, той ни събра и ни каза: "Деца, аз може да не се върна. Слушайте кака си Иванка" (жена му). Тя после стана учителка.

- Загинал още в първото сражение. Казват, че викал за помощ, но никой не му помогнал.

- Той имаше дъщеря Линка, глухоняма, и син Иванчо. Жена му после се ожени повторно, но за децата му нищо не съм чувал.

- Втората година постъпи и Цвятко Иванов. Христо Спасов е писал хубаво за него, но е пропуснал една характерна негова мъдрост. "Деца - казваше той, - сега имате голяма пита, малък ден, но ще дойде време да имате малка пита, пък голям ден. За тогава мислете." Имаше предвид ученичеството и свободния живот.

Изобщо Донев подбираше добри учители.

- Вярно. Повечето бяха добри, но имаше и такива, които доста биеха учениците. Помниш ли Косю Савов, който после стана известен акордьор?

- Помня го.

- Веднъж Василка Пронкова - тя после стана втора жена на Донев - се оплакала на Савов, че Никола Трети нещо я обидил. На закуска Савов така го би, че всички ученици плакаха, а прислужникът, Цвятко Филипов мисля, че се казваше, го нарече звяр и напусна работа. След няколко месеца Никола почина, а Савов напусна. Тананов, който по-късно преподаваше кошничарство, не беше лош човек, но също побийваше.

- Все пак Донев направи известен института сред обществото. Той плащаше файтона на видни общественици и ги водеше в института. Доведе Елин Пелин, бащата на Сашо Попов, представителя на фирмата "Круп" Кауфман, Ото Билиг, в чието здание после се премести институтът...

- Г-жа Франгя, жена на министър..., често ни посещаваше проф. Шишманов.

- Установи връзки с двореца. Царица Елеонора е идвала в института няколко пъти и се снимаше с учениците. Илия Иванов проведе в двореца курс по ограмотяване в брайл. Първата книга на брайл написаха там. Съжалявам, че не си спомням коя беше, но съм я чел.

Благотворителността тогава беше важен фактор.

- Всяка Коледа и Великден Кауфман идваше посреднощ, след черква, и ние ставахме да го поздравим. При всяко идване даваше на института по пет хиляди лева. Всеки Великден царицата пращаше по един козунак и две яйца на ученик.

- Веднъж тя организира голямо градинско увеселение със скъп вход, на което свирехме аз и Торбов. Преди това ни учеха как да целуваме ръка на дамите. Ръкувахме се с царицата. Тя ни подари по един сребърен часовник за слепи. Приходът от това увеселение - 10 хиляди лева - стана фонд "Царица Елеонора", който после взе дружество "Покровител".

- През Първата световна война ученическият оркестър изнасяше концерти пред ранени войници. Царицата винаги идваше там, където свиреше нашият оркестър.

- Вярно е, че през Балканската война Институтът ни разпусна, а през Световната не прекъсна.

- Но Донев не използва всички облаги на благотворителността. Например Ото Билиг предлагаше да завещае на Института зданието, в което той се помещаваше, за постройка на помещения за Института даваха обширно място срещу игрище "Юнак". Но Донев пренебрегна всичко и настани Института в зданието на своя съгражданин Иван Савов на ул. "Марин Дринов".

- Това е било по-късно. Но аз не допускам Донев да е наел Савовото здание от користни съображения. Спомням си много добре, че Донев се стремеше да получи зданието на Ото Билиг. Той ни караше да пазим тишина, когато Билиг почива, като казваше: "Не го дразнете, за да завещае зданието на Института". Не беше против постройката на помещения за института на мястото срещу игрище "Юнак". Но не ми е известно как са се развили събитията по-късно. Аз съм с добри впечатления от Донев. Няколко месеца преди да завършим института по негов съвет образувахме оркестър. Аз свирех цигулка, Стайнов - пиано, Ковачев - флейта и Ст. Ненков-виолончело. Когато завършихме, тръгнахме да даваме концерти из провинцията. Пътувахме по влаковете с бланков билет. Водеше ни учителят Тананов. Донев беше съчинил афиши, които много добре пропагандираха постиженията на Института. Оркестърът имаше успех, но почна войната, отидохме си по домовете. В Никопол Ненков ми пращаше едно сандъче с книги и ме убеждаваше да образуваме дружество. Аз му отговорих да не се предприема нищо без Института. Заради това той и Орозов ме нарекоха "доневист". За образуването на Дружество повече знае Вълко.

