Начало

ПЛОВДИВСКИТЕ СЛЕПИ И ПЪРВАТА СПАРТАКИАДА


Ангел Сотиров

       Десетина души сме около наскоро изкопания трап за дълъг скок. Половината са скакачи, половината - зяпачи. Слабовиждащият бивш учител по физкултура Йордан Русинов, чийто зрение е намаляло от удар на гюлле, наскоро е провъзгласен за треньор на пловдивските спортисти с нарушено зрение.Той отривисто дава своите инструкции. Скача Костадин Дечев, напълно сляп, нашата голяма надежда в тази спортна дисциплина. Подвикваме и ние силно насърчително. Коста е възпитаник на варненското училище за слепи ” Георги Димитров” ( сега „Проф. Иван Шишманов”) и има известна спортна школовка. Преди пет години по молба на Съюза на слепите в България (ССБ), като ученик от професионалния  клас той и други ученици със спортни качества са сериозно готвени за международен спортен форум в Москва от учителя им по кошничарство Димитър Марков. Коста не е забравил с какво въодушевление той и Виктор Георгиев са пренасяли с количка
Костадин Дечев
Костадин Дечев
морски пясък за трапа по дълъг скок. Този трап е използван и от учениците от другото варненско училище за слепи. И една пикантерия – въпросният трап, дълъг почти 4 метра се оказва малко късичък за Велик Атанасов, който от раз го прескача.  За съжаление, въпреки големия ентусиазъм, с който се провежда подготовката на учениците, те не успяват да заминат за московските спортни състезания, изглежда поради липса на пари. Но посредством тази подготовка като че ли е поставено началото на училищното спортуване сред българските учащи се с нарушено зрение. Макар че те и до тогава са намирали начини да изливат своята бушуваща енергия в нескончаеми борби свободен стил в спалните помещения, нахъсано ритане на импровизирана топка по училищния двор и бурни боксови схватки, за които са ми разказвали Владимир Радулов, Костадин Дечев и Иван Лазаров.< br />       „Всяка вечер след вечеря, Иван Лазаров, Илия Гуделов, Николай Гушев, Симеон Зарев,Марко Петров - Магарето,Коста Стойнов, аз и други, - спомня си Костадин Дечев, - ритахме топка чак до 9 часа”. Най-хубава била топката от хартия. Тя се чувала достатъчно добре, за да могат напълно слепите футболисти да следят нейното движение.
      Но преди това за топка са обявявани каменни и дървени плочки, от които сериозни поражения са понасяли обувките на неуморните ритнитопковци.  Пак на училищния двор слабовиждащия Динко Лалов и напълно слепия Костадин Дечев са си устройвали люти боксови двубои, и то са се млатили без никакви ръкавици.
      След Костадин Дечев скача и другата наша, полузряща гордост – Велик Атанасов, възпитаник на конкурентното училище „Николай Островски (сега „Луи Брайл”). Той е многобоеца на пловдивския районен съвет и ще се състезава още по три спортни дисциплини: тласкане на гюлле, хвърляне на граната и катерене по върлина.   След време Велик ще се утвърди почти за цели три десетилетия като поливалентен спортист: Скакач на дълъг, висок и троен скок; бегач на 400 и 800 метрови дистанции; гребец на втора „моторна” банка в „Ял 6”, шахматист от съюзния представителен отбор, един от най-добрите български състезатели по ски-бягания и представляващ България неколкократно в чужбина на тези състезания.
      Пред трапа застава и Мария Андреева, слабовиждаща, на 25 години, и с много хубаво тяло – според познавачите на тази материя, и разбира се, по спортни шорти. Това много кефи всички мъже – слепи, слабовиждащи и напълно зрящи. Слепите й се молят да им разреши да поразгледат и те, но по „брайл” (опипом), легендарните нейни бедра. Всички завиждахме на треньора Русинов, който имаше право не само да пипа бленуваните бедра, но и дори публично да ги масажира.
      След това публиката се премества до въжето).
Велик Атанасов
Велик Атанасов

Там показват своето майсторство Хюсеин Мустафов и Костадин Грабчев участник също в първата Спартакиада в дисциплината катерене по върлина. Грабчев е силно впечатлен от пътуването на отбора със самолет до Варна, преживяване останало за него незабравимо и до ден днешен. Хюсеин пък е нашият състезател тогава по хвърляне на граната. Впоследствие Хюсеин Мустафов ще бъде постоянен член и на шахматния ни отбор, а също и на отбора по плуване на пловдивчани.
      Това е пролетта на 1962 година, производственици от ПП „Успех” – Пловдив, се готвят усърдно и прилежно почти всеки делничен ден за Първата общосъюзна спартакиада, която ще се проведе във Варна през август същата година. Набързо приготвената и доста импровизирана спортна площадка включваше споменатите вече трап за скачане и въже за катерене и се намираше на север от първата сграда на новоразкрития куфарджийски цех. В близост до тези две съоръжения се тласкаше гюллето и се хвърляше гранатата. Първите дисциплини,  по които българските слепи пробват своето спортно майсторство, са: Дълъг скок от място, Тласкане на гюлле, хвърляне на граната и катерене по въже - само за мъже. Катеренето по въже бе много бързо заменено от катерене по върлина – дисциплина, която много бързо отпадна като спорт за хора с нарушено зрение по необясними за мен причини.

