Начало

СТЕФАН НЕНКОВ

Стефан Ненков

МОИТЕ СПОМЕНИ

Пловдив 2001 г.

 

Автор: Стефан Досев Ненков
Редактор: Ангел Сотиров
Коректор:Керанка Милушева
Компютърен дизайн:Илия Кърджанов

 

СЪДЪРЖАНИЕ:

  1. КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ НА ТАЗИ КНИГА
  2. СТЕФАН НЕНКОВ – СТАНКЕТО
  3. СТЕФАН НЕНКОВ –ВСЕПРИЗНАТ ЛИДЕР  ЦЕЛИ ТРИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ
  4.    I. МОИТЕ СПОМЕНИ
  5.    II. НАШИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ
  6.    III. СЛЕПИТЕ В ИНДУСТРИЯТА
  7.  
  8. ЛИТЕРАТУРА

 

Към читателите НА ТАЗИ КНИГА

     С благодарност четях и препрочитах спомените на Стефан Ненков, чакали почти 50 години не само читатели, но най-вече издател. На това полувековно очакване се опитах да сложа край като подготвя за издаване тези много интересни мемоарни текстове. Техният автор ги е озаглавил “Бележки за историята на Дружеството на българските слепи и Съюза на слепите в България” и ги е датирал  “10-и Април 1957 година”. Дългото и малко претенциозно заглавие, неотговарящо съвсем на съдържанието, аз си позволих в качеството си на редактор да заменя със краткото заглавие “Моите спомени”.
Спомените на Стефан Ненков не са с голям обем и обхващат един период от около 30 години (1917-1946).
   Авторът разказва твърде системно как се подготвя учредяването на Дружеството на българските слепи, за четирите подготвителни конференции, които в края на краищата довеждат до неговото създаване. Отделено е подобаващо място в бележките на Стефан Ненков и на първите стъпки на прохождащото Дружество. Определено място в ръкописа е отредено и на Дружество за покровителстване на слепите в България и за някои негови изявени дейци.

    Както във всички мемоарни книги и тук се натъкваме на редица разбираеми за такива книги пристрастия и неточности. По-сериозните неточности, които констатирах са следните:
  1. За рождена дата на Дружеството на българските слепи (ДБС) е обявена 1919година, вместо реалната – 1921година (Сотиров, 2004);
  2. Списание “Съдба” започва да се издава не през 1929година, както твърди Стефан Ненков в своите бележки, а в края на 1928година (Сотиров, 2004);
  3. Дружеството за покровителстване на слепите в България (ДПСБ) е учредено през 1922година, а не през 1923година (Сотиров, 2004);

     Но въпреки тези неточности, малките по обем мемоари на Стефан Ненков са много ценен източник за изследователите на българските организации на слепи. От тези бележки могат да се узнаят някои любопитни факти от живота на ДБС и ДПСБ. Спомените са ценни и с това,  че човекът, който ги е писал е не само наблюдател, но и активен участник в повечето описвани събития. От текстовете на Стефан Ненков лъха тогавашната атмосфера, описани са пикантни моменти във взаимоотношенията между градителите на българските организации на слепи. Част от описаните от Стефан Ненков събития и факти не могат да се открият никъде в протоколите на ДБС и ДПСБ.  Именно от въпросните спомени на Стефан Ненков  научаваме, че новоизбраният председател на ДБС Никола Диклич е бил твърде обидчив човек, след като почти цяла година не е изпълнявал своите председателски задължения, след инцидента му с Петър Манев – съветник в Настоятелството на Дружеството. Пак благодарение на тези мемоари разбираме причините за не съвсем позитивното отношение на мнозинството слепи от онова време към майор Илия Минков. Може също да се узнае и люпопитния факт, че Петко Стайнов и Николай Бехтеров единствени от по-големите ученици не са подкрепяли идеята за учредяване на дружество на българските слепи. Наричали са ги „доневисти”, защото те са били под влияние на д-р Стойчо Донев, директор тогава на Държавния институт за слепи(ДИС), който дълго време е твърд противник на тази идея. След години Д-р Донев ще зашлеви плесница на бившия възпитаник на института 22-годишния Вълко ангелов затова, че същия е участвал в учредяване на Дружеството на българските слепи(Бехтеров, Ангелов, 1971). Можем само да гадаем за истинската причина, отключила у директора на ДИС този порив за физическо наказание на своя бивш питомец, тогава вече ученик в Музикалното училище, като го изгонва от института, където е бил на квартира. Когато е шаморосал Вълко Ангелов, той се скарал на Никола Диклич, че не са се посъветвали с него за основаването на дружеството. Но истинската причина би могла да бъде, че д-р  Донев е смятал най-искрено  и наивно за съвсем достатъчна оглавяваната от него институция в грижите за слепите по онова време. Друга възможна причина могат да бъдат дълбоките съмнения в ефективността на организация на самите слепи, без помощта на виждащите им приятели, обучители и благодетели. А може и да е бил обладан и от някаква, съвсем разбираема човешка  ревност…
    Стефан Ненков е един от тези строители, участвал много активно цели 36 години в наливане на основите  на Дружеството на българските слепи, така и в по-нататъшния негов градеж.Той взема активно участие в учредяване и на други сдружения на българските слепи.  Ревностен радетел е за обединяване на организациите на и за слепи, което става  доста принудително и завършва едва през 1951 година, като се появява Общият съюз на слепите в България.
   Статиите на Стефан Ненков „Нашите организации” и „Слепите в индустрията” по препоръка на Мира Попова съм включил в настоящата книга, не само поради тяхната изключителна ценност, но и за да увеличи малко обема на ръкописа. В началото на книгата съм позиционирал един много интересен текст за Стефан Ненков от Никола Алексиев, изявен деец на синдикалното и есперантско движения у нас от средата на миналия век. Включил съм и мой текст за Стефан Ненков, публикуван вече в сп. "Зари"..
   За придвижване бележките на Стефан Ненков за печат особено голяма  заслуга има Керанка Милушева, която се добира до тези текстове през 2002 година, написани собственоръчно от него на брайлов шрифт, и ги, направи достъпни за двама изследователи (Ангел  Сотиров и Желязко Пеев) на организациите на и за слепи в България, като тя им ги предостави, записани на аудиокасета.
    Но защо все пак тези кратки мемоари на Стефан Ненков чакат 45 години своя издател? Най-вероятните възможни обяснения са следните:

  1. Изглежда тези много интересни спомени са попаднали у човек, който не е могъл да оцени тяхната реална стойност;
  2. Възможно е чувството за историзъм на притежаващия ръкописа да не е било добре развито;
  3. Може би притежателят на споменните текстове да е бил смутен от твърде скромния обем на тези бележки;
  4. А може би съхраняващият брайловите бележки на Стефан Ненков е бил притеснен от редицата фактически неточности, съдържащи се в тях.

   Но ръкописът на Стефан Ненков не е съвсем без шанс. През 2002 година той попада в ръцете на първите си двама читатели. Единият обича да се рови в брайлови архиви на невиждащи знаменитости от недалечното минало, а другият – проучващ от няколко години дейността и строителите на българските организации на слепи.
    Надявам се, че бъдещите читатели на книгата ще простят някои неточности на нейния автор, като се има предвид, че основния текст (Моите спомени) е мемоарен и, че той е завършен от Стефан Ненков, когато той е бил вече на 76 години и три месеца.