- Когато завърших аз - 1918 г. - пак образувахме оркестър. Петър Манев и Йорданка Цвяткова свиреха цигулка, Владимир Цвятков - флейта и аз - пиано. Давахме концерти из различни градове на страната за Червен кръст. Заплати не получавахме. Когато войната свърши, аз си отидох в Бургас. Някое време свирих в кино "Модерен театър". После дойдох в София. Приеха ме в Музикалното училище и в Института на пълен пансион. Диклич беше учител в Института, а Донев беше станал секретар на Омарчевски.

Дружеството на българските слепи се образува или в края на 1920, или в началото на 1921 г. Може Ненков и Орозов да са действали в тази насока по-рано, но за мен инициатор беше Диклич. Събрахме се в ресторант "Малки Батенберг" на ул. "Пиротска" - Стефан Ненков, Стоян Орозов, Петър Манев, Никола Диклич и аз. Някои членове на устава приехме още тогава, а другите трябваше да доизработи Орозов.

По онова време Орозов преподаваше брайл на ослепели от войната, за които беше създаден център при Александровската болница. Там от очния лекар д-р Гюнтер научи машинопис, а от него после го усвоиха и други слепи.

Петър Манев беше най-беден, а и много срамежлив. Не искаше да свири по кръчмите.

Решихме да отправим писма до известни фирми, с които да искаме помощ за Дружеството. Аз и Диклич ги разнесохме. Всички ни казваха да минем след десетина дни. Така направихме, но се оказа, че други преди нас са събрали парите.

Донев много се сърди, че сме образували Дружество, без да се съветваме с него. На Диклич се скара, а на мен ми удари един шамар и ме изгони от Института. Някое време живях при Диклич.

- И аз живях при Диклич първите дни, след като дойдох в София. Той стана причина и за идването ми в София. Дойде в Никопол с един оркестър и ме убеди да дойда. Станах ръководител на един оркестър, за който сам преписвах ноти.

Диклич беше влиятелен човек. Александър Обов, тогава министър, му беше кум. Диклич намери работа на мен и на Манев в един ресторант. Получавахме по 60 лв. на вечер, но по съвета на Диклич отделяхме по 10 лв. за Дружеството. Диклич даваше по 20. Той свиреше в "Юнион палас" и получаваше много пари. Пак благодарение на него намерихме две-три стаи на ул. "Веслец", където организирахме общежитие. Организирахме оркестър, който първоначално репетираше в квартирата на Диклич. Той го и дирижираше. Участваха: Диклич, К. Лазаров, П. Манев, Ст. Ковачев, Ф. Методиев, Ст. Ненков и аз; не помня имаше ли други. През пролетта на 1921 г. дадохме концерт в театър "Одеон". Спечелихме 12.000 лв., които останаха за дружеството.

Така почна Дружеството на българските слепи. След това аз заминах да следвам в Германия и не съм в течение на послешната му дейност.

- Аз и Стайнов също заминахме за Германия.

сп. "Животът на слепите", 1971 г., кн. 2



Основоположници на Народната потребителна кооперация
на слепите в България
Милан Божурин

По повод 25-годишния юбилей на НПК на слепите в България с протокол н-р 30 от 28 Щ 1969 г. управителния съвет на кооперацията избра комисия в състав: председател Кръстьо Димитров и членове Милан Божурин и Ненчо Стоянов, със задача да се издирят учередителите на кооперацията и уточняване датата на създаването й. Трябваше да се намерят първоизточниците. Такива са останалите живи учередители: Никола Стоименов, Вълко Ангелов, Кирил Манов и Стефан Саламов. С тях членовете на комисията проведоха отделни разговори. Така започна да се изяснява картината и обстановката, при която е била създадена кооперацията.

Несъмнено създаването на НПК бе възможно благодарение на социалистическата революция в България.

