ХОРЪТ НА СЛЕПИТЕ „АКАДЕМИК ПЕТКО СТАЙНОВ” НА 80
(ПРОХОЖДАНЕТО)
Марин Матев е единствения жив от 48-те пионери на професионалния хор на слепите. И въпреки че е на почти 88 години, Марин е с изумително запазен интелект и свръхуслужлива памет. Той е самата жива история на този хор, по-точно на неговия професионален период
– Как попадна в професионалния хор на слепите?
– След завършване на софийския Държавен институт (училище) за слепи през лятото на 1947 г. Си отидох за два месеца на село. В средата на август се върнах в София и започнах работа в кошничарската работилница „Съгласие”. През следващата година кандидатствах заедно с много други за работа в сформиращия се професионален хор на слепите. И се оказах сред тези 48 късметлии.
– Кои бяха най-големите затруднения на прохождащия професионален хор?
|
– Първо, липсата на постоянно и подходящо място за нашите репетиции. Започнахме в салона на софийския Държавен институт за слепи, но там не можехме да останем за дълго. Втори голям проблем бе липсата на репертоар. Наистина академик Петко Стайнов ни предостави две югославски песни, една от които бе „Жалба за телето”, на другата авторът бе някой си Готовац, хърватин ли беше или сърбин, не мога да кажа. Учихме и песни на Николай Бехтеров, Михаил Шекерджиев, Парашкев Хаджиев. Друго голямо затруднение се оказа тъжното обстоятелство, че само няколко души от нас можеха да четат ноти. Това бяха Карамфилка Петкова, Христо Маринов, Никола Димитров Французина и още един-двама. А и облеклото ни бе на повечето от нас доста опърпано.
– Каза облеклото, кога се сдобихте с униформено облекло?
– Чак след 4-5 години, през 1952-1953 година, ако не ме лъже паметта. Тогава на жените дадоха бели блузи, а на мъжете – бели ризи. Но си концертирахме с нашите собствени обувки, поли и панталони. Това бяха години на голям недоимък, на купонна система за много стоки.
– Как се организираха вашите първи концерти?
– Те са организираха от хоровия секретар Боянка. Поради липса на пари те бяха в София и неговите близки околности. До предприятията, читалищата, клубовете, и въобще до местата където щяхме да концертираме пътувахме с градския транспорт. Концертите ни бяха само от една част с продължителност 30-40 минути.
– Безплатни ли бяха за публиката?
– Да, винаги бяха безплатни.
– Колко време работи в хора?
– В него работих до 1991 година. Или цели 43 години!
– И накрая, една весела случка от живота на хора?
– Когато от Пловдив тръгвахме за село Лилково, където имаше бригадирски обект, твоят съгражданин Георги Димитров Томбула, също сляп, ни викаше твърде въодушевено: „Хайде, напред към бригадирите! Да живее Стефан Ненков (тогавашен председател на ССБ), да живее Йосиф Сталин!!!” А по тогавашните правила , „да живее Йосиф Сталин” трябваше винаги да е на първо място. В случая да предхожда „да живее Стефан Ненков”. Поради своя алкохолен ентусиазъм, Томбула се беше малко пообъркал. А до изключването на Тито от Коминтерна през юни 1948 г., почти 4 години също скандирахме и то много често: „Сталин, Тито, Димитров”.
Взел интервюто: Ангел Сотиров
Снимка: Пламен Семов