Ангел Сотиров
6 април, 2006
Пловдив

СТЕФАН НЕНКОВ - СТАНКЕТО

   Със Стефан Ненков се запознах в София през 1928 г. През есента се бях записал студент по агрономия в Софийския университет. Започнах да посещавам събранията на Софийското работническо есперантско дружество.
    Повечето от членовете му бяха млади хора като мен. Имаше и по-възрастни като Стефан Ненков, когото познатите му другари наричаха интимно Станке - с ударение на последната буква, както се произнася в Югозападна България. Други по-възрастни от нас пролетарски есперантисти бяха Мелешко Шишков, юрганджийски работник-занаятчия, Панайот Колев, който е съавтор на Атанас Атанасов-АДА в първото издание на учебника по есперанто, излизал след това в няколко издания, но само под авторството на АДА.
    Когато аз бях още нов есперантист-самоук (1924-1925 г.) и с никого още не бях разговарял на есперанто, дойде в моя роден град Берковица популярният по онова време оркестър на слепите. Аз нямах пари да си купя билет за концерта, но причаках оркестрантите пред входа на читалищния салон, когато те излизаха вече след концерта. Аз знаех, че те почти всички са есперантисти и се осмелих да ги заговоря на есперанто. Разбира се, аз бях доста смутен, не знаех дали от моя опит ще излезе нещо, но реших все пак да опитам. Те  ми отговориха и се разговорихме.
    Първите ми спомени за Стефан Ненков са за неговата външност. Той бе висок, строен, с красиво лице, посивяла коса. Беше винаги в хубаво настроение, което мене много ме учудваше, тъй като по моята наивна представа слепите хора са дълбоко нещастни и следователно трябва да бъдат винаги с печални физиономии. По-късно, когато се сближих и с други слепи есперантисти, разбрах, че съм грешил: те бяха хора делови, с определени способности, понякога доста високи, особено в областта на културата, изкуството и ръчните работи. Можеха с успех да заменят мнозина зрящи и да вършат тяхната работа даже по-добре и по-съвестно, защото умееха да се концентрират върху работата си. Може би имаха и вътрешна амбиция да покажат, че не са някакви непълноценни същества.
    Ненков по онова време беше председател на Дружеството на българските слепи. всички знаеха, че той е стар и изпитан комунист, но го преизбираха за председател, защото знаеха, че е честен, принципен човек и смело, аргументирано защитава интересите на българските граждани.
    Ненков бе активен в обществените работи човек. Имаше богат житейски и есперантски опит. Беше единственият по онова време българин, завършил единственото на Балканите училище за слепи в Румъния. По характер бе много общителен, в гласа му звучаха нотки на дружелюбие и бе много приятно да разговаряш с него. Той проявяваше голям интерес към своя събеседник и умееше да води оживен и съдържателен разговор, често изпълнен с шеги, закачки и смях. Когато се налагаше да критикува някого, правеше това с подчертано другарско чувство, голям такт и даже в шеговита форма. Критикуваният нямаше за какво да му се сърди или да се чувства обиден. От разговорите си с него съм извличал голяма полза. Затова приятелството ни се запази в продължение на дълги години.
    Запомнил съм един урок от Ненков по отношение на значението на организационната работа. В един разговор по състоянието на работническото есперантско дружество в столицата той ми каза: "Николчо, ако в една организация има само хора, които обичат да се пъчат като нейни ръководители, а не вършат никаква организаторска работа, такава организация е обречена на провал. Необходими са магарета (в смисъл на обикновени, непретенциозни, скромни работяги), които да вършат чернатаорганизационна работа. Само така могат да се осигурят успехи в работата на дадена организация. Не се срамувай да бъдеш магаре в извършването на черна организационна работа."
Софийското работническо есперантско дружество натовари мен и моя състудент по агрономия Атанас Лаков, много добре владеещ есперанто и отличаващ се с голяма способност да превежда стихове и проза от български на есперанто, да  създадем и редактираме първото българско работническо есперантско списание "Балкана лабористо". Ние с Лаков извършихме подготвителната работа и още в началото на 1929 г. излезе първият брой. Тук искам да отбележа, че в списанието сътрудничеше и Стефан Ненков.
Така например, още в първия брой той ни даде и ние публикувахме негов превод на стихотворението от известния унгарски есперантски поет Юлио Баги "Любовта". В бр.2 с продължение в бр.3 излезе негова голяма статия, озаглавена "Есперанто като средство". Тази статия има голямо познавателно значение за историята на работническото есперантско движение в нашата страна, тъй като е описана от човек, който сам активно е участвал в него и познава работите отблизо. За съжаление сътрудничеството на Ненков се изчерпва с тези две публикации. Не си спомням поради какви причини то не продължи през следващите две годишнини.
В моя есперантски живот бе голямо лично щастие, че се запознах с такъв прекрасен и чист човек.

5 март 1990 Никола Алексиев
София


СТЕФАН НЕНКОВ - ВСЕПРИЗНАТ ЛИДЕР ЦЕЛИ ТРИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ

    През месец декември 2005 г. се навършват 125 години от рождението на Стефан Ненков. Неговите съвременници са го наричали бай Станке. Така са се обръщали не само по-младите от него, но дори и такива, които са му били връстници, а даже и по-големите. В това "бай" се е съдържало много уважение и доверие, признание за може би известно негово морално и интелектуално превъзходство. Цели три десетилетия той е всепризнат лидер в Дружеството на българските слепи и в неговия наследник - Съюза на слепите в България.

    Стефан Досев Ненков е роден на 20 декември 1880 година в Дупница. На 10-годишна възраст като ученик загубва зрението си. (Пеев, 2005). Учил е в Букурещкия институт за слепи – Международна колония от 1908 г. до 1914 г.  Владее есперанто, румънски и френски език. Благодарение на това Стефан Ненков следи чуждестранния брайлов печат и посредством страниците на списание "Съдба" е неуморен популяризатор на живота на слепите в Европа и Америка.

    Международния език есперанто вероятно Стефан Ненков е изучавал в родния си град Дупница  в младежките си години, защото в подготвения от него мемоарен ръкопис той твърди, че е есперантист още от 1900-та година. Не е съвсем ясно, защо Стефан Ненков става член на местното есперантско дружество в Дупница едва през 1911 година.

    След завръщането си от Румъния отначало работи в столичното Общинско кошничарско училище, а след неговото закриване постъпва на работа във Военната шивалня като майстор, където изработва пантофи от отпадъчни материали. Около две десетилетия е учител по пантофарство в Държавния институт за слепи(ДИС). Изглежда, поради левите му убеждения през 30-те години на миналия век е освободен от преподавателските му ангажименти в ДИС.

    Избран е за секретар на първия Контролен съвет на Дружеството на българските слепи и почти една година неговата квартира е седалище на новоучредената организация, а Стефан Ненков изпълнява функциите и на председател поради временното оттегляне на Никола Диклич през този период. От март 1926 г. е председател на Дружеството на българските слепи. През октомври 1936 г. във връзка с разгорял се скандал около т.нар. "въжарска афера" той е принуден да си подаде оставката като председател, а в края на януари 1937 г. дори е изключен от редовете на Дружеството. И между другото, в ДБС и ССБ често си изключват бившите свои председатели: след няколко години е изключен Петър Манев, а от ССБ е изключен Кирил Костов и Владислав Кацарски.

    В края на месец август  1946 г. е избран за председател
на Съюза на слепите в България, а  на 13 март 1951 година Стефан Ненков оглавява Общия съюз на слепите в България. През 1953 година по инициатива на Кирил Костов, Стойчо Милчев и Константин Гайдаров той е отстранен от поста председател на тази организация с мотива, че „преклонната” му възраст от 72 години и няколко месеца, е сериозна пречка за пълноценно изпълнение на служебните му задължения.

    През 1928 година Стефан Ненков активно участва в учредяването и на Читалището на слепите в България. Той също взема много дейно участие и при основаването на „Първа българска кооперация за общи доставки на слепите в Българи”я през 1945 година, на чийто Контролен съвет е избран за първи негов председател.

    Стефан Ненков е талантлив музикант. Той свири на виолончело и участва в първия професионален оркестър от слепи музиканти, създаден през 1922 година. Участва също и в малък оркестър от петима музиканти, създаден през 1932 година(Пеев, 2005).
    Стефан Ненков е автор на фундаменталната разработка “Нашите организации” (сп. “Съдба”, 1932, кн.6), от която изследователите на организираното движение на слепите в България получават изключително полезна информация за всички сдружения на и за слепи от 20-те и30-те години на миналия век. От тази статия се добива представа за членския състав на тези дружества, за тяхната финансова и международна дейност, за упражняваните професии от слепите по онова време, дори за етническия състав на Дружеството на българските слепи. Той е автор  и на други разработки, статии и преводи, публикувани най-вече в списанията “Съдба”, “Животът на слепите”, "Балкана лабористо" (Балкански работник) и в двете юбилейни брошури на Дружеството на българските слепи (1931, 1946).