В началото на 1945 г. около 25 ентусиазирани слепи, предимно амбулантни търговци, спонтанно изявиха желание за едно организирано доставяне на дребни артикули, с които те търгуваха. Постепенно се оформи идеята за създаване на първата българска кооперация на слепите в България. По доказателства на намерения първи протокол във фирмения отдел на Съдебната палата, където е била регистрирана кооперацията, се вижда, че е учередена в канцеларията на Дружеството на българските слепи, находящя се на пл. "Славейков" 1, в следния състав на управителния съвет: председател Никола Стоименов, членове Димо Колев, Кирил Манов, Димитър Несторов и Никола Димитров. Избран бил и контролен съвет в състав: председател Стефан Досев Ненков и членове Стефан Саламов и Вълко Ангелов. Датата на протокола е от 25 II 1945 г. Не е без интерес да се отбележи, че половината от учередителите са били членове на БКП, което свидетелства за ръководещата роля на партията още от създаването на кооперацията.

Според устни сведения, които получихме, кооперацията е била учередена от 8 души с цел да бъде заплатена по-ниска такса за първоначалното й регистриране. Доброволни собствени средства тогава в размер на 700 някогашни лева са дали Кирил Манов Савов и Вълко Ангелов. Един горчив факт е този, че от четиримата живи учередители само Кирил Манов досега членува в кооперацията. По сведения на първия председател на кооперацията в черновата на първия протокол, който той лично е написал на пишеща машина, вместо имената на Димитър Несторов и Никола Димитров са били вписани имената на Тодор Шошев и Величко Грънчаров. Когато обаче трябвало да бъдат положени подписите, последните не са се явили. Вместо тях дошли Димитър Несторов и Никола Димитров Желязков, които безпорно сега следва да считаме за основатели.

С искреност и признателност в сърцата трябва да помним тези първи дейци и творци на кооперативното движение в средата на слепите в България, които заслужават нашата най-голяма признателност.

сп. "Животът на слепите", 1970, кн. 4-5



Предшественик на ПП "Успех"
Лало Павлов

Преди 25 години на 10 юни 1947 г. започна първият работен ден на кошничарска работилница "Съгласие" при Съюза на слепите в България на ул. "Бачо Киро" 51, София.

Денят беше слънчев и чудно хубав. Шестима слепи другари правят първата стъпка към своето трудоустрояване в производството.

Как се стигна до откриването на тази малка работилничка, с чии средства и кои бяха първите работници в нея? Какво значение тя имаше за слепите и как проправи пътя им към благоденствие? Това бе един подвиг, за който пиша настоящата статия, която да остане като исторически документ за поколенията и за онези наши другари, които в бъдеще ще се заемат да напишат история по делото на слепите у нас.

Позволявам си да напиша настоящата статия, защото повече от четвърт век непосредствено участвам в трудовата дейност, където изживях много трудности и несполуки, но нито за минута не напуснах започнатото дело.

Години тежки. Условия непоносими, но духът и вярата в бъдещето бяха непоклатими, защото партията и държавата бяха с нас.

Ураганът на Втората световна война току-що бе отминал, оставяйки след себе си разрушения, глад и опустошено народно стопанство. София бе срината от самолетните бомби. Животът започваше отново. Фашизмът бе премахнат и в България на власт дойде правителството на Отечествения фронт. То наследи ограбена и докрай изтощена от германците България. Въодушевен от народната власт, целият български народ с нечуван ентусиазъм започна да заличава раните, нанесени му от войната, и да изгражда своята икономика на социалистически основи.

С още по-голям ентусиазъм и слепите започват да се включват в общия устрем като равноправни и свободни граждани.

На 28 август 1946 г. се открива конгресът на Дружеството на слепите в България с централа София. Този конгрес трая четири дни и премина много бурно. Той има голямо значение за живота на слепите. На него се взе решение Дружеството на българските слепи да стане Съюз на слепите в България. Бе приет нов устав, коренно различен от дружествения и пригоден за новото време.

Конгресът се проведе в сградата на дружество "Покровител на слепите" - ул. "Найчо Цанов" 172 - гр. София. Делегати на конгреса бяха всички членове на Дружеството от цялата страна. Така повеляваше дружественият устав.

От началото на месец септември 1946 г. имаме вече Съюз на слепите в България. Първият председател беше Стефан Ненков, секретар - Марийка Крайчева и касиер - Тодор Шошев.

На този конгрес представителят от Министерството на социалната политика, поднасяйки приветствие към делегатите от името на Министерството, заяви, че то, Министерството, ще отпусне необходимите парични суми на Съюза със специално предназначение: отваряне работилници за слепи мъже и жени. Това обещание беше с изключително важно значение за започване трудоустрояване на слепите.