      Но още преди пет години, есента на 1957 година, спомня си Димитър Парапанов, след гостуване на Христо Белобрадов заедно с тогавашния председател на ССБ Димитър Домузчиев на Всерусското общество на слепите в Москва,младите работници на ПП „Успех” – Пловдив също започват да тренират на тогава празното място, където сега е ресторант „Бъчвите” в подножието на Стария град. Дисциплините са дълъг скок, тласкане гюлле и бягане на 50 метра. Треньор е сътрудникът на Районния съвет (РС) Любчо, а Иван Балтов в качеството си на зам.-председател на РС е присъствал на тренировките. Понякога и Христо Белобрадов, председател на РС и управител на производствения клон, е идвал на спортната площадка, за да се запознае с хода на тренировките. Първите тогавашни пловдивски невиждащи спортисти са Димитър Парапанов, Петър Мишев, Тодор Лардев, Иван Братоевски, Васил Синджирлиев, Андрей Тодоров и Янка Станчева (впоследствие по мъж Кръстева). Изглежда пак става дума за подготовка във връзка със същите спортни състезания в Москва, за които ви информирах по спомени на Костадин Дечев и Велик Атанасов още в самото начало на настоящия текст. Г-н Парапанов  дори е написал и кратка информация за тези тренировки на пловдивските синеблузи спортисти с нарушено зрение до сп. „Животът на слепите”.  Веска Сярова, ученичка тогава в едно от двете училища за слепи,  ми съобщи, че в подготовката за спортните състезания в Съветския съюз са били включени родените от 1939 до 1941, а тя , макар и родена през 1942 е привлечена по изключение.           Най-вероятно въпросните московски международни спортни състезания за слепи е трябвало да се проведат през 1958 или 1959 година.

      И нещо може би доста любопитно за читателите на сп. „Зари”. През въпросната 1962 година при всички спортни дисциплини и тотално слепите, и слабовиждащите са в една група и се състезават помежду си въпреки техните различни ориентировъчни възможности. След време съвсем справедливо се обособяват група на напълно слепите, и група на слабовиждащите. Пак по спомени на Костадин Дечев именно в тази втората група най-добрите пловдивски скакачи за дълго време са Азим Киазимов, Велик Атанасов и Ангел Малинов.

      По онова време Съюзът на слепите в България има не 16 регионални организации, а само 4, наричани Районни съвети, със седалища в София, Пловдив, Варна и Габрово. Тогавашната структура на ССБ е много близка до сегашната икономическа структура на България от 6 икономически региона.И тези 4 районни съвета трябва да подготвят само за няколко месеца своите представителни отбори, състоящи се от 9 състезатели (5 мъже и 4 жени), за Първата спартакиада на ССБ във Варна. А на варненския районен съвет с председателВладимир Желев  се пада честта и отговорността да бъде домакин на този спортен форум, от който според мен започва летоброенето на организирания спорт сред българските слепи.

      Другите три пловдивски момичета, усилено трениращи за Първата спартакиада, са Елка Шопова, Анка Таскова  и Димитрия Кулишева.И тези хубавици, естествено, отключваха също нашите мъжки еротични фантазии. Ние се стремяхме да бъдем колкото се може по-близо и до тях, освен в случаите, когато в техните ръце се намираха тежките железа- гюлетата и гранатите. Тогава жертвахме нашите естетични и еротични наслаждения и се оттегляхме бързо на по-безопасни дистанции.

      И състезателите на пловдивската районна организация на ССБ, обхващаща тогава цели 8 окръга (сега области),  са всички до един синеблузи работници от местното Производствено предприятие „Успех”, навършило само преди няколко месеца крехката детска възраст от 6 години. По онова време младите и активни слепи и слабовиждащи хора почти без изключение се трудят в ПП „Успех”. Почти без изключение, защото все пак известен брой млади хора работят като артист-хористи в Професионалния хор на слепите, учители в двете специални училища за слепи, като амбулантни търговци, а също и като музиканти. 

      „Сигурно беше август или края на юли, - предполага Елка Шопова, -защото Величка Янева, почиваща тогава във Варна,  по къс панталон беше дошла на стадион „Колодрума” (сега на неговото място се извисява Дворецът на спорта и културата), където се провеждаше спартакиадата, за да вика за пловдивския отбор”, и разбира се, да се види и с други приятели и познати от отборите на останалите Районни съвети. През периода 1960 - 1963 година училището за слепи „Николай Островски”, тогава базирано във Варна, от втората половина на юли до 4-5 август се превръща в морски почивен дом на ССБ, в който почиват за цели 20 дни негови членове. „Тогава аз за малко не ударих с гюллето Георги Милчев- също като мен състезател по тласкане на гюлле, - продължава своя разказ Елка, който по невнимание пресича сектора за тласкане на гюлле. Тя също не е забравила пътуването със самолета и пликовете, които трябва да използват при евентуално прилошаване. А пък варненският многобоец Димо Делиев си спомня, че с нашата секс икона Мария Андреева от името на участниците в спартакиадата са поднасяли венец пред Братската могила. Костадин Дечев и сега продължава да се възторгва от изключителното спортно майсторство на софиянеца Велин Банков при хвърляне на граната.

      Ние, тогавашните запалянковци, почти неотлъчно присъствахме на тренировките – насърчавахме нашите състезатели, пожелавахме им непременно да попаднат в призовите тройки и да се върнат с награди от спартакиадата.

      И една молба към читателите. Ако открият някоя неточност или се сетят за още нещо важно по темата, нека непременно да  се обадят. Събитията са се случвали преди половин век и сякаш е съвсем нормално нашите спомени доста да са поизбледнели.

Май 2012, Пловдив

Начало