    Стефан Ненков умира на 10 януари 1967 г. малко позабравен сякаш от тогавашните ръководители на Съюза на слепите в България. Но не го забравят обикновените хора с нарушено зрение, особено по-младите. Те го разпитват и в захлас слушат неговите разкази за недалечното минало на българските дружества на и за слепи, разни пикантерии във взаимоотношенията на изявените дейци на тези сдружения. Седнал на пейката пред почивния дом в село шипково, спомня си Данчо Данчев, Стефан Ненков увлекателно разказва, че и тогава строго се е спазвал принципа „делото на слепите - в ръцете на слепите”. Не се е разчитало само на застъпничеството на приятелите на слепитепри представяне и защита на техните права и интереси, а и самите невиждащи в тази сфера на дейност са били достатъчно инициативни. Делегации от невиждащи са посещавали Софийската община, стигали са чак до Царския двор. Убеденият републиканец Стефан Ненков не скрива от своите слушатели, че княгините Евдокия и Надежда са помагали на слепите при производството на брайлови книги.

Със своя живот, публични роли и постижения Стефан Ненков и сега е чудесен пример за апостолска всеотдайност в различните сфери на дейност, в които е работил десетилетия наред.

Ноември 2005, Пловдив 
Ангел сотиров



I. Моите спомени

1. Как и кога се запознах с организациите на и за слепи

    Есперантист съм от 1900 година. В 1908г. постъпих в Букурещкия институт за слепи, и по точно в неговата международна колония за слепи. Там заварих около 20 питомци от други страни. Трима от учителите ми бяха завършили институти за слепи в чужбина и висше образование. Единият във Франция, другият в Германия и третият – в Австрия. Един от тях беше много добър есперантист. И тримата добре познаваха делото на слепите в чужбина. От тях научих много нещо за организациите на и за слепи. започнах да кореспондирам със слепи деятели в организациите на слепи и получавах доста пълна информация от много страни. В 1911г. дойде в Института Никола Торбов – питомец от нашия институт с баща си. В продължение на десетина дни сутрин баща му го довеждаше от хотела при мен, а вечер дохаждаше да го взема. Аз го запознах с кореспонденцията си по делото на слепите и с намерението си и ние да основем организация на слепите в България. Торбов беше буден другар и се ентусиазира от тази моя идея. 

 

2. Подготовката за организиране на
Дружество на българските слепи

    В 1914 година през юли се завърнах в България в навечерието на Първата световна война като стипендиант трета степен на института „Луи Брайл”, с паспорта и приготвянето да замина с есперантската делегация за поредния универсален конгрес на есперантистите и да остана в института „Луи Брайл”. Поради обявяването на световната война  X  Универсален конгрес в Париж не се състоя и аз не заминах. 

В учебната 1914-1915 година бях приет в нашия институт и причислен към първия випуск. Никола Торбов вече беше лансирал идеята между възрастните питомци за основаването на дружеството. Аз също споделях с по-възрастните питомци идеята за дружество. Всички от последните курсове загрижени и с радостни чувства възприемаха идеята за основаването на дружеството, с изключение на Петко Стайнов и Николай Бехтеров. Първият випуск завърши и питомците се разотидоха по домовете си в провинцията. Аз останах сам в София. Работех в дома си пантофи по поръчка. Свирех на виолончело в импровизиран малък оркестър  по забави, вечеринки и прочее. Работех в общинското кошничарско училище, а след като то се закри, започнах работа във военната шивалня като майстор. Там изработвах пантофи от отпадъчни материали за армията. От провинцията другарите с писма (а даже и някои дохаждаха в София)  се оплакваха, че лошо преживявали понеже нищо не могли да предприемат. Всички искаха дружеството да бъде основано до юни 1917г. нищо не можех аз да предприема. Най-сетне намерих сътрудника Стоян Орозов, с който се разбирахме. Изготвихме план и почнахме подготовката за изграждането на нашата организация. По предварително набелязаните задачи извършихме следното:
а) Отпочнахме кореспонденция на есперанто в чужбина;
б) Съобщихме с писма на всички другари в провинцията, че през септември свикваме конференция в София, която ще заседава в Училището на ослепелите от войните, гдето Орозов беше помощник на учителя – германец. Отпочнахме също подготовката на циркулярна библиотека.
в) Конференцията стана през септември 1917г. присъстваха десетина другари, от които само ние с Орозов и Петър Манев от София. На тая конференция обстойно се обсъждаше каква трябва да бъде нашата организация и всички усърдно участваха в разискванията;
г) решихме да се изготви проектоустав като се запознаем с уставите на някои дружества сходни с нашето и през март или април 1918г. да свикаме втора конференция , на която да учредим нашето дружество;
д) втората конференция стана през пролетта на 1918г., пак в Училището за военно ослепели. Разгледахме Проектоустава и при приемането му член по член, станаха оживени разисквания, като се променяха някои членове, а изцяло се включваха нови.
е) понеже поради бушуването на войната положението вътре в страната беше тежко, решихме да свикаме трета конференция на есен и тогава да учредим дружеството.
ж) през септември 1918 стана катастрофата на фронта и войските на Антантата окупираха цялата страна и третата конференция се осуети.

 

3. Учредяване на дружеството през март 1919

    След Ньойския мирен договор положението в страната се поуспокои. Тогава дойде в София и Никола Диклич – назначен за учител по музика в Първа девическа гимназия и командирован да преподава пиано в Държавния институт за слепи. Като се научи, че свикваме третата конференция за учредяване дружеството на Българските слепи, се ентусиазира и изказа готовност и той да участва. Тази конференция заседава в бирарията “Малкият Батенберг” на улица „Пиротска”. На тая конференция се прие окончателно устава на дружеството и се избра учредително ръководство и контролен съвет. Проектоустава беше добре подработен от Стоян Орозов, което му беше възложено още от първата конференция.
След няколко дни се конституира Учредителното ръководство и Контролния съвет и отпочнахме работа. Настояваха аз да бъда председател, но не приех. Настоях Диклич да бъде председател, а аз приех да бъда секретар на Контролния съвет. Съгласиха се с мен и Ръководството избра Никола Диклич за председател, а Стоян Орозов за секретар.

 