Аз бях много заинтересован за откриването на работилница и активно се включих в тази работа. Съюзът ми помагаше. Направи се искане за помощ от Министерството. Пари ни се отпускаха само за обзавеждане на работилница, и то срещу правилник за ръководството и вътрешния ред на работилницата.

Стефан Ненков и аз изготвихме такъв правилник в два екземпляра, утвърдени от Съюза, и въз основа на него Министерството на социалната политика отпусна на Съюза 61.7000 лв. за кошничарска работилница и 550.000 лв. за откриване на работилница, в която да работят слепи жени.

Тези пари бяха предадени през м. ноември 1946 г. на Съюза.

Започна и веднага набавянето на инвентар. Да се търсят слепи работници кошничари. Обаче най-голяма трудност срещнахме при търсене на помещение.

София бе разрушена. Жилищната криза- голяма. Едва през пролетта на 1947 г. бе наето едно малко дюкянче на ул. "Бачо Киро" 51, в което едва можеха да работят 5-6 души. Голяма помощ ни оказа Димо Мънгъров, особено при закупуването на върбовия материал. Той имаше опит в това отношение. Бе закупена и гола стъклария. Помещение за склад нямахме. За склад ни служеха мазетата на добри наши съседи и приятели, които ни ги даваха безплатно.

Събрахме се едва шест слепи работници.

В началото на м. юни на съвещание избрахме ръководство на работилницата. За майстор бе поставен Павел Димитров, домакин Стойчо Милчев и касиер Лало Павлов. Всички длъжности бяха безплатни. Само едно малко възнаграждение от пет хиляди лева или днешни пари двадесет лева се даваше на Павел Димитров заради това, че работилницата се откри под негово майсторско свидетелство. Такъв бе законът тогава, не можеше да се открива работилница без майсторско свидетелство. Само майсторът можеше да ни подписва и облепва с фондови марки осигурителните книжки.

Съюзът ни беше беден. По предложение на Георги Атанасов работилницата бе наименована "Съгласие".

Първите работници бяхме: Павел Димитров, Стойчо Милчев, Лало Павлов, Димитър Георгиев Русков, Георги Атанасов (покойник) и Коста Игнатов (покойник).

Всички бяхме напълно слепи. Без никакъв административен служител и без общ работник.

Беше 10 юни 1947 г. Слънчевият пролетен ден повишаваше доброто ни настроение. Духът ни бе бодър и вярата в успеха силна.

Колелото на кошничарската машина се завъртя и първият работен ден започна.

Черешовото топче гръмна!

Дали то ще може да разруши хилядолетните човешки предразсъдъци за участта на слепия.

Трудностите са големи, но бъдещето ще каже своята тежка дума.

Започнахме с изплитане на дамаджани. На работниците се плащаше на парче, а заплатите се изплащаха всеки съботен ден, т.е. седмично. Случваше се така, че работникът в събота вземаше заплата, а в понеделник искаше аванс. Работното време започваше рано сутрин и свършваше късно вечерта. Ние сами си приготовлявахме материала за работа, сами се грижехме за почистването на помещението. Чешма в него нямаше, а носехме вода с кофи от двора на хазаите. Особена трудност изпитвахме, когато пълнехме голямото кошничарско корито, в което мокрехме върбовите пръчки.

По цял час мъкнехме кофите с вода докато го налеем. Много се радвахме, когато минаваха работниците по чистотата да мият улиците. Ние ги помолвахме да ни напълнят коритото с вода. С готовност те насочваха буйната водна струя в коритото и за минута го напълваха.

Трудностите идваха една след друга. Вече бяхме изработили първите няколкостотин дамаджани и трябваше да им намерим пазар.

Вярно, политически властта беше в ръцете на Отечествения фронт, но икономически тя беше още в ръцете на частните капиталисти.

Нямахме нова Конституция и не бе извършена национализацията на едрата собственост. Търговията вървеше по капиталистически. Конкуренцията беше голяма.

Предлаганата наша стока беше пренебрегвана. Само като чуеха, че слепи са изработили тези дамаджани, просто отминаваха или даваха нищожна цена с цел да ни принудят да им ги дадем на безценица.

Помогна ни Районният кооперативен съюз в Червен бряг, който откупи цялата ни продукция на добра цена. Какво беше нашето учудване, когато от Червен бряг с писмо ни съобщиха, че стоката ни е много добра и за в бъдеще изработените дамаджани да изпращаме само на тях. От този момент нашата стока веднага се откупуваше.

През есента на същата година наехме голямо помещение на ул. "Чипровци" 2. След основен ремонт влязохме да работим в него. То беше много удобно за работа. Работниците се увеличиха и чак тогава бе назначен общ работник.

Постепенно започнаха да постъпват на работа другари от провинцията. И за тях беше особено трудно, защото в София още съществуваше купонната система за храна и облекло.

Случваше се някои работници буквално да гладуват по цели седмици, докато ги снабдим с купони. По гостилниците нямаше хляб.

Спомням си другарят Никола Тенев (Сечко) три дена яде сурови моркови.

Така трудно се преживяваше тогава в гладна София. Но ние понасяхме всички лишения и несгоди.

Макар с трудности, работата вървя добре до м. април 1948 г., когато излезе и се приложи така нареченият Закон за надничния блок. Според този закон за всеки изработен предмет, за всяка манипулация се заплащаше строго определена цена, а не както досега свободно, по споразумение, по спазаряване. Нормите бяха изработени за зрящи производственици. Това беше най-големият удар за нас слепите. Нормите бяха високи за нас и положението ни критично.

Работниците един по един започнаха да напускат работилницата. Тя не можеше повече да им дава хляб.

Едни излязоха да продават на улицата, други станаха членове на Потребителната кооперация на слепите и започнаха да продават ластик, който бе неин монопол. Други постъпиха в Хора на слепите, а онези, които бяха от провинцията, си заминаха за родните места.

В работилницата останахме само аз, Найден Велинов и Павел Димитров.

Съюзното ръководство бе на мнение работилницата да бъде закрита.

"Съгласие" бе на смъртния си одър. Настъпваше последният й ден. Ключовете трябваше да бъдат предадени на Съюза. Събрахме се аз, Павел Димитров и временно наетият счетоводител. Трябваше да се спаси работилницата, наше дело, наша чест и наше бъдеще. И тогава изгря зората на нашето спасение.

След сериозния анализ на критичното ни състояние, стигнахме до извода, че да продължим работата по-нататък в "Съгласие" не трябва да работят само слепи, както досега, а да се приемат на работа двойно повече зрящи работници, които да работят по установените норми, тези на слепите да бъдат с четиридесет на сто по-ниски. Така че печалбата, която ще дават зрящите, да покрива загубата от намалената норма на слепите.

Това наше предложение бе прието от съюзното ръководство, което всячески се стараеше да ни помогне.

Норменият институт утвърди понижените ни норми и спасението дойде.

Вратите на работилницата широко се отвориха за слепи и зрящи работници. Този начин на заплащане беше причина работилницата в къс период да бъде препълнена със слепи и зрящи работници. Назначен беше нов зрящ майстор с голям организаторски опит, а също така и редовен счетоводител.

Сключихме договор с Централния кооперативен съюз, по силата на който редовно ни снабдяваше с гола стъклария - буркани и дамаджани - и ги откупуваше от нас готови и изплетени. По този начин доставките и пласментът на работилницата бяха осигурени и всички трудности преодолени. Тя работеше вече с пълна пара и привлече вниманието на Министерството на народното здраве и социалните грижи. По споразумение с нашия Съюз работилницата бе прехвърлена в държавно предприятие "Труд" към същото Министерство. Това предприятие беше за глухонеми, слепи и здравеещи.

Работилницата ни премина в държавно предприятие "Труд" през м. октомври 1949 г. с повече от 30 души работници.

Условията на работа там бяха много добри. Нова сграда, общежитие, стол и баня.

В ДП "Труд" работеха осем цеха, два от които бяха за слепи, а именно: кошничарски и четкарски. В това предприятие ние се чувствахме радостни и горди, защото бяхме изпреварили времето и работехме като държавни работници.

С правителствена разпоредба ДП "Труд" остана да съществува, като учебно заведение, а работниците от кошничарския и четкарския цех прехвърлиха към Съюза на слепите, който току-що бе открил промишлен комбинат н-р 1 на ул. "Евстати Георгиев" - Подуене. Преместването ни стана през м. август 1952 г.

В промкомбината заварихме да работят малък брой неподготвени слепи работници, които преминаваха, така да се каже, един подготвителен тримесечен курс, след който да преминат като редовни работници. Помещението беше нехигиенично и работата не достатъчно осигурена. Така че с малки изключения заварените там работници, след изтичането на тримесечния срок, един по един напуснаха предприятието.