4. Първата дейност
    В няколко заседания на Ръководството и Контролния съвет обсъждахме с какво да започнем. Тези заседания ставаха в моята квартира на ул."Струга" 6. Като преценихме всички предложения накрая решихме да наемем помещение за канцелария на Дружеството и общежитие, обзаведено с 10 легла, и да свикаме другарите музиканти от провинцията, за да образуваме оркестър. За 2-3 месеца оркестърът да подготви бирариен репертоар и да го настаним на работа в някоя бирария. За тази първа инициатива бяха необходими поне около 15 000 тогавашни лева. Но как да ги намерим? Накрая решихме да пуснем заверени с дружествения печат листове за доброволна подписка и да уредим киноутра и томбола. Никола Диклич ентусиазиран пожела той лично да поднася листовете за подписката. Диклич и Вълко Ангелов заминаха в провинцията по тяхна работа и взеха листовете за доброволната подписка. След месец се завърнаха и донесоха 1400 лева.
Още към края на 1919 г. (разбирай 1920 г.) се случиха 2 събития, които станаха причина аз пак самичък да остана в ръководството на ДБС. Стоян Орозов започна да организира Дружество "Тъмнина" на военноослепелите. Повече от година не се явяваше на заседанията на ръководството на ДБС. Петър Манев пиян отива в бирарията, дето свиреше Никола Диклич и иска да го почерпи. Диклич му казва да почака докато свърши, а Петър Манев го напсувал. Диклич се разсърди и повече от година не се явяваше на заседанията на ДБС. Аз го канех, а Диклич казваше: "Не ща! Това е дружество на гамени и келеши!". Почти през цялата 1920 (разбирай 1921) аз бях и председател, и секретар-касиер и всичко на ДБС. Събирах членовете на ръководството и правех всичко възможно да не се преустановява дейността на току-що учреденото дружество. Взехме решение да организираме киноутра и томбола. С помощта на двама другари събрахме от търговските магазини над 1000 предмета за томболата.
Дадоха ни Модерния театър безплатно за киноутро. Информирах Диклич за тази инициатива и го помолих той да намери двама артисти, които да вземат участие в програмата. Никола Диклич се ентусиазира и каза: "Ще подготвим и два-три номера оркестрални". За една седмица под неговото ръководство подготвихме три номера и свирихме на киноутрото. Свирихме аз, Йорданка, Петър Манев и Диклич. Киноутрото беше сполучливо. Никола Диклич уреди и второ киноутро с артиста Краев, на което се проведе и томболата. То беше още по-сполучливо, макар че от него част от чистия приход беше даден на участващите артисти. От прихода на тези две киноутра и от сумите, които аз бях успял да събера до ноември 1920 г. (разбирай 1921 г. – б.р.) в касата на дружеството имаше вече над 16 000 лева, които бяха достатъчни да наемем и обзаведем канцеларията и общежитието на дружеството.
    Диклич подбра и дружеството закупи около 20 партитури бирариен репертоар. Купихме и брайлова хартия и ги изпратихме на Николай Бехтеров в Никопол да копира на брайл партитурите.
    Наехме квартира само от две стаи на ул. "Веслец" № 55 и обзаведохме едната стая за канцелария, а другата с 9 легла - за общежитие. Леглата, одеялата и дюшеците ни ги отпуснаха безвъзмездно военните. Председателят Диклич беше намерил едно пиано в плевенските казарми - здраво, но само разакордирано и олющено. Поискахме го от военното министерство да ни бъде отпуснато за ползване като го ремонтираме. Отпуснаха ни го. И пианото поставихме в канцеларията. Столове и две маси закупихме от битпазар.
     На 15 април 1921 г.(разбирай 1922 г. – б.р.) дойдоха музикантите и Николай Бехтеров с копирания на брайл репертоар и започнаха усилено работа. До обед всеки си учеше партията, а следобед се провеждаха репетициите. На всеки оркестрант дружеството даваше по 600 лева на месец за храна, пране и други, а на диригента Бехтеров - по 1000 лева. През втората половина на юни оркестърът бе готов и беше настанен на работа в една бирария в Княжево.
Разбира се през това време ръководството на дружеството не преставаше да придвижва и други текущи работи. Издадохме хвърчащ лист (листовка) към 10 000 екземпляра, които ние лично разпространявахме безплатно и го изпращахме на граждани по пощата. В този хвърчащ лист бяха накратко изложени целите и задачите на Дружество на българските слепи и се апелираше към гражданите и към благотворителните дружества да подкрепят морално и материално нашето дружество. Макар че целта на този хвърчащ лист да беше главно да бъде запознато обществото с целите и задачите на ДБС, но той даде и задоволителен материален ефект.
    Най-неприятно през този период беше, че кошничарите искаха Дружеството на българските слепи да открие работилница. Всички пък музиканти, дори и най-слабите, искаха да бъдат приети в професионалния оркестър. Много искаха, даже и женски, и дохождаха в София за да бъдат настанени в новоразкритото общежитие.
    Оркестърът работи в Княжево до 15 септември, но като настъпиха хладните вечери, той преустанови своята работа там. След това веднага оркестърът се премести в бирария "Трапезица" до пощата и там работи до края на ноември. Но поради зимата работата на тази бирария силно намаля и оркестърът пак остана без работа. Тогава оркестрантите си получаваха заплатите и 10 на сто даваха за учредения резервен фонд. До края на декември се изчерпа резервният фонд и дружествените парични средства. Тогава аз бях секретар-касиер на дружеството и бях принуден да сключвам заеми за издръжката на оркестрантите. Настана критично положение - трябваше да разпуснем оркестъра. Тогава потърсихме помощта на Християнските православни братства. Те се отзоваха: като Димитър Ангелов - организатор на братствата, дойде и донесе 5 000 лева. След него дойдоха и други деятели на тези братства, между тях и Атанас Топлийски - Чичото. Членки от християнските братства почти всеки ден дохождаха и донасяха храна на оркестрантите - баници, сладкиши и други. По два пъти в седмицата те идваха да чистят помещението и да кърпят, перат и да чистят дрехите на обитателите на общежитието.
    Атанас Топлийски ме извика в кантората си и ми предложи да преместим канцеларията и общежитието на дружеството в неговата къща на ул."Любен Каравелов". Отпусна ни целия тавански етаж с четири стаи. И така дружеството се настани в къщата на Чичото.
     Ние възнамерявахме да предприемем концертни турнета, но не се решавахме, защото се страхувахме, че няма кой да ги организира. Пък нямахме и парични средства за организирането на концертите. Тогава Димитър Ангелов предложи да изнесем първия си концерт в Кюстендил. Да не се грижим за нищо - той лично щял да отиде предварително да уреди всичко. Концертът в Кюстендил имаше отлични резултати. Бяхме настанени на квартира и храна в кюстендилското сиропиталище "Милосърдие". Там престояхме цяла седмица - изнесохме 4 концерта, като салонът на читалището беше винаги препълнен.
    Бехтеров си замина в Никопол, защото се готвеше да отива в Германия. Намерихме друг пианист - един  руснак, много добър музикант, Андрей Барчан. С него репетирахме целия репертоар и предприехме турне из Търновско. С нас дойдоха три членки от Християнските братства. Това турне даде добри и окуражителни резултати. Негов организатор беше Стоян Орозов. И така, започнаха концертните турнета на дружеството, които продължиха до 1927 г. без прекъсване. Оркестрантите бяха вече на заплата при дружеството - по 1000 лева на месец и 20 лева дневни, когато оркестърът беше вън от София. По-късно заплатите станаха 1500 лева и 50 лева дневните. Започна и Атанас Топлийски да придружава турнетата винаги заедно с една-две членки на братствата. Турнетата, на които организатор бе Топлийски, бяха най-плодоносните. При едно турне из южна България с Топлийски и Райна Цанева (управителка на сиропиталище "Милосърдие") в Кюстендил), продължило около един месец, като се покриха всички разноски, включително заплатите на оркестрантите, пианиста, на Стоян Орозов и придружителя му, в София донесохме над 150 000 лева. Тогава дружеството започна да раздава помощи на нуждаещите се членове, сложи телефон и започна да обзавежда помещението на дружеството. При всички концерти в антрактите се изнасяха половинчасови беседи за делото на слепите в културните страни и публиката охотно слушаше и ръкопляскаше. Тези концертни турнета бяха прекрасна пропаганда за нашето дело. Почти на всички концерти се уреждаха американски търгове, които даваха много добри материални резултати. Например в Габрово един чифт пантофи на търг донесе 29 000 лева.

5. За Дружество "Покровител"

    През 1922 г. ме извика по телефона д-р Христо Пенчев, директор на Държавния институт за слепи, и ми каза: "Потребно е и у нас да се основе дружество от зрящи изтъкнати граждани, което да подкрепя морално и материално дейността на вашето дружество в неговите всекидневни грижи за слепите. Аз вече говорих с Диклич и Орозов, те са съгласни. Какво мислиш ти по тези въпроси." Аз му казах: "По начало съм съгласен, но уставът му да бъде така изработен, че всички членове на нашето дружество да могат да членуват в "Покровител" без да плащат членски внос. Страхувам се да не стане и у нас както в Ирландия и другаде - покровители в културните страни да опекунстват над нашето дружество. В Ирландия слепите устройват улични демонстрации против своите покровители." Той отговори: "Не се страхувайте! Уставът ще бъде така изработен, че няма да се случи подобно нещо у нас."
Учреди се Дружество "Покровител". И уставът му беше такъв, какъвто ми обеща д-р Пенчев - всички членове на Дружеството на българските слепи да бъдат и членове и на Дружеството за покровителстване на слепите в България. В неговия устав залегна също "Покровител" да помага материално и морално на ДБС пред властите и обществото.
Първата година Илия Минков не беше в ръководството на "Покровител". Втората година беше избран за негов деловодител. През първата година ние от ДБС дадохме идеята да се проведе парична лотария. Това наше предложение бе енергично подкрепено от Атанас Топлийски и деловодителя Апостолов и бе решено да се проведе лотарията, като чистия приход да се внесе във фонд "Голям дом - работилници" и да бъде подкрепено също и нашето дружество. Избра се и лотариен комитет на който касиер беше Атанас Топлийски. Тогава майор Илия Минков стана и член на ДБС. Учредихме Помирителен комитет при дружеството, на който Илия Минков стана председател.
Отначало между ДБС и "Покровител" съществуваше пълно съгласие. Аз лично предложих в заседание на Настоятелството на "Покровител", както е в почти всички културни страни, и у нас да се провежда Ден на слепия и от прихода му чувствително да бъдат материално подпомогнати ДБС и Фонд "Дом - работилници". Това мое предложение бе прието. Когато постъпиха първите приходи в касата на "Покровител" от лотарията и Деня на слепия, ние от ДБС поискахме да бъде предоставена половината от тази сума на Дружеството на българските слепи. Всички присъстващи на заседанието на Настоятелството на "Покровител" мълчат. Пръв се обади проф. Константин Пашев: "Тия пари трябва да не се пилеят. Всички до стотинка трябва да се внесат във фонда "Дом - работилници", за да построим по-скоро Домът - работилници, който ще бъде паметник на благотворителността в България." След него се обади майор Илия Минков: "ДБС печели много пари от концерти и турнета. "Покровител" оказа съдействие за провеждането на концерта ви в София, от който имахте 28 000 лева чист приход. Това малко ли ви е?" Проф. Пашев го допълни: "И вашето дружество трябва да дава поне половината от своите приходи във фонда "Дом - работилници". Той е за вас!" Аз им отговорих: "Нашето дружество не е против изграждането на този  дом, но той може би ще бъде готов след 10 години! А до тогава? Какво ще става с членовете на ДБС? Това означава, че ние ще трябва да бъдем пожертваното поколение."
    Провеждаше се третото годишно събрание на Дружество "Покровител". Аз поисках "Покровител" да наеме помещения за кошничарска работилница и общежитие и да дава материална подкрепа на ДБС. Събранието с голямо мнозинство прие предложението ми. Изминаха цели 6 месеца от събранието обаче "Покровител" нищо не предприе за изпълнението на това решение.
Епископ Паисий беше подпредседател на "Покровител" и председател на неговия финансов комитет. Отидох при него в Метрополията. Той беше викарий. Попитах го: "Защо още не провеждате решението на годишното събрание за наемане помещение за работилница и общежитие?" Той ми отговори: "Финансовият комитет не е съгласен да се проведе това решение..." Като завърши с думите на проф. Пашев за паметника на благотворителността. Аз му казах: "ДБС дава почти всичките си средства, за да подпомага своите членове - безработни, болни и няколко от тях вече умряха от тормоз и мизерия! Но дружеството не може да откликва с помощи за всички." Той ми отговори: "И зрящите умират от безработица и мизерия..."
И така майор Илия Минков започна да противодейства на ДБС. Първото противодействие беше като по негова инициатива се промени устава на Дружество "Покровител", който вече не разрешаваше  на членове на ДБС да участват в неговите събрания с изключение на Петко Стайнов и Петър Ганчев. В едно заседание на Настоятелството на "Покровител" майор Илия Минков изказа гениалната мисъл: "Слепите са болните, а "Покровител" е лекарят. Болните не трябва да разсъждават, а да слушат лекаря!" Кръсте Иванов, който представляваше дружество "Тъмнина", му възрази: "Господин Минков и вие сте слеп като нас, а вземате ролята на лекар спрямо нас." Илия Минков му отговори: "Аз не съм като вас!" Тогава Ръководството на ДБС реши да не очакваме нищо занапред от "Покровител", а да разгърнем по-широка дейност.
    През 1930 г. събранието на Дружество "Покровител" се проведе в клуба на радикалите. Болшинството от участващите в това събрание бяха с разбиранията на ДБС и щяхме да изберем Управителен съвет на "Покровител", който да възстанови неговия първи устав. Като разбраха тази опасност, тогавашното ръководство извика полиция и членовете на ДБС бяха изгонени от събранието.
Никола Диклич, който взе активно участие при учредяване на дружеството за покровителстване на слепите в България, още на втората година предлагаше в заседанието на УС на ДБС да бъде взето решение за закриване на "Покровител", който пречи на нашето дружество. Противоречията между "Покровител" и ДБС се ликвидираха едва след тяхното обединение. През февруари 1948 г. "Покровител" се обединява със Съюза на слепите в България - наследник на ДБС (б.р.).

    Обединителният конгрес реши да бъдат възстановени всички провинени и изключени членове. 9 септември 1944 г. промени разбиранията на много хора. Разбира се, старите реакционни понятия все още ще тормозят някои, но с времето ще се изживеят.

10 април 1957 г. (Стефан Ненков)

 