Като основна работна сила в промкомбината останахме ние, работниците, дошли от ДП "Труд", които имахме вече петгодишен опит, като укрепихме и продължихме развитието му напред.

сп. "Животът на слепите", 1972 г., кн. 8



Двадесет години Общ съюз на слепите в България
Христо Белобрадов

Преди 20 години, на 13 март 1951 г., в София в салона на Дома на правниците на ул. "Жданов" н-р 7 се състоя обединителният конгрес на организациите на слепите в България. На тази дата се създаде Общият съюз на слепите в България, в който се вляха дружество "Тъмнина" - на ослепелите от войните, дружество "Мрак" - на ослепелите от трудова злополука, и Съюзът на слепите в България (бившето Дружество на българските слепи).

На 12 март 1951 г. в отделни помещения се състояха годишните отчетни събрания на дружествата "Тъмнина" и "Мрак" и Единадесети редовен конгрес на Съюза на слепите в България (Дружество на българските слепи). След приключване на отчетите и трите организации взеха единодушно решение за обединението. Избрани бяха съответният брой делегати за обединителния конгрес, а Единадесетият конгрес на Съюза на слепите в България не избра делегати, понеже те бяха избрани още през юли 1950 г.

На обединителния конгрес присъстваха 126 души делегати, от които: 91 делегати от страна на Съюза на слепите в България, 19 делегати от дружество "Тъмнина", 16 делегати от дружество "Мрак".

При особено голяма тържественост, въодушевление и ентусиазъм бе открит и проведен обединителният конгрес. Хорът на слепите изпълни добре подбрана програма.

За бюро на обединителния конгрес бяха предложени и избрани единодушно председателите на трите обединяващи се организации: Стефан Ненков от Съюза на слепите в България, Добри Ников от дружество "Мрак" и Иван Крачунов от дружество "Тъмнина" - и към тях по още един представител от трите организации: Димо Мангъров от Съюза на слепите в България (ССБ), Йордан Петров от дружество "Тъмнина" и Иван Динков от дружество "Мрак".

Председателстващият обединителния конгрес Стефан Ненков, един от ветераните по делото на слепите у нас, откри конгреса и съвсем накратко обоснова необходимостта от обединението, като посочи целта, задачите и прекрасните перспективи за дейност и развитие на един общ съюз на слепите в България. С пълно единодушие, бурни ръкопляскания и ставане на крака конгресът провъзгласи обединението на всички категории слепи в Общ съюз на слепите в България.

Приет бе новият устав, който предвиждаше Управителният съвет на съюза да се състои от 11 членове и да включва най-малко по двама застъпници на всяка категория слепи. Така беше приет принципът на паритета. Останалите петима членове се избраха независимо от произхода на тяхната слепота. Бе приета резолюция за основните насоки на дейност и развитие на Общия съюз на слепите в България и неговите клонове по места (районни организации).

Избрана бе делегация, която от името на конгреса и всички слепи в страната положи венци от живи цветя пред мавзолея на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров и на гроба на неговия съратник Васил Коларов.

Изборът на управителни тела на Общия съюз на слепите се проведе по решение на конгреса с явно гласуване и бяха избрани: управителен съвет - Стефан Ненков, Димо Мангъров, Стойчо Милчев, Кирил Костов, Христо Маринов, Никола Димитров, Минчо Стоянов Минчев, Константин Гайдаров, Йордан Петров, Гюро Тавра и Стефан Бучакчиев; контролен съвет - Димо Кирев, Йордан Богданов, Кирил Илиев, Валентина Бечева и Никола Михайлов.

Обединяването на отделните категории слепи в обща организация е преломен момент в делото на слепите у нас. С обединението, делото на слепите бе отправено по нов път - пътя на социалистическото строителство, по който вече бе тръгнал нашият народ след победата на Деветосептемврийската революция.

За 20 години Съюзът на слепите в България завоюва такива огромни успехи, за които в миналото слепите не можеха дори да мечтаят. В годините на народна власт под грижите на партията и Обединения съюз на слепите в България, слепите израстнаха като нови, свободни хора, материално обезпечени, полезни за себе си и обществото.

сп. "Животът на слепите", 1971 г., кн. 3


Начало