II. Нашите организации

1. Дружество на българските слепи

     Грижите за възпитанието на слепите в нашата страна започват с откриването на Държавния институт за слепи през 1905 г. Неговата програма е да се дава на слепите прогимназиално образование и две години за специализиране на музика и занаяти. В него се приемат деца от седем до четиринадесет години. Обаче след завършване на института възпитаниците му се връщаха по домовете си и никой не се грижеше по-нататък за тях.
Дружеството на българските слепи е основано преди 12 години от слепи, завършили института и други слепи, които по свои пътища като музиканти, занаятчии или търговци на дребно са успели да изкарват прехраната си.
Неговите цели са: да се грижи за всестранните, материални и културни интереси на своите членове. На занаятчиите да доставя материали, да им открива работилници и да се грижи за разпродаване на изработените стоки.
На музикантите - да създаде музикална библиотека, специален нотен шрифт за слепи, да им организира оркестри, да им урежда концерти и ги настанява на работа в частни локали. Да се интересува от нововъвежданията по делото на слепите в чужбина и да изпраща слепи на специализация, да се грижи за болните. Да пропагандира делото на слепите в нашата страна, за да стане то обществен въпрос и в неговото изграждане да вземат участие преди всичко нашите граждани и гражданки.
Делото на слепите в чужбина е изградено благодарение на всестранната подкрепа, която му дава обществото. И основателите на нашето дружество разбираха, че ние, слепите, самички, без подкрепата на нашето гражданство, не можем да изнесем на плещите си тази тежка задача. Ето защо мислим, че пропагандата е най-важната задача на дружеството ни.
Уставът на дружеството бе заверен в 1921 г. През изтеклите 12 години дружеството, чрез решенията на конгресите си и дейността на настоятелството, е правило всичко възможно да реализира постановленията на устава. И въпреки многото причини, поради лошите обективни условия, неговата дейност е следната:
За да запознае нашите граждани с делото на слепите, дружеството си е служило с печатна пропаганда, като често е публикувало статии в нашите вестници и списания (даже и в чуждестранни такива), и се е стремяло чрез нагледен показ да демонстрира работоспособността на слепите.
При всички по-важни случаи, редакциите на българските вестници любезно са приемали статиите от нас. Издавали сме апели и хвърчащи листове. От 6 години насам издаваме джобно календарче със статия по делото на слепите в нашата страна, което се пръска ежегодно, главно сред учащата се младеж, в около 45 000 екземпляра. В него се публикува и обявата на Държавния институт за слепи с условията за приемане на ученици.
Издали сме две брошури: едната по делото на слепите в България в 3500 екземпляра, във връзка с 10 годишния юбилей от основаването на дружеството и друга - "Предпазване от ослепяване" от д-р Левиев в 15 000 екземпляра. И в тази брошура има статия по делото на слепите от Цветан Минков. От 4 години насам издаваме и сп. "Съдба" в 8000 екземпляра. В него участват почти всички наши съвременни писатели и в отдела "Слепият в науката, изкуството и живота" се стремим да даваме материали по делото на слепите в чужбина и у нас.
За нагледна пропаганда дружеството е организирало оркестри от слепи музиканти. От 12-годишното си съществуване насам то е изнесло из цялата страна около 1000 концерта, които са били придружени с беседи по делото на слепите и са били добре посещавани. Набавен е също и един репертоар от 160 оркестрови партитури в брайл (специален шрифт за слепи) и в черно (плоскопечатен шрифт – б.р.), на стойност повече от 100'000 лева.
Дружеството е уреждало и изложби на слепи занаятчии. Почти във всички страни на Европа нашето дружество е успяло да си създаде връзки с някои организации. Приятелски си е разменяло писма и е получавало даже и пари за конгресната си каса. По време на земетресението дружеството отправи един апел (чрез есперантската група на слепите есперантисти в България "Балкана стело") и получи от дружествата на слепите в много страни около 100 хиляди лева, които бяха раздадени своевременно на нуждаещите се слепи от земетръсната област. Участвало е и на международни конгреси със свои делегати във Виена и Будапеща. Делегатът на дружеството ни е посетил чуждестранни институти за слепи в Югославия, Унгария и Австрия.
В канцеларията на дружеството се получават и списания от чужбина в черно и брайл. От тези списания ние учим що става с делото на слепите в чужбина.
През 12-годишното си съществуване дружеството ни е реализирало около 5 500 000 лева. От тази сума 600 000 са дадени за закупуване на собствен (на дружеството( дом, в който се помещава приютът на слепите девици, членки на нашето дружество. 200 000 лева са употребени за инвентар на дружеството, а останалите са изразходвани под най-разнообразни форми за ежедневните нужди на членовете. Издържало е работилници в Бургас и София за слепи занаятчии - кошничари, подпомагало е с парични суми безработни и болни, давало е в натура облекло, обуща и въглища, плащало е наем на бездомни слепи, поддържало слепи, които са били на специализация в чужбина и др. За отбелязване е, че приходът на нашето дружество е три четвърти от издания и едва една четвърт от благотворителност.
Досега на няколко пъти сме правили опит за добиване на някои дребни привилегии пред министерствата, Министерския съвет и Софийската община, ала може би поради лошите обективни условия почти не сме успявали. Преди няколко години по силата на едно постановление на Министерския съвет беше разрешено на оркестъра при дружеството да пътува безплатно по БДЖ, но след 4 години с новия правилник БДЖ отмени това решение. От години насам Софийската община дава на 50 души слепи, нейни жители, безплатни трамвайни карти с придружители по цялата трамвайна мрежа. От две години насам Народният театър дава безплатна входна карта за двама слепи и един придружител. Същото правят и някои от другите софийски театри, като дават с бележки безплатен вход за всяко представление на няколко души слепи с придружители. От 4 години насам излизаме няколко пъти с молба до Народното събрание с дребни искания, но за съжаление, въпреки обещанията на много народни представители, винаги молбата ни е оставала без последствие.
Тези искания са: да бъдем освободени от пътната тегоба (има вече няколко печални случаи, когато наши слепи са задържани в арестите за неизплатена повинност); да бъдем приравнени по привилегии с военно-инвалидите за използване на будки и продаване на гербови марки; да се даде право на придружителите на слепи да пътуват безплатно по БДЖ, като слепите заплащат половината от стойността на билета. Слепите във всички културни страни отдавна вече имат това право, напр. Германия, Франция, Англия и Съединените щати и др; държавата да подпомогне парично Библиотеката на слепите, която се изгражда от Читалището на слепите в България.
В предстоящата сесия на Народното събрание ние пак ще изнесем тази наша петиция, като се надяваме, че поне сега народните представители ще се вслушат в нашите скромни искания.
В състава на дружеството има пет категории членове:
1. Активен член може да бъде всеки сляп, завършил Държавния институт за слепи или пък по свои пътища да е станал работоспособен.
2. Почетен член може да бъде онзи, който с дейността си допринася за преуспяването на дружеството. Досега имаме само двама почетни членове: Ат. Топлийски и Димитър Ангелов. Последният е вече покойник.
3. Благодетелен член може да бъде всеки, който подари на дружеството пари или предмети най-малко  5000 лева. Досега имаме също двама благотворителни члена - Кудооглу и Бакиш.
4. Спомагателен член е всеки зрящ, който плаща минимален членски внос 12 лева годишно и работи за преуспяването на дружеството. Такива членове имаме 348 души.
5. Пасивни членове са: всички неработоспособни слепи, които изкарват прехраната си чрез просия или се издържат от близките им. Те не плащат никакъв членски внос и нямат никакви права и задължения към дружеството. За тях дружеството се грижи да бъдат подпомогнати с обществени средства, като приютяване, пенсии и други. Те са 410 души и от двата пола.
Активни членове са 154 души. По народност са: румънци - 2 мъже и 1 жена; евреи - 3 мъже; турци - 1 мъж; арменци - 2 мъже, 1 жена; руси - 1 мъж; немци - 1 жена, останалите са българи.
По професия се разделят така: амбулантни търговци - 18 мъже, музиканти - 21 мъже и 1 жена, кошничари - 3 мъже, лектори - 2 мъже, учител - 1 мъж, чиновници - 2 мъже, кописти (преписване в брайлов шрифт книги за библиотеката) - 2 мъже, акордьор - 1 мъж, приютени - 15 жени (работят ръкоделие и домакинство), ученици в средни училища - 4 мъже, домакини - 10 жени (омъжени), управителка - 1 жена и 44 безработни.
Женени от двата пола - 37 души (на възраст - до 20 г. - 8; от 20 до 30 г. - 65; от 30 до 59 г. - 12 души и от двата пола).
    Днешното тежко икономическо положение се чувства най-много от слабите икономически, а безспорно е, че слепите са най-слабите. За да може нашето дружество да се отзове на техните нужди (материални и културни), то предприе една лотария за 2милиона  лева с 500 хиляди лева печалби, която ще се тегли на 17 април т.г. От прихода на тази лотария ще се доизплати Домът на слепите девици. Нужно е да се закупи и дом за дружеството с помещения за канцеларията, библиотеката, читалнята, помещение за работилница, в която да работят слепи занаятчии, няколко стаи (за временно пребиваване на приходящи слепи, дошли по работа от провинцията), помещение за печатница (в брайл) и редакция и администрация на своите издания. Във всичките страни слепите имат подобни домове и то по няколко в по-големите градове. За културни нужди на по-будните слепи необходимо е да се започне издаването на едно ежемесечно списание в брайлов шрифт за слепи. Успехът на всички тези инициативи зависи преди всичко от отзивчивостта на нашите граждани и гражданки, държавата и общините.

2. Приют за слепи девици

         Във всички страни, където има организирана грижа за подпомагане на слепите, е установено, че положението на сляпата жена е много по-тежко, отколкото на слепия мъж. Слепият мъж като занаятчия, музикант, масьор (масажист – б.р.), учител по музика и други професии може много лесно да си пробие път в живота, обаче сляпата жена, макар и добре подготвена за живота, не може да стори това. Слепите жени най-ефикасно могат да бъдат подпомогнати, като бъдат събрани в приюти. Това не са приюти, в които животът се прекарва в бездействие, а се използва трудът на сляпата жена, като се отварят работилници, в които тя работи, а в много случаи се заучават и нови занаяти. Заради нашите лоши условия, положението на сляпата жена у нас е много тежко. Някои от нашите членки, кръгли сираци, живееха без ничия подкрепа и умираха преждевременно.
Четвъртият редовен конгрес на дружеството ни, заседавал на 1, 2 и 3 юли 1929 година, чрез резолюция призна, че положението на сляпата жена у нас е най-тежко и вмени в дълг на настоятелството да направи най-напред нещо за нея. Още същата есен настоятелството се погрижи да потърси хора, чрез чието съдействие да открие един дом за тях. След много труд и хлопания, най-сетне успяхме да увещаеме госпожите Р.Б. Попова, Елена Н. Иванова, Ц. Андрейчева, М. Паскалева, Ц. Цонева, К. Кърджиева, Н. Спасова и Ж. Богданова, които образуваха един Дамски комитет, с цел да се събират средства за откриване Дом за слепи девици у нас. За провеждане на тази инициатива най-голямо съдействие даде почетният член на дружеството ни, г-н Атанас Топлийски, който пряко участваше дълго време в комитета. Комитетът в няколкото си заседания подробно разисква начина за откриване на този дом. Най-сетне се възприе начинът, предложен от настоятелството - да се записват спомагателни членове, с чиито доброволни членски вноски да се издържа този дом. Избра се за председателка на комитета г-жа Р.Б. Попова. Учреденият фонд "Постройка дом" при дружеството ни по това време имаше една наличност от 180 хиляди лева. С тях се купи къща за 450 хиляди лева, която да послужи за бъдещ приют. Дамският комитет прояви голяма дейност и успя да запише около 250 членки от София, чийто членски внос почти осигуряваше издръжката на този малък дом. В това си начинание, обзавеждане на приюта, дружеството ни ефикасно беше подкрепено и от "Дружество за покровителстване на слепите в България".
На 7 април 1930 г. най-тържествено бе открит Домът от Софийския митрополит Стефан. При откриването на дома присъстваха много представители на официални учреждения и организации, а така също и множество народ. Всички, които взеха думата, изказаха най-големи насърчения на делото и обещаха всичката морална и материална подкрепа от своя страна. За управителка на Дома дойде г-ца Р.Ст. Попова от Русе, която работи безплатно и положи най-големи усилия за обзавеждане и уреждане на дома.
Отначало в Дома бяха приети само шест момичета, а сега са единадесет. Приети са още шест слепи девици, които ще постъпят в приюта през тази година. С немалко усилия от страна на Дамския комитет и със съдействие на софийската община и др. Домът се развива много правилно и се намира в положение, което ни кара да вярваме, че ще се развие още повече, за да може да даде подслон на още изпаднали слепи девици.
Приютът се управлява от Дамския комитет и се издържа от фонда "Издръжка слепи девици", учреден при дружеството ни и подхранван от ежемесечните вноски на спомагателните членове и случайни дарения.
Управлението му става по правилник, изработен от Дамския комитет и дружеството ни.
Нуждаещите се слепи жени у нас от приют са много, а този приют е съвсем недостатъчен. Желателно е приютът да се развие още и да се открият други.
Приютът се намира на ул. "Криволак" 53 - Долни Лозенец, при черквата "Св. Преображение".

3. Читалище на слепите в България

         Известно е, че самообразованието е важен фактор, даже по-важен и от училищното образование. Това хората са разбрали много отдавна, поради която причина са се появили частни и обществени библиотеки. Делото на слепите датира от един век и половина. И почти оттогава се е появила нуждата от самообразование на по-будните от тях. Още първите кадри на възпитаниците на Института за слепи са почувствали нужда от библиотеки. В музея на "Асосиасион Валентин Хаюи" се намират книги за слепи - произходящи от 19-то столетие. Тези книги са печатани релефно с обикновената латинска азбука. Те са образували тогавашната библиотека на слепите възпитаници. Понастоящем съществуват във всички културни страни богати библиотеки за слепи по специалния релефно-точков шрифт, наречен "брайлов", който е вече възприет от всички институти (училища – б.р.) за слепи в света. Изграждането на тия библиотеки е струвало извънредно много труд, време и средства. Те са създадени с упорит труд на слепите и на техните виждащи приятели. Дължат се още и на щедрите пожертвования на публиката и на официалните учреждения. Ние, слепите в България, съзнавайки нуждата от самообразование и просвета, преди години, още при основаването на Дружеството на българските слепи, поставихме член 5 и в Устава на новооснованото дружество, да се грижи за изграждането на библиотека у нас. Настоятелството на дружеството ни направи доста нещо в това отношение. Но то не беше достатъчно. С един почти непрекъснат труд от 6 години то създаде за нуждите на оркестъра един репертоар (специална нотна система) в брайлов шрифт от около 150 номера. Относно литературата за самообразование то не можа да направи почти нищо по следните причини:
Новооснованото дружество трябваше да се грижи за всестранните нужди на своите членове (а те бяха много и затова не му оставаха време и средства за библиотека). От 26-годишното си съществуване Дружеството за покровителство на слепите се грижи за създаване на библиотека за слепи. Въпреки че има добра машина и преса с брайлов шрифт („Хинце”), то не можа да направи съвършено нищо, с изключение на учебната библиотека за нуждите на института. Засега важна роля за самообразованието на слепите играе езикът есперанто, който е международен. На този език има книги в две централни библиотеки, едната в Лондон и другата в Лайпциг, а също така има и много списания и вестници, които се четат и в нашата страна, защото по-будните слепи у нас са почти всички есперантисти. Има измежду нас и такива другари, които се ползват от френски и немски език. Още през 1927 г. ние се убедихме, че не остава друг път за изграждане на библиотека за слепи у нас, освен да преобърнем библиотеката в читалищна организация. След дълги проучвания и няколко конференции, на 29 април 1928 г. основахме Читалището на слепите в България. Фактически тази нова организация пое грижата от Дружеството на българските слепи и тая на Дружеството за покровителстване на слепите в България и Държавния институт за слепи, да изгради библиотеката, която един ден ще остане най-важната институция за самообразованието на слепите в България. Читалището е смесено от слепи и зрящи. Библиотеката се изгражда в брайл и в черно. В същото учредително събрание се прие и уставът, който е типовият устав на Върховния читалищен съюз. Направените малки изменения бяха утвърдени от Върховния съюз.
През двегодишното си съществуване Читалището ни е успяло да направи доста нещо за просветата на слепите. То членува във Върховния читалищен съюз и е признато за 16-ти читалищен окръг. Участвало е с по двама делегати в два конгреса на съюза. Библиотеката в черно има около 500 тома, а в брайл 70 тома. Изграждането на брайловата библиотека е много трудно и скъпо. Но ние се надяваме, че със съдействието на обществото и помощта на официалните учреждения библиотеката (брайлова) ще може да се обогати, за да бъде в състояние да дава наслада и просвета на нас слепите, в цялата страна.

 

4. Дружество на ослепелите от войните "Тъмнина"

         Това е най-старата организация на слепи у нас, основана през март 1920 година. Мнозинството от нашите военно-ослепели минаха през специалното за тях училище - основано през 1916 г. от германската санитарна мисия за България, продължено от българското дружество "Червен кръст", а впоследствие и от държавата до 1922 година. Общежитието на тези герои на двете освободителни войни им създаде обща загриженост и за тяхното бъдеще, благодарение на което обстоятелство се зароди и осъществи идеята за създаване на дружеството им. "Тъмнина" има ограничени задачи: увеличение пенсиите на военно-ослепелите, завоюване известни привилегии и улеснения от държавата и събиране помощи от обществото. В края на всяка изтекла година, членовете на дружество "Тъмнина" участват, независимо от материалното си състояние, равноправно в материалните му постижения.
През изминалите 11 години дружеството е положило твърде много грижи за обезпечаване на сносно съществуване на членовете си и в резултат на положените грижи, ние можем да констатираме, че всеки български военно-ослепял е гарантиран от държавата чрез инвалидна пенсия, войнишки оклад и водач.
Вън от това редовно гарантирано обезпечение от държавата, те се ползват най-широко и от обществената и частна благотворителност, резултата на която, както вече споменахме, си разпределят в края на всяка изтекла дружествена година.
    Вярно е, че обществото, преди всичко, е задължено към онези, за чиито бедствия носи непосредствена отговорност. Ние трябва, обаче, със съжаление да констатираме, че като че ли нашите колеги по съдба не ще оставят никакъв паметник за организираното си съществуване в родната страна, защото благодарение на превратните си разбирания, те не проявяват никакъв интерес към общото дело на слепите.
Характерно е да отбележим, че нашите военно-ослепели офицери разбират трезво общото дело на слепите и с малки изключения дават съдействието си за преуспяването му, като членуват в Дружеството на българските слепи и Читалището на слепите в България.
В повечето чужди страни, които взеха участие в Световната война, военно-ослепелите не проявяват никаква сепарастична дейност и ведно с другите организации на слепите отстояват своите интереси пред държавата, работят за общото дело на слепите. В Италия, Франция и другаде те стоят начело на федерациите на слепите и дават насока на общата грижа за подобрение участта на всички, без да ги интересува причината, от която слепотата произхожда и разбирайки, какво обществото е еднакво задължено към всички слепи.

5. Дружество за покровителстване на слепите в България

         Делото на слепите в България датира от 1905 г. с отварянето на крайно недостатъчния Държавен институт за слепи. Обаче, движението по делото на слепите започна в 1922 г. След петгодишна организирана дейност, свършилите института тук и в чужбина замислиха да се подири подкрепата на нашето общество, като се образува дружество (по подобие на тези в чужбина) за покровителстване на слепите в България, което да се грижи за катадневните (всекидневните – б.р.) нужди на трудещия се сляп, като се отварят работилници за кошничари и други занаятчии, снабдяване с нужния материал  и разпространяване на изработките им, създаване библиотеки, курсове за неграмотни и др. В това дружество да влизат слепи и виждащи приятели.
В 1924 г. по настойчиво искане на Дружеството на българските слепи, Дружеството за покровителстване на слепите в България откри работилница (кошничарска) за слепите занаятчии, които засвидетелстваха работоспособността си и доброкачествената си производителност, ала поради неумелото ръководство работата се провали и работилницата ликвидира с дефицит.
Дружеството, въпреки че беше образувано по инициатива на "Дружество на българските слепи", не оправда надеждите на последното със своята замисъл да строи Дом за възрастни слепи с неизвестно бъдеще.

 

6. Дружество "Мрак"

         Основано преди 2 години от ослепелите от злополука, осигурени при фонда "обществени осигуровки". Всичките му членове получават пенсия от 1000 до 3400 лева месечно.
То работи за подобрение пенсиите на своите членове и извоюване на някои привилегии. Наброява 16 души.

 

(сп. "Съдба", 1932 г., кн. 6)

 

III. Слепите в индустрията

    В миналото всички институти и работници за слепи, които готвеха слепите за да си изкарват самостоятелно прехраната си, учеха ги на тези занаяти, които не бяха завоювани от машината и бяха нагодени за домашна индустрия, като: кошничарство, въжарство, плетене на столове, четкарство и още няколко. Но машината постепенно завоюваше и тези занаяти и много добри специалисти зрящи, напускаха ръчните занаяти и отиваха да намерят своя поминък в индустрията. Докато преди половин век слепите изкарваха прехраната си със занаяти, напоследък това стана невъзможно. Още преди общоевропейската война всички организации за слепи поставиха на разискване въпроса, може ли да се завоюват нови области за прилагане труда на слепите. Много слепи по свои пътища бяха успели да се настанят като работници в металургичните и други фабрики. Войната прекъсна всякакъв развой, а така също и всички разисквания по съществуването на слепия и неговото самоиздържане. Вследствие на войната се прояви и нова категория слепи, именно ослепелите през войните и това накара приятелите на слепите да се замислят по-сериозно за прилагане труда на слепия и самоиздръжката му.
Първият опит се направи в Берлин.
Големият завод на Сименсшукерт за електрически машини и апарати взе благородната инициатива и направи първия опит със слепи работници. Много видове от машините, на които трябваше да работят слепите бяха снабдени със специални предпазители и през 1916 г. настаниха се за опит около 200 души слепи работници. Те бяха поставени да монтират известни части от апарати, с бормашини да пробиват дупки и приготвят винтове.
Едва след този опит дирекцията на този завод в отчета посочи следните резултати за прилагане труда на слепите: слепите могат да бъдат производителни 75 % относно виждащите. Много слепи по производство са могли да се сравняват с виждащите си колеги, слепите са по-внимателни в работата си. Примерът на Сименсшукерт се последва и от други, както в Берлин, така и на много други места понастоящем слепите изкарват прехраната си като индустриални работници.
Големите автомобилни заводи на Форд в Съединените щати, прилагайки системата на рационализацията на производството, използваха труда на много видове недъгави хора, като например с по един крак, туберкулозни, а също така и слепи. Повече от 40 вида работи са били възложени на слепи. Например в монтажното отделение, в което докато се приготви един автомобил минава през стотина ръце, били са поставени слепи да монтират една, две, три и повече части. Мнението на самия Форд за използването на труда на слепия е, че те са по-внимателни и по-производителни от своите колеги. През 1926 г. минималната надница на слепия работник е била 6 долара, с жилище, осветление, отопление и други удобства.
    В много страни трудът на слепия е използван в земеделието.
На много места слепите са създали собствени индустриални заведения, където работят повечето слепи работници. Във Франция слепият Клаудис Демонес основава фабрика за пиана, в която работниците са повечето слепи. Демонес получи първостепенен медал в една изложба на пиана, а така също и много похвали от знаменити артисти за доброкачествените тонови качества на пианата.
По инициатива на сдруженията на слепите във Франция, въпросът за участието им в индустрията се постави пред Обществото на народите - бюрото на труда. Предложеният проект е следният: всички държави членове да създадат специални закони, по силата на които индустриалците да бъдат задължени да приемат на работа слепи работници от 3 до 5 % от всичките си работници. Този въпрос е още на проучване. По него и дружеството ни бе запитано да даде обяснения на нашето министерство на труда, колко са слепите у нас и тяхното занимание. През 1926 г. в Русия съветското правителство с декрет изравни слепите работници по заплата със зрящите, намиращи се в държавни индустриални заведения. И сега в Русия много слепи изкарват прехраната си като работници в индустрията.

У нас има вече няколко случая слепи да работят в индустрията като например в текстилната фабрика "Св. Георги" - Трявна. Д. Халачев, напълно сляп, работи близо от 20 години и взема една от добрите надници. Той работи на пералните чепкални машини. Също друг сляп, Стоян Делев в  Шумен, в печатницата "Аргуети" работи вече 10 години.

    Приемането на слепите в индустрията се налага и от следното съображение: даже и в онези страни, където е напреднала грижата за слепите, но където не могат всички да минат през институтите (училищата – б.р.) и остават без специални занаяти, а даже остават и без занаят, както у нас, където има само един институт и то за малки деца и грижата за слепите почти не съществува, налага се приемането на слепите в индустрията.
От проучванията, направени от настоятелството на "Дружеството на българските слепи" се указа, че слепите могат да работят в нашите тютюневи и текстилни фабрики.
     Ние се надяваме да направим сериозни опити за настаняване на работа някои наши другари в индустриалните работилници и вярваме, че ще успеем, поради благосклонността на фабрикантите.
(сп. "Съдба", 1929, кн.II)

 

Литература:

1. Бехтеров, Н., и Ангелов, В., „Юбилейни спомени”, сп. „Зари”, 1971, кн. 2
2. Желев, Вл., " Есперанто сред българските невиждащи ", "Антос", Шумен, 2004
3. Ненков, Ст., сп. „Съдба”, София, 1929, кн. 2
4. Ненков, Ст., сп. „Съдба”, София, 1932, кн. 6
5. Пеев, Ж., "История на движението на слепите в България", София, 2005
6. Сотиров, А., "Българските организации на слепи - вчера и днес", ЕТ "Елена Дулчева", Пловдив, 2004
7. Сотиров, А., „Стефан Ненков – всепризнат лидер цели три десетилетия”, сп. „Зари”, 2006, кн. 1


 

Начало